Никола Трайков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Никола Трайков
български учен и дипломат
Роден
Починал

Образование Софийски университет
Научна дейност
Област История, библиография

Никола Трайков Нарев с псевдоними Владо, Владимир и Зоти, Нункото, Пиетро[1] е български революционер, дипломат, учен, историк, журналист, библиограф.[2]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Никола Трайков е роден в село Вранещица, Кичевско, днес в Северна Македония. Основното си образование получава в Битоля. Учи в местната българска гимназия. Влиза във Вътрешната македоно-одринска революционна организация и е принуден да замине за свободна България, където завършва софийската Първа мъжка гимназия.[3] При избухването на Балканската война в 1912 година е доброволец в Македоно-одринското опълчение и служи в Нестроевата рота на 11 серска дружина.[4] През 1914 г. завършва Софийския университет, специалност славянска филология[5]. Участва в Първата световна война.

След войните две години е гимназиален учител в Златица и в София, след което започва дипломатическа кариера. От 1921 година до 1940 работи в българските легации в Букурещ, Румъния и Атина, Гърция, а от 1940 до 1946 година – в министерството на външните работи в София.

От 1946 до 1958 година преподава новогръцки и румънски език в Софийския университет (1946-1958).[6], като същевременно е нещатен сътрудник на Института „Ботев-Левски“, който по-късно е включен като секция в Института по история към БАН.[3]

Никола Трайков е баща на историка Веселин Трайков (1921-2011).

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Още от 1911 година започва активно да се занимава с публицистика, което прави почти през целия си живот, като пише не само за български, но и за румънски и гръцки периодични издания. Успоредно с това Трайков има и исторически търсения, като изследва Българското възраждане и събира документи, свързани с известни български възрожденци - Георги Раковски, братя Миладинови, Софроний Врачански, Иван Денкоглу, Григор Пърличев, Любен Каравелов, Христо Ботев, като работи в българските, гръцките, румънските и югославските архиви. Трайков проучва културните влияния върху българската интелигенция и връзките ѝ със съседните балкански интелектуални елити.

Трудове[редактиране | редактиране на кода]

  • Наревъ, Никола. Монастир Прѣчиста. София, Печатница на С. М. Стайковъ, 1912.
  • Кичево в миналото, 1913, 120 с.;
  • Исторически материали, А. Спомените на капитан Васил Вълков. Нови документи за въстаническият заговор на българите в Браила през 1843 г., Б. Страданията на капитан Васил Вълков, Известия на Историческото дружество в София, кн. 10, 1930, с. 87-132;
  • Николай Гаврилович Чернишевски (1828-1889). Препоръчителна библиография, 1953, 70 с.[7]
  • Архив на Г.С.Раковски (съставител), т. 2, 1957, 916 с., т. 3, 1966;
  • Братя Миладинови. Преписка. Издирил, коментирал и редактирал Н. Трайков. София, Българска академия на науките. Институт за история. Издателство на Българската академия на науките, 1964.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Николов, Борис. ВМОРО – псевдоними и шифри 1893-1934, Звезди, 1999, стр. 23, 43, 72, 78
  2. Обзор на архивните фондове, колекции и единични постъпления съхранявани в Български исторически архив: От фонд No. 381 до фонд No. 599. София, Народна библиотека „Кирил и Методий“, 1986. с. 165 - 166.
  3. а б Никола Трайков. Исторически преглед, год. ХІХ, 1963, кн. 4, с. 134-135.
  4. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 726.
  5. Съвременна българска енциклопедия, Том IVб, Изд. Елпис, 1994, с. 78
  6. Чолов, Петър. Български историци. Биографично-библиографски справочник, София 1999, с. 291.
  7. Енциклопедия България. Том 7, Академично издателство "Проф. Марин Дринов", София, 1996, с. 44.
     Портал „Македония“         Портал „Македония