Лев Огненов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Лев Огненов
български революционер и общественик
Роден
Починал
1953 г. (90 г.)

Образование Робърт колеж

Лев Петров Огненов с псевдоними Кракра и Олга[1] е български общественик и революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Лев Огненов е роден през 1863 или 1870 година в Охрид[2], тогава в Османската империя. Осиновен син е на охридския първенец Петър Огненов.[3] Вуйчо е на журналиста Петър Карчев.[3] Учи за кратко в Солунската българска мъжка гимназия, а през 1887 година завършва Роберт колеж в Цариград и учителства в Охрид и Велес.

През 1886 г. на Илинден в къщата на Климент Заров в Горна Порта в Охрид част от членовете на просветното дружество „Свети Климент“: Климент Заров, Антон Кецкаров, Лев Огненов, Никола Чудов, Яким Деребанов, Иван Лимончев, Никола Пасхов, Климент Шуканов и Анастас и Христо Маджарови участват в създаването на революционен кръжок. Членовете на кръжока обикалят селата в Охридската каза и агитират населението да отваря училища, да използва по-активно временното разрешение на османските власти да се въоръжава срещу върлуващите по това време албански разбойници, както и да избягва османските съдилища.[4]

Дълго време работи като секретар на охридския митрополит Методий, но през април 1903 година е арестуван и затворен в Охридския затвор по донос на сърбомани. Освободен е в края на същата година.

Още след основаването на ВМОРО в 1894 година заедно с Никола Филипчев е сред първите покръстени от Даме Груев членове.[5][6][3] Влиза в първото ръководство на ВМОРО в Охрид.[7] През 1905-1906 година е избран за председател на Охридския околийски революционен комитет.

След Младотурската революция в 1908 година става деец на Съюза на българските конституционни клубове и е избран за делегат на неговия Учредителен конгрес от Охрид.[8][9]

При избухването на Балканската война е македоно-одрински опълченец в Сборна партизанска рота на МОО.[10]

През 1913 година Лев Огненов участва в Охридско-Дебърското въстание срещу новата сръбска власт и е избран за председател на градското началство на Охрид. След погрома на въстанието Лев Огненов се установява в България, работи като домакин на Александровската болница. При съмнение за злоупотреба и отклоняване на пари към ВМРО е разследван, а Симеон Радев лично го защитава в българския парламент.

През 20-те години на XX век се завръща в Охрид, където се издържа от притежаваните земеделски земи. През 1941 година посреща българските войски в Охрид[11].

Синове на Лев Огненов са Владимир, Асен, Петър и Симеон Огненови. Владимир умира като ученик в Скопското българско педагогическо училище.[12] Асен Огненов участва в Първата световна война в редиците на Единадесета пехотна македонска дивизия. Награден е със знак на военния орден „За храброст“, IV степен.[13]. Увлича се в комунизма и е канен след 1944 година да участва в управлението, но той отказва. Вместо това активно участва в дейността на Македонските братства. Лев Огненов е кръстник на българския офицер и лекар Лев Огненов (1889 -1962), който е баща на общественика Михаил Огненов. Сестрата на Лев Огненов е майка на Петър Карчев.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Николов, Борис Й. ВМОРО : псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 56, 73.
  2. Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 334.
  3. а б в Карчев, Петър. През прозореца на едно полустолетие (1900-1950), Изток-Запад, София, 2004, стр. 483. ISBN 954-321-056-X
  4. Кецкаровъ, Ан. Предтечи на Революционната организация въ Охридско. // Илюстрация Илиндень VIII (1 (71). Януарий 1936. с. 12 - 13.
  5. Спомени на Григор Попев. // Сите българи заедно. Посетен на 2019-03-05.
  6. Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. I. Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската Организация, 1933. с. 41.
  7. Кецкаровъ, Ан. Предтечи на Революционната организация въ Охридско. // Илюстрация Илиндень VIII (1 (71). Януарий 1936. с. 14.
  8. Карайовов, Тома. Как се създадоха българските конституционни клубове в Турция, в: Борбите в Македония и Одринско. София, Български писател, 1981. с. 727.
  9. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация : Войводи и ръководители (1893-1934) : Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 120 – 121.
  10. > Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 522.
  11. Огненов, Михаил, „Македония - преживяна съдба“, ИК „Гутенберг“, 2003 г., стр.56-58
  12. Петър Карчев, През прозореца на едно полустолетие (1900-1950), Изток-Запад, София, 2004, стр. 8. ISBN 954-321-056-X
  13. ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 101, л. 593
     Портал „Македония“         Портал „Македония