Руско-турска война (1768 – 1774)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Руско-турска война (1768-1774))
Направо към навигацията Направо към търсенето
Руско-турската война от 1768 – 1774 г.
Руско-турски войни
Europe 1783-1792 en.png
Политическата карта на Европа след войната (1783 – 1792 г.)
Информация
Период 1768 – 1774 г.
Място Дунавски княжества; Балкани; Запорожие; Крим; Егейско море; Черно море
Резултат Стратегическа победа за Русия, Договор от Кючук Кайнарджа
Територия Молдова, Влашко и Морея
Страни в конфликта
Русия Руска империя със съюзници Турция Османска империя
Дубровнишка република
Командири и лидери
Flag of Russia.svg Пьотър Румянцев
Flag of Russia.svg Пьотър Панин
Flag of Russia.svg Василий Долгоруков
Flag of Russia.svg Николай Репнин
Flag of Russia.svg Александър Суворов
Flag of Russia.svg Алексей Григориевич Орлов
Flag of Turkey.svg Иваззаде Халил паша
Сили
135 000 мобилизирани 300 000 – 600 000 мобилизирани
Руско-турската война от 1768 – 1774 г. в Общомедия

Руско-турската война от 1768 – 1774 г. (на турски език: 1768 – 1774 Osmanlı-Rus Savaşı) е една от ключовите по значение войни между Русия, с подкрепящите я Дания, Британия и Италия (херцогство Тоскана) от една страна, и Османската империя и Полската шляхта от друга, в резултат на която Русия получава правото на закрилник на православните в Османската империя и присъединява Южна Украйна, Северен Кавказ и Крим.

Войната е обявена от Османската империя – на Руската.

Цели[редактиране | редактиране на кода]

Османската империя цели в замяна подкрепата за Барската конфедерация, да получи Подолия и Волиния; да разшири владението и влиянието си в Северното Черноморие и Северен Кавказ и основно – да получи протекторат над Жеч Посполита /подбуждана от френската дипломация по силата на стария френско-османски алианс, след дипломатическата революция, и с оглед резултатите от седемгодишната война/.

Двама велики везири (Рагъп паша и Мухсинзаде Мехмед паша) се опитват всячески да отклонят османската външна политика от военен конфликт с Русия, но опитите им остават безрезултатни, заради политиката на синовете на Ахмед III – Мустафа III и Абдул Хамид I; настояванията на военната партия в Константинопол и най-вече поради натиска на френската дипломация след османската капитулация пред нея от 1740 г.

Политиката на Руската империя още от началото на XVIII век е за излаз и свободно плаване на Черно море. По силата на Белградския мирен договор (1739), тази цел остава нереализирана.

Реакция на османската политика и стремежи[редактиране | редактиране на кода]

Екатерина Велика, под въздействието на приятеля на Волтер, българина от Корфу, и виден европейски хуманист Евгений Булгар, и князете Григорий и Алексей Орлови, формулира т.н. „Гръцки проект“ на Русия – за освобождаване на православните на Балканите от османска власт и овладяване на Константинопол. Българинът на руска служба подполковник Даразин е пратен предрешен като монах със специално възвание от императрицата на български и гръцки да вдигне на въстание западните и южните Балкани в тила на империята.[1] След мисията му въстават Македония, Албания, Черна Гора, Босна и Херцеговина и Пелопонес.

Причини[редактиране | редактиране на кода]

Причините за войната се коренят в събитията в двете империи от началото на века на Просвещението. Реформите на Хюсеин паша Кьопрюлю остават на книга, докато реформите на Петър Велики и неговия приближен Дмитрий Кантемир, извеждат Русия в просперираща империя, усещано особено отчетливо по времето на владетелката Екатерина Велика. След т.нар. голямо сръбско преселение в днешна Войводина, Русия започва организирано и целенасочено да изпраща в областта руски книги на граждански шрифт и учители, в резултат от което се формира специфична култура и книжнина на славяносръбски език. Междувременно започват да се формират български опълчения в Руско-турските войни през 18 век.

Османската империя започва да се чувства застрашена, заради славянските балкански преселения в Новорусия – по османската граница и срещу васалното Кримско ханство – Нова Сърбия и Славяносърбия. Димитрие Теодосие получава солидна финансова подкрепа от Екатерина Велика за своята „Славенско-Греческа типография“ във Венеция. В годината на възцаряването на Екатерина Велика е написана „История славянобългарска“, а през 1765 г. излиза от печат във Венеция Увод в историята на славяно-сръбския народ (на сръбски: Увод у историју славено-сербског народа). [2]

Османската реакция е мигновена – закриване на Печката патриаршия (1766) и Охридската архиепископия (1767). В дуплика, Димитрие Теодосие отпечатва по време на войната „Житие на Петър Велики“ (1772). [3]

Повод[редактиране | редактиране на кода]

Войната е предшествана от вътрешна криза в Жеч Посполита, където съществува раздор между шляхтата и крал Понятовский, бивш любовник на руската императрица Екатерина. Причина за войната е руската намеса в полските дела, която застрашава интересите на Османската империя. Високата порта е подтиквана за войната от френската дипломация, която след капитулацията от 1740 г. се сдобива с огромно влияние в империята. След дипломатическата революция със седемгодишната война, Франция цели отслабване на Русия, която се сближава с Прусия след чудото на Бранденбургския дом. За повод послужва нахлуването на хайдамаците на османска територия – в Балта.

