Каранци

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Каранци
Каранци - изглед от северозапад
Каранци - изглед от северозапад
Общи данни
Население 279 (ГРАО, 2015-03-15)*
Землище 24,437 km²
Надм. височина 158 m
Пощ. код 5188
Тел. код 061406
МПС код ВТ
ЕКАТТЕ 36405
Администрация
Държава България
Област Велико Търново
Община
   - кмет
Полски Тръмбеш
Георги Чакъров
(независим)
Каранци в Общомедия

Кара̀нци е село в Централна Северна България. То се намира в община Полски Тръмбеш, област Велико Търново, в североизточната част на Великотърновския регион.

География[редактиране | редактиране на кода]

Каранци - изглед от изток

Село Каранци е на 4,6 км североизточно от град Полски Тръмбеш, вляво от третокласния път за село Орловец (на 6,8 км). Пътуването с автомобил до общинския център е около 6 минути. Разположено е на източния бряг на река Янтра.
В село Каранци има разкрити кариери за добив на строителен камък, но към настоящия момент те не се експлоатират.

История[редактиране | редактиране на кода]

Историческите данни сочат, че именно оттук е вървял старият римски път от античния град Нове за Марцианопол, Никополис ад Иструм, Сексагинта Приста и Каранци е бил кръстопътят на пътищата. Има останки от римския път във всички посоки на землището на селото. Каранци е селище, основано от даките. Има интересни могили в района. Около селището е имало укрепено градище.

Каранци е неразривно свързано с историята на гр. Бяла и Чѐрвен и с гората между тях. Говори се за прабългарски артефакти, а и преводът от турски на името на селото говори за автентичност на долу изказаната теза за хората и името Каранци - от превода се разбира "черни хора", а с тази дума са означавани каракачаните (гр. σαρακατσάνος - саракацанос) - гръцкоговорещи номадски овчари, основно живеещи в планините Пинд, Гърция и Източна Стара планина, България. Каракачаните имат предимно гръцко национално съзнание. Част от живеещите в България се смятат за българи. В Османската империя каракачаните са били относително независим народ и са преживявали с търговия с месо (агнешко и овнешко) и вълна. Каракачаните обикновено са прекарвали летните месеци в Родопите, в днешна България, и са се връщали на юг в Гърция за зимата. Миграцията започвала по Гергьовден, а обратната миграция - на Димитровден. А и от тук може би идва и името на църквата на селото и особения почит на светеца и избирането. Каракачаните се срещат от Пелопонес през Тесалия (Средна Гърция) и Северна Гърция до България, днешна Република Македония, Албания, Одринска Тракия, земите на Мала Азия. Самото название "каракачан" също говори за историята на тези прокуденици. Съставено е от двете турски думи "кара" - черен, и "качан" - беглец. През 16 век е упоменато влашко село с името Карановац (Карановъц, Караново, Карановци), имащо общи корени с името Каранци, като старото име Рудо поле изпада от употреба. На 19 април 1882 година, след короноването му за крал в Жича, с указ Милан Обренович преименува Карановац на Кралево.

За историята на "черните бегълци" има и друга версия. Те били последните защитници на Константинопол, които са го напуснали през 1453 г. и той паднал под османска власт. Тогава старейшините на каракачаните решават да се изразява дълбока скръб с носенето на черни дрехи. Черният цвят се пренесъл и върху стадата, от които били изклани всички бели овце. Най-твърдо наложилата се теория около каракачаните и тяхното появяване в земите на днешна България е, че още около XVI в. от подножието на планината Епир, на север към България започва глобално придвижване на пастири, определяни като "каракачани". От ранна пролет до късна есен те обикаляли със своите овце планинските пасища на България. С настъпването на зимните студове отново се завръщали в Южна Тракия. Постепенно започнали да се установяват в българските земи и да стават част от местното население. След 1947 година, на определена група каракачани не е било разрешено да напускат България и да влизат в Гърция. Те впоследствие се установяват в България и в частност са българизирани. Компактни маси каракачани живеят в градовете и селата по южните склонове на Стара планина - най-вече в Карнобат, Сливен, Карлово, Сопот и др.

