Раданово

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Раданово
Общи данни
Население 1 749 (ГРАО, 2015-03-15)*
Землище 31,089 km²
Надм. височина 48 m
Пощ. код 5185
Тел. код 06141
МПС код ВТ
ЕКАТТЕ 61279
Администрация
Държава България
Област Велико Търново
Община
   - кмет
Полски Тръмбеш
Георги Чакъров
(независим)
Кметство
   - кмет
Раданово
Георги Стамов
(ГЕРБ)

Раданово е село в Северна България, намиращо се в Община Полски Тръмбеш, област Велико Търново.

География[редактиране | редактиране на кода]

Намира се на около 2 километра югоизточно от общинския център град Полски Тръмбеш и на 30 км северно от областния Велико Търново. На запад и северозапад граничи със землищата на Полски Сеновец , Иванча и Климентово, а на изток и юг, съответно с тези на селата Каранци, Орловец, Петко Каравелово.

Раданово е най-голямото село в общината. Стоящо в плодородната долина на река Янтра, селото притежава удобни съобщителни връзки с цялата страна, чрез пресичащите го магистрала Русе – Велико Търново и построената през 1901 година железопътна линия Русе – Горна Оряховица. Теренът е равнинен, а в околностите хълмисто-равнинен с надморска височина, варираща в границите между 30 и 300 метра.

История[редактиране | редактиране на кода]

През 1926 г. местни краеведи, измежду които свещеника Обретен Панайотов и Христо Мишков, написват „История на Раданово“, в която твърдят, че човек на име Радан, създава селото по време на Втората българска държава. Това обаче не е доказано, тъй като източниците, от които авторите са получили тази информация, не са достигнали до нас.

Все пак най-ранните известни на историографията споменавания на селото, макар и под името Радан, срещаме в османските данъчни регистри, веднъж през XVI в. (вж. Велико Търново и Великотърновският край през вековете, изд. на ВТУ, 1983 г.) и втори път в по-конкретната 1618 година (История на България, изд. на БАН, София, 1981 г.).

Находките от артефакти като стрели, върхове на копия, сечива, накити и монети от различни епохи обаче сочат за една приемственост с различни по вид поселения от Античността до наши дни. В районът, като част от общата етнокултурна картина в Северна България, се преплитат различни култури и цивилизации.

В землището на селото досега са открити поне две тракийски погребения, както и римски некропол.

Можем да смятаме, че малката крепост, с останки и днес в местността „Бели бряг“, функционира от тракийско време, чак до отхвърлянето на турската власт. Тя е важен опорно–наблюдателен пункт, защитен западно от река Янтра. Оформеният защѝтен комплекс е природно укрепен и свързан с възвишенията на изток от него, наречени „Вишиш“.

По време на римското владичество селището е в периферията на Никополис ад Иструм – тогава втория по значимост център в провинция Долна Мизия, след Марцианопол – и охранява главния път за значимите дунавски крепости Нове, Ятрус и Сексагинта Приста. Именно тук, в коритото на р.Янтра, в началото на ХХ век е намерена бронзова глава с човешки ръст на император Гордиан III (съхранява се в НАИМ).

Римската власт по тези земи е установена около 46 г.сл.н.е. след кръвопролитни сражения с местните кробизи, но е ликвидирана от готите в III в. По-късно тя е временно възстановена, вече под юрисдикцията на източноримските василевси, но както е известно, след установяването на българите по тези земи (VI – VII в.) тя е окончателно отхвърлена. Находки от това време са намерени в местността Таш тепе.

През късното Средновековие на десния бряг на Янтра са съществували две селища, локализирани в местностите Градище и Кутра (вж. Ст. Стефанов /1956/ „Старините по долния басейн на Янтра“, стр. 18, Издание на БАН гр. София), а между тях до началото на миналия век са личали останките на църква от същата епоха. „Проучвания“ са правени предимно от иманяри и местни жители, макар в района и до днес да се откриват монети, емитирани от царете Иван Александър и Иван Шишман. Мъчителният край на Търновското царство в периода 1388 – 1395 г. се очертал като такъв и за двете малки села, които били опустошени и ликвидирани от турците, като част от оцелелите им жители преминали реката и поставили началото на съвременното селище.

По време на османското владичество селото е с преобладаващо турско население, а мъжката половина от българското население, била принудително отлъчвана в най-усилното за полска работа време, за да изпълняват царската си служба като войнугани, като жените и децата им оставали да се оправят със земя и добитък, както могат и доколкото могат. („Българите през XVI век. По документи от наши и чужди архиви“ Елена Грозданова, Стефан Андреев). През 1866 г. започнал строежа на пътя Русе – Търново и хората от селото участвали в работата на ангария.

Освобождението за Раданово дошло на 19 юни 1877 г. и на мястото на напускащите турци започнали да се заселват българи, предимно от Балкана и Предбалкана, но имало и бежанци от дн. Македония и Сърбия, чиито земи по силата на Берлинския договор останали извън пределите на новосформираното Княжество България.

Още през Средновековието, а по-късно и по време на Османското владичество край селото е преминавал важен сухоземен път, свързващ дунавското пристанище Свищов с черноморското Варна.

Важен факт е, че селото дава много участници във всички войни за национално обединение. Дадени са свидни жертви, като в тяхна чест е издигнат паметник в центъра на селото.

Легенди[редактиране | редактиране на кода]

Според една легенда, след разгрома на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа на 18 юли 1868 г., един от оцелелите четници, бягайки от преследващите го турци, се озовал в покрайнините на Раданово в местността „Старите лозя“. Изморен от пътя той спрял да отдъхне, ала имал неблагоразумието да заспи. За нещастие минаващи кадъни го забелязи и съобщили където трябва.
Местен турчин на име Край Рустем, със съмнителна репутация в обществото, издебнал спящия четник, убил го и отнесъл главата му на властите в Търново. Това дело му дало известен престиж, а освен всичко се сдобил и с някои обществени привилегии.

Други[редактиране | редактиране на кода]

  • Църква „Св. Възнесение Христово“, построена през 1895 г.
  • Читалище „Светлина“, основано през 1883 г.
  • Основно училище „Св.св. Кирил и Методий“, основано през 1917 г., но училище като постоянна институция има още през 1886 г., като често се сменят сградите
  • Празник на селото – Спасовден