Каракурт

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за селото в Украйна. За отровния паяк вижте Черен отровен паяк.

Каракурт
село
Kara-Kurt, Bolhrad Raion 04.jpg
Страна Флаг на Украйна Украйна
Област Одеска област
Район Болградски район
Надм. височина 24 m
Население (2001) 2 707 души
Основаване 1811
КОАТУУ 5121483601
Пощенски код 68751
Телефонен код +380 4846
МПС код BH, НН / 16
Часова зона EET (UTC+2; Лятно часово времеUTC+3)
Каракурт в Общомедия

Каракурт (на украински: Каракурт, на албански: Karakurti, на руски: Каракурт) е село в Южна Украйна, Болградски район на Одеска област. Населението му е 2707 души, по-голямата част албанци.

География[редактиране | редактиране на кода]

Каракурт е разположено на 7 километра югоизточно от Болград, на пътя Болград-Одеса. През него тече река Карасулак.

История[редактиране | редактиране на кода]

През XVIII и началото на XIX век на територията на днешна Република Молдова, край село Чумай, Тараклийски район е разположен ногайският аул Каракурт, населяван от рода Келеша. След 1807 година на мястото на този аул се заселват отвъддунавски колонисти, които по-късно се преселват на юг, пренасяйки названието на селището – Каракурт.[1]

В Руската империя 1812 – 1856[редактиране | редактиране на кода]

Днешното село Каракурт е основано през 1811 година[2] от православни албанци, преселили се в Буджака от българските земи на юг от Дунава заедно с българи. Местата, от които се преселват тези албанци, са няколко села между Провадия и Варна, сред които се предполага, че влизат Джиздар кьой (днес Добрина), Ески Арнаутлар (днес Староселец) и днешна Девня. По говор преселниците са тоски.[3]

В 1813 година в селото е изградена църквата „Рождество Богородично“.[4] В Указ на руския император Александър I от 29 декември 1819 година, регламентиращ статута на „българите и другите отвъддунавски преселници“, Каракурт е посочено като селище в Измаилски окръг.[5] През 1835 година в Каракурт са регистрирани 135 семейства с 883 жители (466 мъже и 417 жени). 17 от семействата (121 души) са нови преселници, установили се в селото след Руско-турската война от 1828-1829 г.[6]

През 20-те и 30-те години на XIX век 65 семейства от Каракурт се заселват в Болград.[7] През 1847 година свещеникът Григорий и учителят Иван Грипчов са спомоществуватели от Каракурт за „Зеркало или огледало християнское“, преведено от Н. Зографски и Захари Княжески.[8]

В 1852 година жителите на селото са 1 191 души[9], от които 1060 албанци, 118 българи, 13 малоруси.[10] В началото на 50-те години на XIX век в селото има 151 къщи и 20 вятърни мелници.[11]

В Молдова/Румъния 1857 – 1878[редактиране | редактиране на кода]

Съгласно Парижкия мирен договор от 1856 година южната част на Бесарабия, включително колонията Каракурт, е включена в състава на Молдовското княжество (от 1861 г. – Румъния). Прокараната в началото на 1857 година нова молдовско-руска граница минава на изток от селото. През 1858 – 1878 година в Каракурт функционира начално училище с преподаване на български език[12], в което преподават Александър Михайлов (1858 – 1871), Димитър Найденов от Ташбунар (1870 – 1871), Михаил Тодоров (1871 – 1877).[13]

През 1861 – 1862 година жители на Каракурт се включват в преселническото движение на бесарабските българи от Румъния в Русия и основават в Таврия селата Гаммовка, Георгиевка и Девненское.[14] В края на 60-те години на XIX век в селото освен албанци живеят и известен брой българи/гагаузи[15], по-късно се увеличават браковете между жители на Каракурт и на близкия Болград.[16]

По време на Възраждането каракуртчани са съпричастни със съдбата на българите в Бесарабия и на юг от Дунав.През септември 1876 година в Каракурт се създава Благотворително общество – част от инициатива, ръководена от Българското централно благотворително общество в Букурещ. Начело на дружеството са Св. П. Иванов (председател), Илия Гроздев (касиер), Николай Жечов и Танас Карасава (членове), Николай Манталуца (писмоводител). За учредяването на дружеството, неговите ръководители информират това в Болград по следния начин:

... ние, селяните, подбудени от чувство към състрадание за нашите поробени братия в България, пострадалите от турците, съставихме и в нашето село едно благотворително общество, целта на което е да събира всякакъв род помощи за пострадалите българи в Турция.[17]

В Русия 1878 – 1918[редактиране | редактиране на кода]

От 1878 година Каракурт отново е в границите на Руската империя. Данните от 1879 година показват известно намаление на населението – 1063 жители, от които 532 мъже и 531 жени. Регистрирани са 463 коне и 761 глави едър рогат добитък. Броят на овцете и козите в Каракурт – 10 375 е сред най-големите в тази част на Бесарабия.[18]

В 1907 година Каракурт наброява 1802 жители, от които 1011 албанци, 481 гагаузи, 223 българи, 53 малоруси и 34 молдавани. Някои автори отбелязват, че по това време малорусите (украинците) и молдованите в селото са възприели албанския език.[10]

В началото на ХХ век жители на Каракурт основават на югоизток от селото неголямото селище Ени Каракурт (впоследствие Новое Жовтневое, Нове Жовтневе).

