Фернандо VII (1784 – 1833) е крал на Испания на два пъти – за кратко през 1808 г., когато е свален от Наполеон Бонапарт, и отново през (1814 – 1833), когато е възстановен на престола. Син е на крал Карлос IV и кралица Мария-Луиза Бурбон-Пармска[1]. Възкачва се на престола след абдикацията на баща му Карлос IV, но за съвсем кратко, защото между 1808 и 1813, Фердинанд и баща му са изпратени във Франция от Наполеон, където на практика са затворници. От съвсем млад той демонстрира дълбока омраза към Мануел Годой, фаворит на майка му и пръв министър на Испания, който упражнява силно влияние върху родителите му. През 1808 г., когато баща му абдикира, Фернандо арестува Годой.
С връщането си на власт през 1814 г. Фернандо бърза да възстанови испанската Инквизиция, премахната по време на отсъствието му, преследва либерално настроените си поданици и с методите си на управление провокира революцията от 1820 г. Революцията е потушена в кръв с изпратената от Луи XVIII военна помощ.
Фернандо VII полага и напразни усилия да си възвърне испанските колонии в Америка. Именно по време на неговото управление всички някогашни колонии на испанската корона отвъд океана (с изключение на Антилите) извоюват независимостта си от Испания.
_by_Goya.jpg)
