Декамерон

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Декамерон
Decameron
Boccaccio - Decameron, MCCCCLXXXXII ad di XX de giugno - 3852856 Scan00015.tif
Автор Джовани Бокачо
Първо издание 1348 – 1353 г.
Флоренция
Издателство Филиппо и Бернардо Джунти
Оригинален език италиански
Жанр сатира
Вид роман

Издателство в БГ Библ. за възрастни (1908)
Самообразование (1942)
Народна култура (1970, 1980)
„Захарий Стоянов“ (2003)
Изток-Запад (2015)
Преводач Никола Иванов (1970 – 2015), Драгомир Петров (1970 – 2015)
Декамерон в Общомедия
Илюстрация към копие на Декамерон, ок. 1492, Венеция

Декамерон“ (на италиански: Il Decamerone, на старогръцки: δέκα „десет“ + ἡμέρα „ден“, буквално: Десетоднев) е сборник с новели на италианския писател, поет и важен ренесансов хуманист Джовани Бокачо. Сборникът е вдъхновен от събитие, белязало живота на Джовани – чумната епидемия във Флоренция през 1348 година. Цели да изобличи множество негативни социални явления, сред които лицемерието на римокатолическите духовници. С това си произведение авторът утвърждава жанра на краткия прозаичен разказ в европейската литература. Произведението се смята за шедьовър на класическата ранна проза.

Заглавие[редактиране | редактиране на кода]

Със заглавието Бокачо доказва познанията си в сферата на гръцката филология. „Декамерон“ е комбинация от две гръцки думи δέκα, déka в превод десет и ἡμέρα, hēméra т.е. ден, което значи десет – дни. Периодът, в който героите разказват новелите е 10 дена. Първото заглавие е „Принц Галеото“, а пълното – „Започва книгата, наречена Декамерон, назовавана „Принц Галеото“, в която се съдържат 100 истории, разказни в течение на 10 дена от 7 дами и 3 младежи“. Това заглавие резюмира част от ранната история на творбата: търсен е компромис между заглавието, дадено ѝ от автора – Декамерон, и онова, с което става популярна – Принц Галеото. Идеята на автора е да противопостави човешкия свят (десетднева) на божественото творение – шестоднева.

Принц Галеото – герой на френски рицарски роман. Галеото е бил близък приятел на Ланселот и враг на крал Артур. Когато Галеото разбира, че Ланселот е влюбен в съпругата на Артур, пренебрегва собствените си чувства към врага си и урежда среща между неговия приятел и Джиневра. На срещата била първата целувка между Джиневра и Ланселот и тогава започва любовната афера между тях. Така постепенно името Галеото става синоним на сводник. В своята „Божествена комедия“ (Ад, песен V) Данте отбелязва, че прочитането на тази книга е станало причина за любовта между Франческа и Паоло и за тяхното грехопадение.

Сюжет[редактиране | редактиране на кода]

Голяма част от личността на автора се формира през 10-годишния му престой в Неапол, където получава много високо образование и се запознава с гръцката митология. Там преживява ред съдбоносни любовни връзки, като една от тях е с Мария Аквинска, която остава любовта му за цял живот. Джовани решава, че ще обезсмърти любимата си в творчеството си точно както Дантевата Беатриче и Лаура на Петрарка. Така се появява Бокачовата Фиамета.

Сборникът „Декамерон“ съдържа 100 новели разказани в рамките на 10 дни от десетима души. Различните истории в Декамерон варират от еротичното до трагичното, от части остроумни и шеговити, но определено уроци, които поучават[1].