Заселването на първите жители на Каранци е подобна може би с тази на Арбанаси към края на XV в. вследствие на похода на Баязид в Албания и е една от най-вероятните хипотези за създаване на селото като се има в предвид и поминъка. Според холандския османист М. Кил, първият собственик на мюлка Хилми Челеби, който трябва да е бил активен по време на управлението на Баязид II, е заселил тук малка група албанци. Сведенията на османските хронисти за кампанията на Баязид в Албания наистина говорят за отвеждане на множество жители в плен(19). В османската хроника на Оруч походът на Баязид II в Южна Албания през 1492 г. е доста подробно описан. Рязкото увеличаване на населението към средата на XVI в. е свързано с нова, по-голяма преселническа вълна. За произхода на тези заселници и техния брой липсват данни, но е ясно, че те са превъзхождали по брой старите жители. Вероятно именно тези преселници докарват в Арбанаси гръцката култура и език, затова може да се смята, че те са били главно гърци, но вероятно са включвали и други народности като куцовласи например. Въпреки различието в езика, гърците са идвали от същия географски регион на Южна Албания или Епир, имали са сходни занятия и обичаи с албанците. С помощта на Търновската митрополия гръцката просвета и религиозна дейност се утвърдила бързо, с което процесът на асимилация на старите жители албанци и прииждащите от Велико Търново и околните села българи е протекъл твърде бързо. В описанието на българския католически епископ Петър Богдан Бакшич от 1640 г. се отбелязва, че гърцизмът пуснал силни корени дори в самия град Търново. За Арбанаси Бакшич пише следното: "Над града [Търново], горе в планината има едно село, откъдето се вижда цяло Търново, там има около 1000 къщи, също и те говорят гръцки, а другите околни села не знаят нито една дума"(32). Въпреки че Арбанаси се превръща в огнище на гръцката култура в Северна България, потискащо останалите народностни елементи, има редица свидетелства за албанския произход на част от жителите. В османските регистри и други документи това проличава от споменатите по-горе имена на жители от албански произход. На етническия състав на Арбанаси се спира и друг българин католик. В един доклад на Никополския католически епископ Антон Стефанов от 1685 г. се казва дословно следното: "В същия град Търново (може би по Божие провидение, понеже беше митрополия, тетрархия, свободна и царска) се намират много почтени търговци – гърци и арменци, още повече, че на почти две мили от този град има едно голямо и благородно селище от гърци и албанци (или гръко-албанци, б.а.) с име на различни езици Арбанаси, Арнауткьой, Андрохория. То държи първо място в Дакия, като има гръцки търговци в Италия, Унгария, Полша и най-вече в Московия"(33).
Антон Стефанов е първият, който макар и да бърка гръцкото название, отбелязва тройното наименование на селището на български, турски и гръцки, запазило се и до края на XIX в. От неговите думи може да се направи заключение, че той е бил наясно със смесения етнически характер на населението и че въпреки процесите на асимилация споменът за албанския произход на първите заселници е бил още жив. Ако се върнем на случая с албанците католици в Копиловци, ще видим, че във втората половина на XVII в. те били до голяма степен българизирани, но са пазели спомен за миналото.

В Каранци части от църковните служби са били на български, на български се е преподавало в местното училище.

В Алана (голямата поляна в Беленската гора) няма и помен от къщите, нито от козарите, нито от козите. От там се вижда и Пуста Бяла. Но кога, през кой век е съществувала и кога е запустяла точно, не може да се датира. От преданието съдим, че в селището се е появила болестта чума. Много хора измрели. Те вярвали, че чумата била някаква жена - черна, с дълги коси до земята, едра и много силна. Ходела нощем и в който двор влезела, до заранта всичко измирало - хора и добитък. Останалите живи избягали оттам и се заселили в днешните местности на Ени Беле (Нова Бяла), Каранци, Орловец, Копривец, Дряновец, Виноград. Но колко години са живели предците ни в Ени Беле, не се знае. Вероятно е било по време на османската власт, поради названието. Недалеч от Пуста Бяла се намира местността "Болярска прощ". От това място болярите били изпращани на война. По време на Второто българско царство болярите, които отивали към Дунава да бранят държавната граница, тук са се прощавали със семействата си. Мястото било не само безопасно, а прелестно и здравословно - докъдето поглед стига, се простирали гори. Тук е ставало прощаването им с техните семейства".

А също е видно от фолклора в изследванията на Тодор Моллов - [1]

От книгата на Дарина Русева „Незагасващо огнище" научаваме, че български болярин владеел беленската околност. „Местните хора били наричани „хърцои", потомци на прабългарите, привърженици на сина на Борис I, Владимир. Той и подкрепящите го се заселили тук в големите гори. При тях се криел от бащиното отмъщение самият Владимир, чието прабългарско име било Расате. Те били хора с мургави лица, големи черни очи, средни на ръст,че преследваните от Борис I езичници са се заселили в близката околност, Безводието, лошата хигиена, гладът и еднообразната храна и налетялата чума, ги принуждават да променят обиталищата си. Не може да се каже кога точно е станало преселването в Ени Беле. Тази рецепта e за Болярска варена баница - Макарина. Тя е родом от село Каранци, до Полски Тръмбеш тази невероятна баница е правена само по празници, защото е много трудоемка, но усилията си заслужават.

По време на османската власт е имало голям чифлик, собственост на бея на гр. Бяла където са се отглеждали много овце.

