Никола Пиколо

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Вижте пояснителната страница за други личности с името Пиколо.
Никола Пиколо
българо-гръцки писател
Роден
Починал
16 март 1865 г. (72 г.)
ПогребанПер Лашез, Париж, Франция
Никола Пиколо в Общомедия
Паметникът на Никола Пиколо във Велико Търново

Никола Савов Хаджиилиев – Пиколо (на гръцки: Νικόλαος Πίκκολος) е видна фигура на новогръцкото и новобългарско просвещение от първата половина на 19 век, лекар, филолог, писател, драматург и преводач.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Никола Савов Хаджиилиев е роден на 15 ноември 1792 година в Търново като син на видния търговец Сава хаджи Илия и жена му Теодора (Буюклюоглу).[1] Има брат Теохар Пиколо.

Учи в родния си град и в княжеската академия (лицей) „Свети Сава“ в Букурещ,[2] ръководена от Константинос Вардалахос. Там получава заради дребния си ръст прозвището Piccolo („Малчо“).

През 1810 година Пиколо е вече втори преподавател по френски език в академията, редом с французина Франсоа Лорансон. В Букурещ той превежда книгата на Жан-Жак Русо „Емил, или за възпитанието“ на гръцки (1811), но преводът му остава неотпечатан.[3]

Вардалахос смята Пиколо за един от своите най-способни ученици и го взема със себе си на остров Хиос. Там Пиколо преподава френски в тамошната гръцка школа (1815 – 1818). През 1818 година той е в Одеса, където прави новогръцки превод на „Филоктет“ от Софокъл и пише „Смъртта на Демостен“.[4] Двете пиеси са играни с успех в гръцкия театър на града, а втората бива преведена по-късно на английски (1824).[5] Одеската постановка на „Филоктет“ е първото в ново време представяне на древногръцка драма на гръцка сцена.[6]

В Одеса Пиколо се включва в тайната гръцка революционна организация Филики Етерия. Избухването на Гръцкото въстание го заварва в Париж (1818 – 1821).[7] Там пише в гръцки патриотичен дух поемата „Към лекаря Гларакис, завръщащ се в своето отечество Хиос“ (1820).[8] По настояване на Адамандиос Кораис заминава за Лондон, за да търси подкрепа за въстаническата кауза. През 1822 година се установява на остров Идра с намерение да участва в политическия живот на нова Гърция. Впоследствие преподава философия в Йонийската академия на остров Корфу (1823 – 1824) и във връзка с това прави гръцки превод на Декартовото „Разсъждение за метода“ (1824).[9]

След като завършва медицина в Болоня и Пиза (1829), работи като лекар в Париж (1829) и Букурещ (1829 – 1840). През 1829 – 1834 година е доверено лице на руския губернатор на Влахия граф Павел Кисельов.[10] В 1839 година отпечатва на гръцки стихосбирката „Утехи“ (Παρηγορήματα).[11]

През 1840 година се преселва в Париж, където остава до края на живота си. Там продължава своята книжовна работа: издава произведения на старогръцката и византийската литература,[12] прави преводи от френски, английски и немски на новогръцки[13] и от старогръцки на френски. Създал си име на един от водещите парижки елинисти, той се движи в средите на видни френски интелектуалци като Шарл-Огюстен Сен Бьов, Пиер-Жан дьо Беранже, Стендал, Виктор Кузен, Франсоа Гизо.[2]

В Париж Пиколо работи и за българската кауза, като предоставя сведения за страната ни на пътешествениците Жером-Адолф Бланки и Сиприен Робер, а по време на Кримската война се застъпва за автономия на България.[14] През 1845 – 1847 г. той посещава Търново и Цариград във връзка със започналата борба за независима българска църква.[15] При все това Михаил Чайковски пише тогава до княз Адам Чарториски в Париж, че цялото семейство на Пиколо принадлежи кък търновските гръкомани и че „[н]а Пиколо, въпреки добрите му желания, а дори и качества, не бива да се вярва. Той има повече гръцки черти, отколкото славянски“.[16]

Пиколо умира на 16 март 1865 година. Пожелава да бъде погребан на Пер Лашез без църковно опело.[17] Със завещанието си оставя значителната сума от 12 хиляди златни франка на „народното училище“ в Търново и 1500 франка на търновската черква „Успение Богородично“.[18]