В Италия по време на чумната епидемия във флорентинската църква „Санта Мария Новела“ на утринната служба се срещат седем млади дами – всички свързани помежду си било то по роднинство, по дружба или по съседство. След службата започнали да разговарят и една от тях предложила на останалите да избягат от града и от страшните гледки и мисли. Всички приели идеята, но най-разсъдливата от тях отбелязала, че няма да се справят сами без мъже. „Истина е, че мъжете са разумът на жените; без тяхното ръководство нашите начинания много рядко стигат до добър край“ [2] В този момент в църквата влизат трима младежи, които сред всеобщата бъркотия търсели като утеха да зърнат своите дами, а те и трите по една случайност се оказали измежду споменатите седем. Останалите пък били техни роднини. Момичетата извикали младежите при тях и решили да им споделят намеренията си. Те от своя страна приели с радост да избягат с тях. Така постъпват по най-добрия възможен начин, по който могат да спасят живота си. Бягат от грозните картини на чумата и опасността и се отдават на веселие. Въпреки че са млади мъже и жени, те не пристъпват границата на благоприличието. Има ред, а не хаос. Не прекаляват с нищо и се водят от разума. Отиват на недостъпно място в извънградско имение в продължение на две седмици. Мястото било приказно, заобиколено от зеленина и прелестни градини. Разбрали се помежду си, че дните им ще бъдат изпълнени само с веселие, смях и песни. За да преминават вечерите по-забавно всеки член трябва да разказва по една история, с изключение на един ден в седмицата за домакинска работа и светите дни, в които изобщо не работят, т.е. десет вечери за разказване на истории. Всеки от десетте героя е определен за крал или кралица за един от десетте дни. Правомощията на краля или кралицата стигат до избора на тема за историите за съответния ден и организирането на заниманията през деня – хранене, забавления, разказване. Темите са свързани със силата на съдбата, силата на човешката воля, любовни истории, които завършват трагично и съответно, които завършват щастливо, но темите за любовта и изобличаването на църквата и лицемерните ѝ служители се отличават сред останалите. Само Динео, който обикновено разказва десетата история всеки ден има право да си избира тема по свой вкус, благодарение на остроумието си. Изолирани от чумата, десетимата младежи си разказват истории с удоволствие като така изместват вниманието си от застрашаващата ги опасност. Смисълът на техните разкази разкрива хуманистичния светоглед на Бокачо, който се характеризира със засиления интерес към чувствения свят на човека.

Някои изследователи смятат, че част от историите, за които няма предишен източник, може би са били разпространявани в устната традиция по онова време, като Бокачо е първият за когото е известно, че ги е записал. Самият той казва, че една от историите е чул като дете от възрастна жена. Също така често комбинира две или повече истории в едно. Освен това много от героите действително са съществували. В историите често умишлено са премълчани исторически и географски факти.[3]

Разказвачи[редактиране | редактиране на кода]

Разказвачите представляват колоритен колективен портрет. Авторът прави опити да ги индивидуализира, но липсва физическо портретуване, изява на характерите им или индивидуализация на речта им. Бокачо отбелязва, че имената на героите са условни, за да им спести по-късно неудобството от чутото или от това, което сами са разказвали. „Не бих желал в бъдеще никоя от тях да бъде посрамена заради онова, което те ще разкажат или чуят по-нататък; Не бих искал също така да дам повод на завистниците – винаги готови да ухапят хората с примерен живот – да хвърлят петно върху честта на тези дами със своите недостойни брътвежи“ [2]

Никоя от дамите нямала повече от двадесет и осем години, никоя не била по-млада от осемнадесет и всички били от знатен род, всичките – хубавици, умни, благонравни и почтени.

  • Пампинеа – първата и най-възрастната. Името значи „буйна, жизнена“
  • Фиамета – дъщерята на неаполитанския крал Робер д’Анжу, Мария д’Акуино, първата голяма любов на Бокачо
  • Филомена – според някои означава „певицата“, според други – „любвеобилната“; жената, на която е посветен Филострато; тя е най-разсъдливата
  • Емилия – значи „ласкателката“; със същото име е главната героиня в Тезеида
  • Лаурета – опърничавата Дафнис, която Аполон превърнал в лавър
  • Неифила – според коментаторите на Бокачо Неифила означава „любвеобилното момиче“; най-млада сред дружината
  • Елиса – „изоставената"

Сред мъжете най-младият бил не по-малко от двадесет и пет годишен. И тримата били любезни и благовъзпитани.

