Фашизъм

Бенито Мусолини и Адолф Хитлер

С термина фашизъм (на италиански fascismo) се обозначава дясното авторитарно политическо движение, което управлява в Италия в периода 1922–43 г. под ръководството на Бенито Мусолини. Като фашистки се определят политическите възгледи и държавните управления, които наподобяват това на Мусолини.

Думата идва както от „фашо“, в мн.ч. „фаши“, (на итал. „fascio“, мн.ч. „fasci“), която означава „сноп“ (в политическа или военна група или нация), така и от фашите (пръчки, завързани като цилиндър около брадва), които са древноримски символ за властта на магистратите. Най-точно терминът произлиза от „фашо“ — дума, която е много популярна в Италия по това време в политическия контекст; преди това се е използвала от радикалните леви групи. Това издава факта, че известна част от членовете на фашистката партия преди това е била част от радикалната лява политика. Италианските фашисти (fascisti) са известни като „черните униформи“ заради вида на своите униформи.

Определение

Фашизъм означава всяко държавно управление, наподобяващо това на Мусолини, което

• въздига нацията и понякога расата над индивида
• прилага насилие и съвременни пропагандаторски и цензурски техники, за да потисне опозицията насилствено
• налага строг икономически и социален контрол
• прокарва национализъм и понякога расизъм или етнически национализъм

В една статия от Ециклопедия Италиана (1932), написана от Джовани Джентиле и приписвана на Бенито Мусолини, фашизмът е характеризиран като система, в която „Държавата е не само властта, която управлява и формира човешката воля със закони и ценности от духовния живот, но и властта, която предава своя завет надлъж и нашир... За фашиста всичко е в Държавата и... нито хората, нито групите са извън Държавата... За фашизма Държавата е абсолютна величина, пред която хората и групите са относителни. “

По време на реч, изнесена на 28 октомври 1925 г. в Болоня, Мусолини изказва следната максима, която резюмира фашистката философия: „Tutto nello Stato, niente al di fuori dello Stato, nulla contro lo Stato“, което в превод означава „Всичко в Държавата, нищо извън Държавата, нищо срещу Държавата“.

фашизъм и нацизъм - сравнение

Обикновено нацизмът е смятан за вид фашизъм, но трябва да се разбере, че нацизма се опитва да обслужи един държавен идеал, който се изразява в определянето на нейното съдържание: народа, расата и социалното инженерство на тези културни аспекти в името на най-голямото възможно благоденствие на цената на всичко останало. За разлика от нацизма, фашизмът на Мусолини се придържа към идеологията, че всички тези фактори съществуват, за да обслужат държавата, и че не е задължително в интерес на държавата приоритет да е да се обслужват или проектират тези неща вътре в тяхната сфера. Единствената цел на фашисткото управление е да се обяви за най-големия приоритет на своята култура, представлявайки държавата; колкото по-голям обхват за него, толкова по-добре. Поради това може да се каже, че е имало статолатрия.

Докато нацизмът е метаполитична идеология, която вижда себе си само като средство, чрез което трябва да се постигне алегорично състояние на народа, фашизмът е убедена анти-социалистическа форма на държавно планиране и контрол, която съществува по силата и като край в и на себе си. Нацисткото движение говори за обществото, подчинено на класите, като за враг. То иска да прокара расовия елемент над всички съществуващи класи. От друга страна, фашисткото движение се стреми да запази класовата система и да я подкрепи, смятайки я за основата на солидна и желана култура. Тази основополагаща теорема е причината тогавашните фашисти и нацисти да смятат себе си и съответните им политически определения поне като частично изключващи се едни от други.

Днес обаче тази разлика не се прави често в подбора на термините — дори в исторически контекст. Това е така най-вече защото и двете идеологии са престанали да бъдат движени от обществото движения навсякъде по света днес. Извън вътрешните им доводи, техните противоположни идеи не играят никаква роля в съвременната политика, и може да се каже, че те условно са далечни на либералните държави, които днес определят световната политика.

Като политически възглед, философския претекст на конкретния фашизъм от историята на Италия вярва във върховенството на държавата пред съставящата го сбор от индивиди, т.е. идеята е, че хората живеят за държавата, а не че държавата съществува, за да им служи. Средствата, които хората набавят от участието си в общността, се приемат за производствено задължение на личния прогрес, служещ на едно цяло, което е по-голямо от сбора на компонентите му. Следователно работите на хората са работи на държавата, а съществуването на държавата е единственият дълг на личността.

Исторически погледнато, фашистките движения са били съставени от дребни капиталисти, нискостоящи служители и хората от средната класа. Фашизмът е много популярен и в селата, най-вече сред земеделците, селяните, а в града — от лумпенпролетариата. Една от най-съществените черти на фашизма е, че той използва масите, за да напада организациите на работническата класа — левите партии и трейдюнионите.

Фашизмът днес

За разлика от периода до Втората световна война, когато много групи открито и гордо се обявяват за фашисти, след 1945 г. терминът носи изключително отрицателно значение. Това се дължи до голяма степен на реакцията спрямо престъпленията срещу човечеството, извършени от нацистите.

