Никола Пиколо

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Никола Пиколо
гръцки писател
Никола Пиколо 
Роден: 15 ноември 1792 г.
Починал: 16 март 1865 г. (72 г.)

Никола Савов Хаджиилиев – Пиколо (на гръцки: Νικόλαος Πίκκολος) е гръцки лекар, общественик и писател от български произход.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Никола Савов Хаджиилиев е роден на 15 ноември 1792 година в Търново като син на видния търговец Сава хаджи Илия и жена му Теодора (Буюклюоглу).[1] Учи в родния си град и в княжеската академия (лицей) „Свети Сава“ в Букурещ,[2] ръководена от Константинос Вардалахос. Там получава заради дребния си ръст прозвището Piccolo („Малчо“).

През 1810 година Пиколо е вече втори преподавател по френски език в академията, редом с французина Франсоа Лорансон. В Букурещ той превежда книгата на Жан-Жак Русо „Емил, или за възпитанието“ на гръцки (1811), но преводът му остава неотпечатан.[3]

Вардалахос смята Пиколо за един от своите най-способни ученици и го взема със себе си на остров Хиос. Младият българин преподава френски в тамошната гръцка школа (1815-1818). През 1818 година е в Одеса, където прави новогръцки превод на „Филоктет“ от Софокъл и пише „Смъртта на Демостен“.[4] Двете пиеси са играни с успех в гръцкия театър на града, а втората бива преведена по-късно на английски (1824).[5] Одеската постановка на „Филоктет“ е първото в ново време представяне на древногръцка драма на гръцка сцена.[6]

В Одеса Пиколо се включва в тайната гръцка революционна организация Филики етерия. Избухването на Гръцкото въстание го заварва в Париж (1818-1821).[7] Там пише в гръцки патриотичен дух поемата „Към лекаря Гларакис, завръщащ се в своето отечество Хиос“ (1820).[8] По настояване на Адамандиос Кораис заминава за Лондон, за да търси подкрепа за въстаническата кауза. През 1822 година се установява на остров Идра с намерение да участва в политическия живот на нова Гърция. Впоследствие преподава философия в Йонийската академия на остров Корфу (1823-1824) и във връзка с това прави гръцки превод на Декартовото „Разсъждение за метода“ (1824).[9]

След като завършва медицина в Болоня и Пиза (1829), работи като лекар в Париж (1829) и Букурещ (1829-1840). През 1829-1834 година е доверено лице на руския губернатор на Влахия граф Павел Кисельов.[10] В 1839 година отпечатва на гръцки стихосбирката „Утехи“ (Παρηγορήματα).[11]

През 1840 година се преселва в Париж, където остава до края на живота си. Там продължава своята книжовна работа: издава произведения на старогръцката и византийската литература,[12] прави преводи от френски, английски и немски на новогръцки[13] и от старогръцки на френски. Създал си име на един от водещите парижки елинисти, той се движи в средите на видни френски интелектуалци като Шарл-Огюстен Сен Бьов, Пиер-Жан дьо Беранже, Стендал, Виктор Кузен, Франсоа Гизо.[2]

В Париж Пиколо работи и за българската кауза, като предоставя сведения за страната ни на пътешествениците Жером-Адолф Бланки и Сиприен Робер, а по време на Кримската война се застъпва за автономия на България.[14] През 1845-1847 г. той посещава Търново и Цариград във връзка със започналата борба за независима българска църква.[15] При все това Михаил Чайковски пише тогава до княз Адам Чарториски в Париж, че цялото семейство на Пиколо принадлежи кък търновските гръкомани и че „[н]а Пиколо, въпреки добрите му желания, а дори и качества, не бива да се вярва. Той има повече гръцки черти, отколото славянски“.[16]

Пиколо умира на 16 март 1865 година. Пожелава да бъде погребан на Пер Лашез без църковно опело.[17] Със завещанието си оставя значителната сума от 12 хиляди златни франка на „народното училище“ в Търново и 1500 франка на търновската черква „Успение Богородично“.[18]