  • Панфило – означава „целият изтъкан от любов“
  • Филострато – „сломеният от любов“
  • Дионео – „сластолюбивият“; изпъквал сред всички с веселия си нрав и остроумие

Повествователна рамка[редактиране | редактиране на кода]

В книгата има авторово въведение, в което Бокачо пояснява литературното начинание, което е предприел. Започва да пише на народен тоскански говор. Това въведение е писано в последствие, като пояснява, че е достойно нещо да помагаш на страдащия, а най-изстрадали са жените, които нямат с кого да споделят преживяванията си. Той много хитро се прицелва към една конкретна читателска аудитория – жените. Вярва, че именно те много повече ще повярват и ще разберат историите му. Вярва, че с четенето на такива истории дамите ще облекчат своите страдания и ще намерят приятно забавление и поука.

Повествователната рамка е на макрониво. Първия ден започва с разказа за чумната епидемия във Флоренция. Документалното описание е най-пълният авторски текст в цялото произведение. Бокачо говори от свое име, като човек, преживял страшното изпитание. След това 10 дена се разказват истории, а мястото на действието е затворената централна градина на имението. Във всяка новела има ясна ситуация на разказване. Външния кръг на рамката е кръгът на разказването – същинската рамка. Включва в себе си всички части в сборника. А вътрешния кръг е самото разказано. В сборника героите живеят за да разказват. Има дни, в които няма строго определена тема. В първия ден темата е за недобродетелни хора – героят е отъждествен като най-лошият, докато последната стотна новела е за една жена (Гризелда), бедна дама, понасяща всички мъки, които мъжът ѝ причинява, но ги понася със смирение. Движението в „Декамерон“ е по аналогия на „Божествена комедия“ на Данте – от разкази за лоши хора към добри герои. Първата новела е ракзазана от Памфило за месаря Чепарело, който е вършил доста нечисти неща. Замисълът е да се даде пример за Божието милосърдие и проницателност. Чепарело към чужди жени не посягал, но нямал против към млади момчета – хомусексуализмът също е водеща тема. Чепарело означава дънер, пън, но го наричат Чапелето, което означава венец – това преименуване е знак за неговата промяна.

В сборника има авторски обръщения към читателя, които придават завършеност, а и позволяват на писателя да наблегне върху някои идеи, които иначе биха убягнали на читателя.

Ренесансовата идея за човека[редактиране | редактиране на кода]

Decameron
Winterhalter, Franz Xaver

Произведението, съдържащо в себе си чертите на ранния Ренесанс, а именно оптимизма и любовта като движеща сила, е отражение на хуманистичния светоглед на Бокачо. Засиленият интерес към чувствения свят на човека и пълното признаване на човешката индивидуалност са само част от основните черти на текста, които могат да се проследят и в двете сюжетни линии – на разказвачите и на героите в новелите. В повечето от разказите от първия ден взима отношение към основните проблеми на своята епоха, в това число и към църквата и религията. Първата новела е ключова за разбиране отношението на Бокачо към новия тип човек. Неговият Чепарело не изпитва никакъв страх от адските мъки и е носител на нов тип морал, който се противопоставя на традициите на християнската добродетел. Този ранноренесансов човек е изобретателен, дързък, разкрепостен, независим от религиозните догми. В „Декамерон“ е представено новото отношение към жените – разликата между Средновековието и Ренесанса. Широко смятано е, че младите жени следва да представляват 4-те основни добродетели (благоразумие, справедливост, умереност и твърдост) и 3-те теологични добродетели (вяра, надежда и благотворителност). Младите дами са непостоянни и вироглави, а Дионео дори твърди, че групата им се основава благодарение на женския разум, а не на мъжете. Женските персонажи в новелите са тактични, остроумни и достойни – добродетелите на Ренесанса.[4] Бокачо се е опитал да равнопостави дамите и мъжете. В новата епоха отношението към църквата се променя изцяло. В Ренесансовата култура теоцентризма отстъпва на антропоцентризма. Вярата в Бог остава силна, но отношението към църквата се променя. Човекът започва да се смята за центъра на света. Църковните ритуали са обявени за самоцелни. Бокачовите думи осмиват лицемерните свещениците и монасите като хора, които не служат на Бога, а само на себе си. Същото показват и новелите, където църковните служители винаги са разобличени – с нищо не се различават от обикновените хора. Те също търсят задоволяване на любовта си с цената на всичко. Отмъщението е един от белезите на Ренесансовия човек. То е често срещано в разказите на младежите. В отминалата епоха е било средство, използвано от боговете, докато сега с него си служи човекът.