Днес много малко групи се обявяват за фашистки, а когато някой определи личност или група от хора като фашистка, обикновено той почти не уважава тази личност или група. Много често обаче не се влага смисъл в този етикет. Терминът „фашист“ или „нацист“ често се приписва на хора или групи от хора, за които се смята, че се държат авторитарно — като заглушават опозицията, съдят личното поведение, или по друг начин се опитват да наберат сила. По-точно, някои членове от левицата понякога използват думата „фашист“, за да характеризират група от хора или личности от крайнодясното или нео-крайнодясното пространство. В други случаи крайнолеви активисти използват термина, за да опишат каквото и да е политическо или културно влияние, почувствано като „непрогресивно“ или просто като недостатъчно прогресивно. Тази употреба намалява след 70-те, но се наблюдава силното й съживяване във връзка с анти-глобалистическия активизъм.

В много отношения фашизмът е негативистична идеология. Тя се характеризира с анти-либерализъм, анти-социализъм, анти-комунизъм, анти-демократичност, анти-егалитарност и т.н., а в някои от формите му и с анти-религиозност. Като политическа и икономическа система в Италия, той съчетава елементи на корпоратизъм, тоталитаризъм, национализъм и анти-комунизъм.

Зараждане и идеология на фашизма

Етимологично погледнато, използването на думата „фашизъм“ в съвременната политическа история на Италия датира от 1890-те под формата fasci (фаши). Това били радикални политически групи, които бързо се разрастнали до началото на Първата световна война.

Доктрината на фашизма е написана от Джовани Джентиле — философ-идеалист, който работил като официален философ на фашизма. Мусолини подписал статията и по този начин тя се приписвала на него официално. В нея французите Жорж Сорел, Шарл Пеги и Юбер Лагардел са представени като вдъхновители и източници на фашизма. Идеите на Сорел за синдикализма и насилието имат ярко присъствие в документа. Цитиран е и Ернест Ренан, който имал „предфашистко мислене“. И Сорел, и Пеги били повлияни от Анри Бергсон. Бергсон отрича сциентизма, механичната еволюция и материализма на марксистката идеология. Бергсон също така представя т.нар. elan vital, или жизнената сила, като еволюционен процес. Тези два елемента от философията на Бергсон присъстват в постулатите на фашизма. Мусолини заявава, че фашизма отрича доктрината на научния и марксистки социализъм и доктрината на историческия материализъм. Юбер Лагардел, авторитетен писател-синдикалист, е повлиян от Пиер-Жозеф Прудон, който пък от своя страна вдъхновява анархосиндикализма.

Има няколко традиционни елементи, повлияли Мусолини. Серджо Панунцио, главен теоретик на фашизма през 20-те, има зад гърба си доста години като синдикалист, но влиянието му намалява, когато движението се отърсва от своите стари левичарски елементи. Фашистката идея за корпоратизма и по-точно теориите за сътрудничеството между класите и социално-икономическите отношения са много близки с модела, изработен от папа Лъв XIII в енцикликата Rerum Novarum. Това писмо се обръща към политиката, след като тя е променена от Индустриалната революция, и към другите промени в обществото, които са се получили през 19 век. Документът критикува капитализма и експлоатацията на широките маси за индустрията. Той остро критикува обаче и социалистическата идея за класовата борба и за предложеното от социализма решение за експлоатацията (отстраняването или поне ограничаването на частната собственост). Rerum Novarum призовава за твърдо управление, за да започне мисия на предпазване на народа от експлоатация, докато същевременно настоява за запазване на частната собственост и отрича социализма. Писмото се обръща и към римокатолиците с молба за прилагане на принципите на социалната справедливост в техния личен живот.

Опитвайки се да намери принципи, с които да съперничи, и да замени марксистката доктрина за класовата борба, Rerum Novarum умолява за социална солидарност между горната и долната класа, и подкрепя национализма като средство за запазване на традиционната нравственост, обичаи и народен бит. Така Rerum Novarum предлага вид корпоратизъм — организирането на политическите общества заедно с хората от индустрията, което наподобява средновековната гилдия. Демокрацията от вида „един човек, един глас“ е отхвърлена в полза на представители от различни кръгове на хора с общи интереси. Тази идея трябвало да противодейства на „подривното естество“ на доктрината на Карл Маркс.

Темите и идеите, развити в Rerum Novarum, могат да се открият и във фашистката идеология на Мусолини.

Фашизмът заимства и от Конституцията на Фиуме на Габриеле Д'Анунцио от краткотрайното му „управление“ в град Фиуме (дн. Риека). Синдикализмът също оказва влияние на фашизма, най-вече поради общите идеи на някои синдикалисти с тези на Д'Анунцио. Преди Първата световна война синдикализмът е войнствена доктрина на революцията на работническата класа. Отличавала се от марксизма с това, че според него най-благоприятният път, по който работническата класа да се освободи, е трейдюниона, а не партията.