В Румъния 1918 – 1940[редактиране | редактиране на кода]

След краха на Руската империя и присъединяването на Бесарабия към Румъния, от 1918 до 1940 година, както и по време на Втората световна война от 1941 до 1944 година, Каракурт е в пределите на Румъния. В началото на 20-те години на ХХ век в селото действа нелегална болшевишка структура – подразделение на организация с център в Кубей. В 1924 година местното население взима участие в антирумънското и просъветско Татарбунарско въстание, в резултат на което 31 жители на Каракурт са арестувани, а няколко от тях и осъдени от военен трибунал.[19]

Според преброяването от 1930 година жителите на селото са 2 812 души, от които 1 754 албанци (62.38%), 652 гагаузи (23.19%), 273 българи (9.71%), 68 руснаци (2.42%), 40 румънци (1.42%), 11 турци, 4 поляци и 2 гърци.[20]

В СССР[редактиране | редактиране на кода]

От края на юни 1940 до юни 1941 година и от 1944 до 1991 година Каракурт е в състава на Съветския съюз. През 1944 година селото е преименувано на Жовтневое. В 1946 година са създадени три колхоза.[19]

Население[редактиране | редактиране на кода]

Езици[редактиране | редактиране на кода]

Численост и дял на населението по роден език, според преброяването на населението през 2001 г. (за повечето в графа други роден език е албански):[21]

Роден език Численост Дял (в %)
Общо 2 707 100.00
Български 500 18.47
Руски 409 15.10
Гагаузки 311 11.48
Украински 125 4.61
Молдовски 37 1.36
Беларуски 2 0.07
Арменски 1 0.03
Други 1 322 48.83

Родени в Каракурт[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Шабашов, Андрей и Сергей Гизер. Названия болгарских населенных пунктов ногайского произхождения, – в: Българите от Молдова и Украйна – език, литература, история, култура и образование. Международна научно-практическа конференция, София 2009, с. 100 – 101.
  2. Червенков, Николай и Иван Грек. Българите от Украйна и Молдова. Минало и настояще, София 1993, с. 14 – 15. Съществуват мнения, че отвъддунавски преселници (българи и гагаузи) се заселват в селото още през 1787 – 1791 г. – виж Каранастас, Олга Радова. Гагузы в составе задунайских переселенцев и их переселения в Буджаке (конец XVIII – первая четверть XIX века), Кишинев – Комрат 2001, с. 54, 85.
  3. Гюзелев, Боян. Албанци в Източните Балкани, София 2004, с. 72.
  4. Duminica Ivan. Coloniile bulgarilor în Basarabia (1774–1856). Chișinău: Lexon-Prim, 2017. p. 274.
  5. Новаков, Савелий З. Социально-экономическое развитие болгарских и гагаузких сел Южной Бессарабии (1857 – 1918), Chişinău 2004, с. 515–518.
  6. Duminica Ivan. Coloniile bulgarilor în Basarabia (1774–1856). Chișinău: Lexon-Prim, 2017. p. 266.
  7. Червенков, Н. и И. Грек, пос. съч., с. 22.
  8. Българската възрожденска интелигенция. Енциклопедия, София 1988, с. 166.
  9. Новаков, С. З., пос. съч., с. 526.
  10. а б Берг Л.С. Население Бессарабии. Этнографический состав и численность, Петроград 1923, с. 28.
  11. Новаков, С. З., пос. съч., с. 530.
  12. Сюпюр, Елена. Българската емигрантска интелигенция в Румъния през XIX век, София 1982, с. 22 – 23, 216.
  13. Челак, Екатерина. Училищното дело и културно-просветният живот на българските преселници в Бесарабия (1856 – 1878), София 1999, с. 228.
  14. Гюзелев, Б., пос. съч., с. 96.
  15. Челак, Е., пос. съч., с. 40.
  16. Из архива на Константин Иречек, т. 2, София 1963, с. 256.
  17. Младенов, Максим, Жечев, Николай и Благовест Нягулов. Българите в Румъния.XVII-ХХ в. Документи и материали, София 1994, с. 204.
  18. Новаков, С. З., пос. съч., с. 264.
  19. а б „Жовтневое“ в: „История городов и сел Украинской ССР“, Том „Одесская область“, с. 385.
  20. Rezultatele recensământului din 1930 în judeţul Ismail
  21. ((uk))  „Linguistic composition, Odeska oblast: 2001 census“. // pop-stat.mashke.org. Посетен на 17 април 2018.
  22. Българското опълчение. Биографичен и библиографски справочник в три тома, т. 2, Стара Загора 1999, с. 321, т. 3, с. 127.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

     Портал „География“         Портал „География          Портал „Украйна“         Портал „Украйна