Еротичната тема в творбата[редактиране | редактиране на кода]

Любовта може да бъде не само тържество на волното чувство и на изобретателността, но и трагичен епизод от живота в условията на развихряне на раннобуржоазния индивидуализъм и егоизъм – новелите от ден 4 – темата за нещастната любов. Тези новели са написани в традиционния за епохата „жалостив стил“ и целят да предизвикат дълбок емоционален отклик у читателя. В любовта героите на Бокачо са личности. Доказват себе си. Произхождат от всички възможни обществени слоеве. Те са граждани и селяни, търговци и занаятчии, крадци и проститутки. От социалното „дъно“ – до светския и църковен елит – всички са представени. До епископите и архиепископите стоят обикновени монаси и монахини. И всички те са подвластни на любовта, греховно изкусени от нейните природни страсти. Бокачо никъде не акцентира върху еротиката, дори се подиграва с нея и по този начин я лишава от съблазън и сладострастие. По същия начин изобличава и други пороци от светския живот. „Декамерон“ е критика, сатира на действителността.

Адаптации[редактиране | редактиране на кода]

В киното[редактиране | редактиране на кода]

  • Decameron Nights[5] / Декамеронски нощи (1953) – историята комбинира части от предполагаемия живот на Джовани Бокачо и три от най-известните новели за любовта
  • The Decameron / Декамерон (1971) – трагикомедия на режисьора Пиер Паоло Пазолини по негов собствен сценарий. Това е първия филм от трилогията на Пазолини, влючваща още „Кентърбърийски разкази“ и „Цветът на Хиляда и една нощ“. Сюжетът е базиран на девет от новелите в сборника „Декамерон“
  • Virgin Territory / Територия на девици (2007) – дава свеж и новаторски поглед към класическия роман на Джовани Бокачо.
  • The Little Hours / Малките часове (2017) – комбинира новели от третия ден на „Декамерон“ и по-точно втора и трета.
  • Wondrous Boccaccio / Чудният Бокачо (2015) – Действието ce развива във Флоренция през тринадесети веĸ. Tогава е периода на смъртоносната епидемия наречена „Черната смърт“, ĸоято е причината десет тийнейджъри да избягат от дома си. Загубили надежда за спасение, те решават да потърсят подслон на друго място, ĸъдето да ca в безопасност. Hапълно сами и уплашени, младежите ca останали единствено със своето въображение, ĸоето ги ĸрепи и затова ce разбират всеĸи ден няĸой от тях да разĸазва по една история.

В театъра[редактиране | редактиране на кода]

  • Декамерон, или кръв и страст – постановка на Александър Морфов по произведението на Бокачо
  • All's Well That Ends Well, William Shakespeare, 1605 г., новела III, ден 9
  • Lope de Vega адаптира най-малко дванадесет истории от „Декамерон“ в театъра, някои от които са: новела X, ден 10, новела III, ден 3, новела V, ден 4 и др.

В операта[редактиране | редактиране на кода]

  • Apostolo Zeno написал сценарий за опера с името Griselda през 1701 г. базирана на новела X, ден 10. Различни комппозитори са правили музика за либретото: Carlo Francesco Pollarolo (Griselda, 1701), Tomaso Albinoni (Griselda, 1703), Antonio Maria Bononcini (Griselda, 1718), Alessandro Scarlatti (Griselda, 1721), Giovanni Bononcini (Griselda, 1722) and Antonio Vivaldi (Griselda, 1735)
  • Giuseppe Petrosinelli прави либрето The Italian Girl in London като използва историята от новела VIII, ден 3

В музиката[редактиране | редактиране на кода]

  • Child ballad 269, „Lady Diamond“ базирана на новела IV, ден 1

В прозата[редактиране | редактиране на кода]

  • Chaucer's The Clerk's Tale – новела X, ден 10
  • Jew, Martin Luther – преразказва новела I, ден 2; Евреин сепревръща в католицик, след като посещава Рим и вижда корупцията на католическата йерархия. Но във версията на Лутер, Лутър и Филип Меланхтон се опитват да убедят евреите да не посещават Рим.
  • Griseldis, Charles Perrault – също базирана върху новела X, ден 10
  • A Tale of a Tub, Jonathan Swift – новела I, ден 3

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]