Кубей

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Кубей
Кубей
село
Знаме
    
Герб
Страна Флаг на Украйна Украйна
Област Одеска област
Район Болградски
Надм. височина 91 m
Население (2001) 6544 души
Основаване 1809
Пощенски код 68720
Телефонен код +380 4846 35
МПС код BH / 16
Часова зона EET (UTC+2; Лятно часово времеUTC+3)
Кубей в Общомедия

Кубей (на украински: Кубей, на руски: Кубей) е село в Украйна, Одеска област, Болградски район. Заема площ от 6,12 км2. Населението е 6544 души.

География[редактиране | редактиране на кода]

Село Кубей се намира в долината на реката Карасулак, 18 км северно от окръжния център гр. Болград и 220 км югозападно от Одеса. Няколко реки с относително неголяма площ пресичат от север на юг тази част на Буджакската степ.
   Както и болшинството български колонии, този населен пункт и принадлежащите към него използваеми земи, са разположени така, че да може максимално да се използват възможностите на релефа. Населената част заема северозападния склон, който се издига над десния бряг на река Кара-сулаку (назовавана от местните жители Кайнаки), приток на река Катлабуг. Икономия на използваната земя, защита от ветровете и близост до вода, се наблюдава и в Червоноармейское. Но тук се откриват и известни отклонения от традицията, който са настъпили при разширението на селото през 1960-1980 г., когато се построили жилища и на левия бряг на р. Карасулаки. Трябва да се отбележи също, че селото се разделя на части от няколко дълбоки оврага, който се простират от север на юг.[1][2]

История[редактиране | редактиране на кода]

Територията на съвременния Кубей е населена от дълбока древност. Археологическите изследвания разкриват останките от няколко периода: от късната бронзова епоха (края на II хилядолетие пр.н.е.), древен период (VI - III в. пр. Хр.), първи век, славянски период.[3] [4] Археологическите паметници от IV-III в. пр. Хр., открити в курганния могилник на югоизток от селото, се идентифицират като скитски. В южните околности на Кубей е открито селище от Балкано-дунавската култура, известно в археологическите изследвания като Червеноармейское VII. В същото селище са открити и отделни паметници от Салтовската култура, част от характерната за прабългари и алани Салтово-маяцка култура.[5]
   През късното Средновековие (XVII – XVIII в.) основното население в Буджакските степи са ногайците. Най-ярък пример за влиянието на ногайците върху следващите жители, обитаващи тази територия, в това число и върху преселниците отвъд Дунава са топонимите от тюркски произход в южната част на Бесарабия. А. А. Скалковски обръща внимание на това, че названията на много населени с българи и гагаузи пунктове са заимствани от ногайците. Такъв е случаят и с Кубей, чисто название е пренесено от ногайски зимен лагер, който се е намирал в тази местност през XVII – XVIII в. Според него то означава „съсредоточие“, т.е. център на рода (казана).[6]

В края на XVIII и първата половина на XIX век започва масово заселване на българи и гагаузи, бежанци от земите, разположени на юг от Дунав. Масовото изселване продължава от 1769 до 1854 година и обхваща общо близо сто години. Най-големите преселения са свързани с Руско-турските войни: 1768 - 1774, 1787 - 1792, 1806 - 1812 и 1828 - 1829 г.    Ногайците са изселени от тези места през 1807 година във връзка с Руско-турската война от 1806-1812 г. По това време тези територии били присъединени към Руската империя. От това време започва активного заселване на тези земи. С това се поставя началото на нов етап в историята на Буджака изобщо и на Кубей в частност.[7]

Основаването на селището и след това[редактиране | редактиране на кода]

Общоприетата година на основаването на селото е 1809. Основните групи емигранти са българи и гагаузи. Според някои източници, почиващи на данни от семейните предания, преселниците от българските земи идват от четири основни населени места: с. Дурмушкой (днес – Лозово) и с. Косово, Шуменско, от самия гр. Шумен и от с. Ени махале, Сливенско.[8] [9]

Има основание да се предполага, че първоначално изселниците от близките до Балкана райони са се заселили заедно в Кубей, образувайки отделни квартали (махали). Впоследствие обаче, това положение се е изменило. По-късно към тях се присъединили и изселници от други райони. Ако се сьди по разказа на местна жителка, записан от Зоя Барболова, че нейният прадядо е преселник от София и по фамилното име (или прозвище) Шоп, може да се допусне, че макар и спорадично, преселници е имало и от Западна България и по-точно от Софийско. Възможно е и гагаузите също да не са от едно селище. Но съдейки по българският им говор, те са дошли от един район (най-вероятно от Сливенско-Ямболския).[10]

Преселването на българското и гагаузкото население не е било едновременно и е продължило до 30-те години на XIX в. Най-масови са преселванията през периодите 1806—1812 и 1829—1830 г. През 1822—1827 г. в Кубей вече имало 179 семейства, и общият брой на жителите бил 1025. Понататьшното увеличение на населението се дължи на естествения прираст. В началото на ХХ век селото има 769 домакинства (двора) и 4817 жители.[11]

През 1989 г. колхозът „И. М. Калинин“ разполагал с 12 333 хектара земя: 8036 хектара ниви, 1342 хектара лозя и 210 хектара овощни градини.[12]

Население[редактиране | редактиране на кода]

Населението на Кубей от най-ранните етапи от историята му се характеризира с полиетничност. Покрай българите и гагаузите, които представят основния състав от жителите на селото, през 20-те години на XIX в. тук са живели три семейства украинци и по едно семейство руснаци, молдовани, цигани и гьрци. Вследствие както на асимилацията, така и на миграцията, в началото на XX в. ситуацията се променя: освен българите и гагаузите останали само руснаци – 54 човека, които представляват малко повече от 1 % от общото число жители.

