Педро III Арагонски

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Педро III Арагонски
10-и Крал на Арагон
Pedro III de Aragón.jpg
Управление 1276 – 1285
Наследил Хайме I Арагонски
Наследник Алфонсо III Арагонски
Лични данни
Роден
Починал
Погребан в манастир Санта Мария де Сантес Креус
Други титли граф на Барселона, крал на Майорка и Валенсия, крал на Сицилия
Семейство
Династия Барселонска династия
Баща Хайме I Арагонски
Майка Йоланда Унгарска
Брак Констанца Сицилийска (1249–1302)
Герб Armas del soberano de Aragón.svg
Педро III Арагонски в Общомедия

Педро III Арагонски Велики (на каталонски: Pietro III d'Aragón) – 10-и крал на Арагон, крал на Майорка, крал на Валенсия, граф Барселона от 27 юли 1276 година, крал на Сицилия (под името Педро I) от 4 септември 1282 година. Един от най-великите средновековни крале на Арагон, останал в историята като Педро Велики (на испански: Pedro el Grande).

Произход[редактиране | редактиране на кода]

Роден е през 1240 година във Валенсия. Произхожда от Барселонската династия – знатен каталонски род. Син е на крал Хайме I (Арагонски) Завоевателя, крал на Арагон, Валенсия и Майорка, граф на Барселона, и неговата втора жена Йоланда Унгарска, дъщеря на унгарския крал Андраш II и на втората му съпруга Йоланда дьо Куртене.

Брак с Констанца Сицилийска[редактиране | редактиране на кода]

На 13 юни 1262 се жени в Монпелие за Констанца Сицилийска от рода Хоенщауфен, дъщеря и наследница на Манфред, крал на Сицилианското кралство. От този венценосен брак се раждат четири сина (от които трима стават крале) и две дъщери (и двете кралици):

Управление[редактиране | редактиране на кода]

Педро III Арагонски. Генеология на португалските крале

През 1276 г. Педро е коронясан в Сарагоса като крал на Арагон, Валенсия и Каталония, отказвайки се от васалитета към папата, приет от дядо му Педро II Арагонски през 1204. С това се полага началото на конфликта с папството довел по-късно до Арагонския кръстоносен поход.[1]

По време на цялото си управление се съсредоточава върху установяване на надмощие в Средиземноморието. Бракът му с наследницата на Короната на Сицилия е част от тази стратегия. Сицилия от 1266 г. се намира под окупацията на френския Карл I Анжуйски, наложен с подкрепата на папа Климент IV. Той управлява от Неапол чрез свои васали, които издевателстват над местното население, което често се бунтува и недоволства от натрапниците французи.

Сицилианската вечерня[2][редактиране | редактиране на кода]

През 1280 Педро III Арагонски организира голяма военна кампания (140 кораба) в Тунис, срещу свой разбунтувал се васал. Смята се, че истинският повод за похода е била пълна мобилизация и сбор на войски с цел нахлуване в Сицилия. Повод за това не закъснява. На 30 март 1282 в Палермо избухва въстание, станало известно като Сицилианската вечерня. Французите бързо са изгонени от острова и Карл I Анжуйски, подготвящ война с Византия, е принуден да промени плановете си и да акостира с големи войски в Месина.

Сицилианците пращат делегация до Педро III Арагонски, който в това време се намира в Тунис с молба за помощ. Готов за такъв обрат на събитията, Педро отплава с флота си за Сицилия и през август вече е на острова, а на 4 септември 1282 вече е коронясан за крал на Сицилия. На 18 ноември 1282 новият папа Мартин IV, французин по рождение, отлъчва Педро III Арагонски от Църквата, заедно с финансиралия въстанието византийски император Михаил VIII Палеолог.

Междувременно Педро III Арагонски, изцяло взима под свой контрол Сицилия, а Карл I Анжуйски е принуден да свали обсадата на Месина и бяга чак във Франция, оставяйки в Неапол да управлява сина си Карл II. Същият е разбит от арагонската флота край Салерно през 1284 и взет в плен. От смърт го спасява само намесата на жената на Педро III Арагонски, кралица Констанца.

Арагонски кръстоносен поход[редактиране | редактиране на кода]

Отлъчването на Педро III от Църквата автоматически го прави нежелан сред европейските монарси и освобождава неговите поданици от васална клетва. Първият, който се обръща срещу Педро III е неговият роден брат— Хайме II Майоркски. През 1283 година той признава френският крал Филип III Смелия за сеньор на графство Монпелие, а така също разрешава на френските армии и флот свободен проход чрез Русильон.

Надгробие на Педро III

След отлъчването от Църквата на Педро III Арагонски, папа Мартин IV слага начело на арагонския трон вторият син на френския крал Филип III, Шарл Валоа през 1284. Тъй като Педро III Арагонски не възнамерява да сдаде трона си доброволно, папата обявява против него кръстоносен поход. Френските войски минават Пиренеите и през 1285 след дълга обсада превземат Херона, първият по-голям град в Арагон. Тъй като Педро има вътрешни проблеми във висшата аристокрация и няма подкрепата им във войната, положението му се усложнява неимоверно. Ходът на войната обаче се променя, след като сицилийския флот, под командването на арагонския адмирал Роже де Лурия, потопяват флота на френския крал Филип III и по този начин го лишават от възможността за снабдяване с продоволствия и подкрепления. Така французите са принудени да искат примирие, което Педро III Арагонски им отказва. При опита им да се изтеглят им устройва засада в пиренейските проходи и ги разбива. На 5 октомври 1285 френския крал Филип III умира в Перпинян и Педро III Арагонски преминава сам в атака. По време на подготовката за нахлуването си обаче, самият той умира на 2 ноември 1285.[3]

Със смъртта на Педро III Арагонски опасността надвиснала над Арагонското кралство отпада. Наследникът на Филип III, крал Филип IV, отказва да продължи авантюристичния кръстносен поход и подписва примирие. Карл I Анжуйски умира през януари 1285, а наследника му Карл II от 1284 се намира в арагонски плен.

Педро III – крал-трубадур[редактиране | редактиране на кода]

Педро III, освен политически и военни таланти, има още и поетичен дар. Той не само покровителства трубадурите, но и сам е поет. Известни са две негови стихотворни произведения. Този дар на Педро III намира отражение в „Божествена комедия“. Данте[4] изобразява Педро III и неговия заклет враг Шарл I Анжу като певци при вратите на Чистилището.

Кралят се споменава в една от новелите на БокачоДекамерон“ (X, 7): 

Крал Пиетро, узнавайки за страстната любов към него на болната Лиза, я утешава, като я омъжва впоследствие за юноша от известен род, целува я по челото, и завинаги се нарича неин рицар.[5]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Chaytor, H. J. A History of Aragon and Catalonia. London: Methuen, 1933.
  2. RUNCIMAN, Steven. The Sicilian vespers. Cambridge : Cambridge University press, 1958. 356 s. ISBN 0-521-28652-2.
  3. Chaytor, H. J. A History of Aragon and Catalonia. London: Methuen, 1933.
  4. Данте Алигиери – Божествена комедия – Световна класика
  5. Джовани Бокачо – „Декамерон“