В книжнината ни пръв обърнал внимание на Михал-бейовци Раковски. В бележки 28 и 29 на своя "Горски пътник" той споменува за Михал-бейовци в Одрин, Бяла, Ихтиман и Плевен. За произхода им Раковски имал невярно мнение, като ги считал за потомци на някакъв Михал-бей, който бил родом от Бяла и се сражавал с турците в 1598 г. Явно е, че той е смесвал прадеда на Михал-бейовци с влашкия войвода Михаил Храбри (Витязул), който има кумански корени и наистина е воювал в тая година с турците. Но за вакъфите, управлявани от Михал-бейовци, особено за одринския, Раковски е имал достатъчни за времето сведения. За мнимия прадядо на рода той пише:
"В лято же 1596 прослави се други един български предводител на съюзници българи, Михал-бей от Бяла, днес малко село близо до Търнова. Он е съвоювал с турци против маджари и се е отличил сяйно в нея битка. Бяла, коя е била в него време знаменит град, даде му се от султана за награда. Но турци след малко са го отровили и негови синове са потурчили. От техни потомци еще и днес владеят в Бяла и в Летница, село в търновское окружие, със стара преимущества под именем чари-баши, кое значи събирачи на съюзния българи войници [...] От Михал бейюво име спомени са остали следния. В Ихтиман, окръжие малко, от няколко български села близо до Горний Самоков, се нахожда и до днес едно спахийско турско домородство, михал-беювци назваемо, види се, че са потомци потурнаци поменатаго Михал бея".
Пак на роднински връзки с плевенските Михал-бейовци се дължат и чутите от Раковски разкази за някакви потомци на Михал-бея в Бяла и с. Летница. От кого е чувал той тия разкази, не е известно. Сега в Бяла не се помни за никакви Михал-бейовци. Последни бейове преди Освобождението там са били Мехмед-бей, чиято къща сега е музей, понеже в нея е живял Цар Освободителят Александър II, и Сулейман-бей, братов син на първия. Те са имали много имоти - нивя, воденици на Янтра, бранища и пр., но за произход от Гаази Михал-бея не са говорили никому, и вакъф на името на последния в Бяла не е имало, но се знае за чифлика му.

През възраждането населението е участвало активно в обявяването на независимата българска екзархия.

В района е действал хайдутинът Кольо Черния, посечен от турците по време на Априлското въстание в местността Ялията около река Янтра.

Къщите са построени в интересен възрожденски стил.


Културни и природни забележителности[редактиране | редактиране на кода]

Съборът на с. Каранци е на 8 ноември, когато е Димитровден по стар стил, когато е и празника на църквата "Св. Димитър", която е построена през - 1862 г.

Църквата в Каранци преди ремонта
Входът на църквата

На изток от селото, в местността "Глава" се намира праисторическо и тракийско селище. Северно от селото /1 км/, в местността "Юртлук" се намира антично селище. Предпочитанието към посоките север и запад при двете двойки селищни имена от типа Хърс е косвено доказателство за произхода на названието хърцои от божеското име ("хора на Хърс", "хърсови хора"), доколкото обитаваната от етнографската група територия е на северозапад от Плиска (да припомним, че прозвището е познато на запад чак до Видинско). В нейния ареал се намира западният представителен център на столицата Плиска, който се разполага при днешния град Бяла и ранносредновековното землено укрепление на север от с. Стърмен, на границата със землището на село Ботров (Боготрово). Името Боготрово стои в пряка връзка с това землено укрепление от VIII - IX век, за което очевидно става дума в предание, документирано от Петко Р. Славейков: "От Бяла имало през баиря надолу могили, които се казвали житовските могили; тамо надолу живеяли, а тука вардели." (СбНУ 2, с. 165). Това предание Славейков привежда във връзка с легенда за сътворението на човечеството, първото поколение от което били "високи и едре като житовете", а пак там описва Жидов гроб - грамада на Орлиния баир, на запад от средновековния Царевгред Търнов. При изключителната оскъдност на сведения за култа към бог Хърс в епохата на българското езичество в Беседа на тримата светители, апокриф със старобългарска подложка, той е наречен "Хорсъ жидовинъ", който заедно с "елинския старец Перун" е един от двамата "ангела на гърма". Дали преданията у българите за жидове исполини от първото време и приписваните им могили, грамади и гробове имат връзка с култа към бог Хърс, засега остава неясно, но приведените факти и аргументи недвусмислено сочат, че от неговото име трябва да се изведе названието на етнографската група хърцои.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

1. Занетов, Гаврил - "Западни български земи и Сърбия. История и етнография", 1917.
2. Dokle, Nazif - "Reçnik Goransko (Nashinski) - albanski" - Peçatnica Naukini akademiji "Prof. Marin Drinov", Sofia, 2007, s. 5, 11 Fejér, X, 2, стр. 270. Мирчо бил и dux de Fogaras и banus de Zevrin.
3.↑ Снегаров, Иван - "История на Охридската архиепископия-патриаршия" - Академично издателство "Марин Дринов", 1995, ISBN 954-430-345-6.
4. natura2000bg.org/natura/zones_info.php?id=52
5. natura2000bg.org/natura/UserFiles/File/SDF/SDF_BG0000231.pdf
wifi.radosi.com/index.php?a=15&b=38&cmd=site_locatios&lang=bg