Поради политическата история на региона и измененията в социалната структура, през периода 1970-1990 г. етническият състав търпи значителни промени.

Във втората половина на XX в. повечето от половината семейства са били формирани от по една народност. През 70-те години моноетнични са били 56,5% от всички семейства, към 1995 година те малко намалели – 53,4%. През 70-те години чисто българските семейства съставлявали 31% от общото количество семейства, а през 1995 г. – 32,3%. Процентът на гагаузките семейства през това време намалява – от 24, 9% на 20,6%. Освен това, през 1977-79 г. в с. Червоноармейское имало 4 чисто руски семейства, 4 чисто украински и 1 арменско семейство. Към 1995 г. руските семейства стават 6, украинските остават 2, арменското семейство се изселило, но се заселило едно молдовско семейство.

Тенденцията към увеличаване на полиетническите бракове през последните 20 години е съвсем слаба. Количеството на такива семейства се е увеличило от 43,5% на 46,6%. По-голямата част от тях са българо-гагаузки (29,1% през 70-те години и 30,96% през 1995 г.). Значимо място сред тях заемат семействата, в които покрай българи и гагаузи има и руснаци (6,8% през 70-те г. и 7,1% в 1995 г.), украинци (съответно 4,4% > 5,1%) или моловани (съответно 1,7% > 2%). Семействата, в които имат в състава си представители на друга етнически групи са спорадични. В резултат от социализацията младото поколение в тези семейства има българско или гагаузко самосъзнание и не е носител на етническата култура на другия родител.[13]

Езици[редактиране | редактиране на кода]

Численост и дял на населението по роден език, според преброяването на населението през 2001 г.:[14]

Роден език Численост Дял (в %)
Общо 6544 100.00
Български 4065 62.11
Гагаузки 1738 26.55
Руски 618 9.44
Украински 100 1.52
Молдовски 12 0.18
Беларуски 3 0.04
Румънски 2 0.03
Немски 1 0.01
Други 5 0.07

Родени в Кубей[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Кубей и кубейци: бит и култура на българите и гагаузите в с. Червоноармейское, Болградски район, Одеска област. – Одеса: Маяк, 2001. – C. 5
  2. Маркова Л.В. Поселения и жилище болгар-переселенцев в Бессарабии// Краткие сообщения института этнографии АН СССР. – 1955, № 24. – С 61-74
  3. Бачинський А.Д., Дихан М.Д. Червоноармійське// Їсторія міст та сіл УРСР. - К., 1969. - С. 384-392, Червеноармейское. - в: История городов и сел Украинской ССР, Том "Одесская область", стр. 372-383.
  4. Українське Подунав’я: минуле та сучасне. - Одеса: Астропринт, 2002. - C. 30-49
  5. Суботин, Л. В., Предыстория села Городного (Чийшии) и его округи по археологическим данным, в: Чийшия: очерки истории и этнографии болгарского села Городнее в Бессарабии, Одесса 2003, с. 42, 99, 113.
  6. Скальковский А.А. Болгарские колонии в Бессарабии и Новоросийском крае. – Одесса, 1848. – C. 61
  7. Кубей и кубейци: бит и култура на българите и гагаузите в с. Червоноармейское, Болградски район, Одеска област. – Одеса: Маяк, 2001. – C. 8
  8. История на с.Кубей, посетен на 31.10.2010 г.
  9. Дундаров И.И. Кубей-Червоноармейское. 200 лет со дня основания в Бессарабии. – Сливен: Жажда, 2009. – С. 191
  10. Барболова З.Т. Особености на българския говор в с. Червоноармейское (Кубей), Болградски район, Одеска област в Украйна. – Одеса, 1999. – С. 141; 5-6; 116
  11. Державин Н. С. Болгарские колонии в России. – в: Сборник за народни умотворения и народопис, книга XXIX, София 1914, с. 26.
  12. Дерменжи М.М. Село Червоноармейское (Кубей), Болградского района, Одесской области. – Болград, 1989. – C. 26
  13. Кубей и кубейци: бит и култура на българите и гагаузите в с. Червоноармейское, Болградски район, Одеска област. – Одеса: Маяк, 2001. – C. 10-12
  14. „Linguistic composition, Odeska oblast: 2001 census“. // pop-stat.mashke.org. Посетен на 18 април 2018. (на украински)

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

РОДЪТ БАЛАН

     Портал „География“         Портал „География          Портал „Украйна“         Портал „Украйна