В старата градска част на Велико Търново през 1980 г. е издигнат паметник на Никола Пиколо. В близост има и улица, носеща неговото име.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Радев, И. История на Велико Търново XVIII-XIX век. Велико Търново, 2000, 47-48, 64, 69-71.
  2. а б Радев, Иван. История на българската литература през Възраждането. Велико Търново, Абагар, 2007. ISBN 978-954-427-758-1. с. 123-125.
  3. Camariano-Cioran, A. Les academies princiers de Bucarest et de Jassy et leur professeurs. Thessaloniki, 1974, 490-491.
  4. Camariano-Cioran, A. Les academies princiers de Bucarest et de Jassy et leur professeurs. Thessaloniki, 1974, 491.
  5. The Death of Demosthenes (translated from the modern Greek by Gregorios Palaeologus). Cambridge, 1824.
  6. Σπάθης, Δ. Ο Φιλοκτήτης του Σοφοκλή διασκευασμένος από τον Ν. Πίκκολο: Η πρώτη παρουσίαση αρχαίας τραγωδίας στο νεοελληνικό θέατρο. – O Ερανιστής, 15, 1978-1979, 256-320.
  7. Camariano-Cioran, A. Les academies princiers de Bucarest et de Jassy et leur professeurs. Thessaloniki, 1974, 491.
  8. Издадена в гръцки оригинал и френски превод през 1822 г.: Guerrier de Dumast, A.-P.-F. Chios, la Grèce et l'Europe. Paris, 1822, 66-75. Български превод: Алексиева, А. Книжовно наследство на българи на гръцки език през XIX век. Т.1 С., 2010, 673-675, 678-681.
  9. Καρτέσιος, Ρ. Λόγος περί μεθόδου. Κέρκυρα, 1824.
  10. Заблоцкий-Десятовский, А. П. Граф П. Д. Киселев и его время. Т.3. Санкт-Петербург, 1882, 376-377. Пиколо е авторът на анонимно издадената книга Paul Kisselef et les principautés de Valachie et de Moldavie, par un habitant de Valachie. Paris, 1841.
  11. Алексиева, А. Книжовно наследство на българи на гръцки език през XIX век. Т.1 С., 2010, 682-696.
  12. Nicolas de Damas: Vie de César. Paris, 1850; Supplément à l'Anthologie grecque, contenant des épigrammes et autres poésies légères inédites. Paris, 1853.
  13. Βερναρδίνου Σαιμπιέρρου Διηγήματα, ήτοι Τα κατά Παύλον και Βιργινίαν, η Ινδική Καλύβη, η Λέσχη της Σουράτης, και Περιήγησις της Σιλεσίας. Paris, 1841; Φιλομούσου πάρεργα, ήτοι Συλλογή ποιημάτων, των μεν προτύπων των δε μεταφρασμένων από διαφόρους γλώσσας, με το κείμενον αντικρύ. Paris, 1838, 59-277. Алексиева, А. Книжовно наследство на българи на гръцки език през XIX век. Т.1 С., 2010, 530-558.
  14. Колева, Ж. Никола Савов Хаджиилиев Пиколо. – В: Кой кой е сред българите XV-XIX в. (ред. Тодев, И.). С., 2000, 221.
  15. Смоховска-Петрова, В. Неофит Бозвели и българският църковен въпрос. С., 1964, 111, 116-117, 150-151, 156-157.
  16. Смоховска-Петрова, В. Неофит Бозвели и българският църковен въпрос. С., 1964, 85, 96, 121, 134.
  17. Заблоцкий-Десятовский, А. П. Граф П. Д. Киселев и его время. Т.3. Санкт-Петербург, 1882, 376.
  18. Колева, Ж. Никола Савов Хаджиилиев Пиколо. – В: Кой кой е сред българите XV-XIX в. (ред. Тодев, И.). С., 2000, 221; Радев, И. История на Велико Търново XVIII-XIX век. Велико Търново, 2000, 73.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Богданов, И. Д-р Никола Пиколо: исторически очерк. С., 1972
  • Ηλίου, Φ. Τύφλωσον Κύριε τον Λαόν σου: Οι προεπαναστατικές κρίσεις και ο Νικόλαος Πίκκολος. Αθήνα, 1988 (Балканистика, 3, 1989, 99-125: частичен български превод от М. Георгиева)
  • Радев, И. и др. Енциклопедия на българската възрожденска литература. Велико Търново, 1996, 568-569
  • Радев, И. История на Велико Търново XVIII-XIX век. Велико Търново, 2000, 62-75
  • Алексиева, А. Книжовно наследство на българи на гръцки език през XIX век. Т.1 С., 2010, 896-899