Отряд от казаци на руска служба, преследвайки полски въстанически сили, влиза в град Балта на територията на Османската империя. Тя, на свой ред, ги обвинява в клане на жителите на града, което е отхвърлено от руска страна. Използвайки инцидента, султан Мустафа III обявява война на Русия на 25 септември 1768 г. Османците сключват съюз с Барската конфедерация. Русия е поддържана от Великобритания, която изпраща действащи офицери и военни инструктори в руския флот.

Развитие[редактиране | редактиране на кода]

Поляците са напълно разбити от Александър Суворов, след което той се прехвърля на турския боен театър. През 1773 и 1774 г. Суворов спечелва и там важни сражения. Османската армия е разбита последователно в три важни сражения – битка при Ларга; битка при Кагул и битка при Козлуджа. След руската окупация на Влашко и неуспеха на османската армия да изтласка русите от Букурещ, султан Мустафа III връща за велик везир Мехмед паша, след като стратегическата инициатива се оказва мираж и трябва да се спасяват дунавските княжества.

Боен път на Първата Архипелагска ескпедиция на руския флот и сраженията му.
Островите на Архипелага прели руско подданство в 1770 – 1774 г.

Морските операции на руския балтийски флот във войната са т.н. „Първа архипелагска експедиция“ в Средиземно море под командването на граф Алексей Орлов, с участието в руското командване на адмирал Григорий Спиридов и британския адмирали Джон Грейг (John Elphinstone Samuel Greig) почти напълно разбиват флота на Османската империя в сраженията при Хиос и решителното при Чешме на 24 – 26 юни 1770 г., блокирайки Дарданелите и окупирайки остров Тасос и Егейският архипелаг, който дори е устроен като неофициално руско княжество наричано „Архипелагско велико княжество“, а жителите на 27 егейски острова (Цикладите и остров Икария от Додеканезите) приемат руско поданство, императрицата урежда в Наксос детско училище, впоследствие преместено в Петербург, на островите са въведени руски названия като Св. Екатеринински пристан, Николск вместо Агиос Николаос и пр.

Мирен договор[редактиране | редактиране на кода]

На 21 юли 1774 г. Османската империя подписва с Русия Кючук-Кайнарджийски договор, в резултат на който Кримското ханство формално придобива независимост, но де факто става зависимо от Русия. Османската империя изплаща военни контрибуции в порядъка на 4,5 милиона рубли, а също отстъпва северното крайбрежие на Черно море заедно с две важни пристанища.

По време на войната, особено при оттеглянето на руските войски, няколко хиляди българи се изселват във Влашко, Молдова и Украйна. Броят на установилите се в Украйна, главно в земите на създаващата се по това време Бугска казашка войска, се оценява на 2 до 3 хиляди души. Сред най-масовите изселвания е това на 400 семейства от Алфатар, които основават селището Олшанка.[4]

Руско-турската война (1768 – 1774) бележи решителния прелом в руско-турските войни и отношения, най-вече заради Крим. Отделно от това Русия си извоюва правото да има черноморски флот и да закриля християните на Балканите, което значи да се меси във вътрешната политика на Портата. Руската политика спрямо Османската империя бележи половин век по-късно своя пик с Одринския мирен договор и най-вече с последвалия го Ункярискелесийски договор. Междувременно, в края на XVIII век, приключват трите подялби на Полша, с които тази държава /с Кримското ханство/ изчезва от политическата карта.

Категоричната руска победа размества сериозно баланса на силите в Европа. По време на войната е осъществена първата подялба на Полша. Великобритания подкрепя Русия във войната, на за сметка на това Франция застава зад стремежите от първия Континентален конгрес (5 септември 1774 г.), довели до американска революция.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Е.А. Разумовская БРАТЬЯ ОРЛОВЫ
  2. ПРВИ СРПСКИ УСТАНАК У КЊИГАМА САВРЕМЕНИКА 1804 – 1813, с. 462
  3. МОНИКА ФИН; ВЕНЕЦИЈА И СРПСКА КЊИГА, 92
  4. Дойнов, Стефан. Българите в Украйна и Молдова през Възраждането (1751 – 1878). София, Академично издателство „Марин Дринов“, 2005. ISBN 954-322-019-0. с. 57 – 58.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]