В старата градска част на Велико Търново през 1980 г. е издигнат паметник на Никола Пиколо. В близост има и улица, носеща неговото име.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Радев, И. История на Велико Търново XVIII – XIX век. Велико Търново, 2000, 47 – 48, 64, 69 – 71
  2. ↑ а б Радев, Иван. История на българската литература през Възраждането. Велико Търново, Абагар, 2007. ISBN 978-954-427-758-1. с. 123 – 125.
  3. ↑ Camariano-Cioran, A. Les academies princiers de Bucarest et de Jassy et leur professeurs. Thessaloniki, 1974, 490 – 491
  4. ↑ Camariano-Cioran, A. Les academies princiers de Bucarest et de Jassy et leur professeurs. Thessaloniki, 1974, 491
  5. ↑ The Death of Demosthenes (translated from the modern Greek by Gregorios Palaeologus). Cambridge, 1824
  6. ↑ Σπάθης, Δ. Ο Φιλοκτήτης του Σοφοκλή διασκευασμένος από τον Ν. Πίκκολο: Η πρώτη παρουσίαση αρχαίας τραγωδίας στο νεοελληνικό θέατρο. – O Ερανιστής, 15, 1978 – 1979, 256 – 320
  7. ↑ Camariano-Cioran, A. Les academies princiers de Bucarest et de Jassy et leur professeurs. Thessaloniki, 1974, 491
  8. ↑ Издадена в гръцки оригинал и френски превод през 1822 г.: Guerrier de Dumast, A.-P.-F. Chios, la Grèce et l'Europe. Paris, 1822, 66 – 75. Български превод: Алексиева, А. Книжовно наследство на българи на гръцки език през XIX век. Т.1 С., 2010, 673 – 675, 678 – 681
  9. ↑ Καρτέσιος, Ρ. Λόγος περί μεθόδου Архив на оригинала от 2007-07-15 в Wayback Machine.. Κέρκυρα, 1824
  10. ↑ Заблоцкий-Десятовский, А. П. Граф П. Д. Киселев и его время. Т.3. Санкт-Петербург, 1882, 376 – 377. Пиколо е авторът на анонимно издадената книга Paul Kisselef et les principautés de Valachie et de Moldavie, par un habitant de Valachie. Paris, 1841
  11. ↑ Алексиева, А. Книжовно наследство на българи на гръцки език през XIX век. Т.1 С., 2010, 682 – 696
  12. ↑ Nicolas de Damas: Vie de César. Paris, 1850; Supplément à l'Anthologie grecque, contenant des épigrammes et autres poésies légères inédites. Paris, 1853
  13. ↑ Βερναρδίνου Σαιμπιέρρου Διηγήματα, ήτοι Τα κατά Παύλον και Βιργινίαν, η Ινδική Καλύβη, η Λέσχη της Σουράτης, και Περιήγησις της Σιλεσίας. Paris, 1841; Φιλομούσου πάρεργα, ήτοι Συλλογή ποιημάτων, των μεν προτύπων των δε μεταφρασμένων από διαφόρους γλώσσας, με το κείμενον αντικρύ. Paris, 1838, 59 – 277. Алексиева, А. Книжовно наследство на българи на гръцки език през XIX век. Т.1 С., 2010, 530 – 558
  14. ↑ Колева, Ж. Никола Савов Хаджиилиев Пиколо. – В: Кой кой е сред българите XV-XIX в. (ред. Тодев, И.). С., 2000, 221
  15. ↑ Смоховска-Петрова, В. Неофит Бозвели и българският църковен въпрос. С., 1964, 111, 116 – 117, 150 – 151, 156 – 157
  16. ↑ Смоховска-Петрова, В. Неофит Бозвели и българският църковен въпрос. С., 1964, 85, 96, 121, 134
  17. ↑ Заблоцкий-Десятовский, А. П. Граф П. Д. Киселев и его время. Т.3. Санкт-Петербург, 1882, 376.
  18. ↑ Колева, Ж. Никола Савов Хаджиилиев Пиколо. – В: Кой кой е сред българите XV-XIX в. (ред. Тодев, И.). С., 2000, 221; Радев, И. История на Велико Търново XVIII-XIX век. Велико Търново, 2000, 73

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Богданов, И. Д-р Никола Пиколо: исторически очерк. С., 1972
  • Ηλίου, Φ. Τύφλωσον Κύριε τον Λαόν σου: Οι προεπαναστατικές κρίσεις και ο Νικόλαος Πίκκολος. Αθήνα, 1988 (Балканистика, 3, 1989, 99 – 125: частичен български превод от М. Георгиева)
  • Радев, И. и др. Енциклопедия на българската възрожденска литература. Велико Търново, 1996, 568 – 569
  • Радев, И. История на Велико Търново XVIII-XIX век. Велико Търново, 2000, 62 – 75
  • Алексиева, А. Книжовно наследство на българи на гръцки език през XIX век. Т.1 С., 2010, 896 – 899
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Никола_Пиколо&oldid=12092938“.