Направо към съдържанието

Лев Огненов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Лев Огненов
български общественик и революционер
Роден
1863 г.
Починал
1953 г. (90 г.)
Учил вРобърт колеж
Семейство
ДецаЛюба Огненова

Лев Петров Огненов (изписване до 1945 година: Левъ Огнѣновъ) с псевдоними Кракра и Олга[1][2] е български общественик и революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.[3]

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Лев Огненов е роден в 1863 или 1870 година в Охрид,[4] тогава в Османската империя. Осиновен син е на охридския първенец Петър Огненов.[5] Учи за кратко в Солунската българска мъжка гимназия,[3] а от 1881 до 1887 година, когато завършва, учи в Роберт колеж в Цариград[6] и учителства в Охрид и Велес.[3]

През 1886 година, на Илинден, в къщата на Климент Заров в Горна Порта в Охрид част от членовете на дружеството „Свети Климент Охридски“ Климент Заров, Антон Кецкаров, Лев Огненов, Никола Чудов, Яким Деребанов, Иван Лимончев, Никола Пасхов, Климент Шуканов и Анастас и Христо Маджарови участват в създаването на революционен кръжок. Членовете на кръжока обикалят селата в Охридската каза и агитират населението да отваря училища, да използва по-активно временното разрешение на османските власти да се въоръжава срещу върлуващите по това време албански разбойници, както и да избягва османските съдилища.[7]

Още след основаването на ВМОРО в 1894 година заедно с Никола Филипчев е сред първите покръстени от Даме Груев членове.[8][9][5] Влиза в първото ръководство на ВМОРО в Охрид.[10] Огненов, който е един от най-учените охридски граждани, дълго време работи като секретар на охридския митрополит Методий.[3] След сражението на четата на поп Христо Търпев в Конско на 13 януари 1903 година Огненов е затворен.[11] През април 1903 година е арестуван отново и затворен в Охридския затвор по донос на сърбомани. Освободен е в края на същата година. През периода 1905 – 1906 година е избран за председател на Охридския околийски революционен комитет.

След Младотурската революция в 1908 година става деец на Съюза на българските конституционни клубове и е избран за делегат на неговия Учредителен конгрес от Охрид.[12][13]

При избухването на Балканската война е македоно-одрински опълченец в Сборна партизанска рота на МОО.[14]

През 1913 година Лев Огненов участва в Охридско-Дебърското въстание срещу новата сръбска власт и е избран за председател на градското началство на Охрид.[3] След погрома на въстанието Лев Огненов се установява в България, работи като домакин на Александровската болница.[15]

През 20-те години на XX век се завръща в Охрид, където се издържа от притежаваните земеделски земи. През 1941 година посреща българските войски в Охрид. При съмнение за злоупотреба и отклоняване на пари към ВМРО е разследван, а Симеон Радев лично го защитава в българския парламент.[15]

При освобождението на Вардарска Македония през 1941 година е активен участник в българската обществена дейност в града. Включва се в дейността на българското читалище „Свети Климент“ и е негов председател.[16]

Синове на Лев Огненов са Владимир, Асен, Петър и Симеон Огненови. Владимир умира като ученик в Скопското българско педагогическо училище.[17] Асен Огненов участва в Първата световна война в редиците на Единадесета пехотна македонска дивизия. Награден е със знак на военния орден „За храброст“, IV степен.[18] Увлича се в комунизма, но след атентата в „Света Неделя“ се връща в Охрид.[15] След Деветосептемврийския преврат в 1944 година се връща в София, където работи като счетоводител. Канен е да участва в управлението, но той отказва. Вместо това активно участва в дейността на Македонските братства и се опитва да отстоява българщината в годините на македонизация.[19]

Лев Огненов е кръстник на племенника си, българския офицер и лекар Лев Тодоров Огненов (1889 – 1962), който е баща на общественика Михаил Огнянов . Сестрата на Лев Огненов Ксантипия е майка на Петър Карчев.[5]

Родословие

[редактиране | редактиране на кода]
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Петър Огненов
 
Анастасия Огненова
 
 
 
 
 
Димитър Огненов
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Тоница Мишева
 
Тодор Огненов
 
Ксантипия Карчева
 
Георги Карчев
 
Лев Огненов
(1863 – 1953)
 
Иван Огненов
(1870 – след 1943)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Наум Огненов
 
Весела Янкулова
(1900 – ?)
 
Лев Огненов
(1889 – 1862)
 
Александър Огненов
(1886 – ?)
 
 
 
Петър Карчев
(1889 – 1965)
 
Владимир Огненов
 
Асен Огненов
 
Петър Огненов
 
Симеон Огненов
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Михаил Огнянов
(1927 – 2013)
 

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Николов, Борис Й. ВМОРО: Псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 56, 73.
  2. ↑ Узунови, Ангел и Христо. Псевдонимите на ВМРО. Скопје, ДАРМ, 2015. с. 80.
  3. 1 2 3 4 5 Огнянов, Михаил. Македония – преживяна съдба. София, ИК „Гутенберг“, 2002. ISBN 954-9943-35-6. с. 56.
  4. ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 334.
  5. 1 2 3 Карчев, Петър. През прозореца на едно полустолетие (1900 – 1950). София, Изток-Запад, 2004. ISBN 954321056X. с. 483.
  6. ↑ Събев, Орлин. Робърт колеж и българите. София, Изток-Запад, 2015. ISBN 978-619-152-624-6. с. 390.
  7. ↑ Кецкаровъ, Ан. Предтечи на Революционната организация въ Охридско // Илюстрация Илиндень VIII (1 (71). Издание на Илинденската Организация, Януарий 1936. с. 12 – 13.
  8. ↑ Спомени на Григор Попев // Сите българи заедно. Посетен на 5 март 2019.
  9. ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. I. Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1933. с. 41.
  10. ↑ Кецкаровъ, Ан. Предтечи на Революционната организация въ Охридско // Илюстрация Илиндень VIII (1 (71). Издание на Илинденската Организация, Януарий 1936. с. 14.
  11. ↑ Ристески, Стојан. Велгошти (Прилог за монографија). Охрид, Коста Абраш, 1982. с. 42. (на македонска литературна норма)
  12. ↑ Карайовов, Тома. Как се създадоха българските конституционни клубове в Турция // Борбите в Македония и Одринско. София, Български писател, 1981. с. 727.
  13. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893 – 1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 120 – 121.
  14. ↑ >Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 522.
  15. 1 2 3 Огнянов, Михаил. Македония – преживяна съдба. София, ИК „Гутенберг“, 2002. ISBN 954-9943-35-6. с. 57.
  16. ↑ Любенова-Бакалова, Магдалена. Читалищата във Вардарска Македония 1941 - 1944 г. // Македонски преглед XXX (3). София, МНИ, 2007. с. 122.
  17. ↑ Карчев, Петър. През прозореца на едно полустолетие (1900 – 1950). София, Изток-Запад, 2004. ISBN 954321056X. с. 8.
  18. ↑ ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 101, л. 593
  19. ↑ Огнянов, Михаил. Македония – преживяна съдба. София, ИК „Гутенберг“, 2002. ISBN 954-9943-35-6. с. 58.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Лев_Огненов&oldid=12879258“.