Италианската социалистическа партия изхвърля синдикалистите през 1908 г. Синдикалисткото движение се разцепва между анархо-синдикалистите и по-умерените. Някои от умерените започнали да „проповядват“ „смесени синдикати“ на работници и работодатели. Така те приели ученията на католическите идеолози и ги разширили, за да дадат по-голяма власт на държавата, и ги отклонили в националистическа посока чрез влиянието на Д'Анунцио.

Мусолини е впечатлен, когато се появява превода на Анри дьо Ман на Au-dela du marxisme. Той пише на автора, че неговата критика е „унищожила всичките научни елементи, останали в марксизма“. Мусолини одобрява идеята, че корпоративната организация и новото взаимоотношение между труда и капитала ще отстрани „сблъсъка на икономическите интереси“ и следователно ще неутрализира „зародиша на класовата борба“.

Изоставилите социализма философи като Роберт Мишелс, Серджо Панунцио, Отавио Динале, Агостино Ланцило, Ангело Оливиеро Оливети, Мишеле Бианки и Едмондо Росони се обърнали против старите си левичарски идеи. Те играли роля за намирането на „трети начин“, който да отхвърли и капитализма, и социализма.

Италиански фашизъм

Мусолини създава фашисткото движение на 23 март 1919 г. на заседание в миланската Пиаца Сан Сеполкро. Сред учредителите му са революционните синдикални водачи Агостино Ланцило и Мишеле Бианки.

През 1921 г. фашистите съставят програма, която призовава за:

• демократична република
• разделение на църквата от държавата
• национална армия
• нарастващо облагане с данъци за унаследено богатство
• създаване на кооперации

С развитието на движението някои от тези идеи са изоставени и отхвърлени.

Фашистката държава на Мусолини е създадена близо десетилетие преди Хитлер да вземе властта в Германия. Италианският фашизъм е бил както движение, така и исторически феномен. В много отношения той е враждебна реакция към провала на икономиката от вида laissez-faire и проява на страх от левицата. Тенденциите в интелектуалната история — като рухването на позитивизма и всеобщия фатализъм на следвоенна Европа, също играят роля.

Фашизмът е, в известна степен, резултат от всеобщото чувство на безпокойство и страх, обхванало средната класа в следвоенна Италия. Този страх дошъл след срещата на свързаните помежду си икономическо, политическо и културно напрежение. Под флага на тази авторитарна и националистическа идеология Мусолини имал възможност да използва страховете относно оцеляването на капитализма в епоха, когато следвоенната депресия, надигането на войнствената левица и чувството за национален позор и унижение след „осакатената победа“ на Италия в ръцете на мирните договори след Първата световна война се наслагват. Тези неосъществени националистически стремежи развалили репутацията на либерализма и конституционализма сред много групи от италианското население. Освен това нямало достатъчно време за развитие на демократични традиции, които да се вкоренят в младата национална държава.

Същата следвоенна депресия засилила привличането на марксизма сред градския пролетариат, които били още повече лишени от граждански права в сравнение със същия пролетариат, но в други части на Европа. Но страхът от растящата сила на трейдюнионизма, комунизма и социализма се прокарва сред елита и средната класа. В известно отношение Бенито Мусолини запълва политическия вакуум. Фашизмът се явявал „трети начин“ за Италия като последна надежда да се избегне надвисналия колапс на 'слабия' италиански либерализъм, както и да се предотврати комунистическата революция.

Проваляйки се в опитите си да очертае последователна програма, фашизмът се превръща в нова политическа и икономическа система, която съчетава корпоратизъм, тоталитаризъм, национализъм и анти-комунизъм в една държава, замислена да върже всички класи заедно в една капиталистическа система. Това обаче била нова капиталистическа система — система, в която държавата упражнява контрол върху организацията на жизненоважните индустрии. Под флага на национализма и държавната власт изглеждало, че фашизмът възвръщал славното древноримско минало чрез една футуристична утопия.

Привлекателността на това движение и перспективите за един по-спокоен и систематичен капитализъм по време на период на междувоенна депресия обаче важали не само за Италия, и не само дори за Европа. Например, след около десетилетие Голямата депресия довежда до рязко икономическо понижение на икономиката на Бразилия. Създаден е вид квазифашизъм като реакция към бразилските социално-икономически проблеми и националистическото съзнание за пеиферното й положение в световната икономика. Режимът на Гетулио Варгас в много голяма част се поддава на фашисткото влияние и влиза в съюз с интегрализма (местното бразилско фашистко движение).

Създадено в Милано на 23 март 1919 г. като националистическа асоциация (фашо ди комбатименто) на ветераните от Първата световна война, фашисткото движение на Мусолини се превръща в национална партия (Партито национале фашиста) след като печели 35 места на парламентарните избори през май 1921 г. Първоначално били съчетавани левичарски и десничарски идеи, но после се присъединява към консерватистите като се противопоставя на заводските окупации от септември 1920 г.

Въпреки въпросите за социални и икономически реформи в първоначалния фашистки манифест от юни 1919 г., движението започва да бъде подкрепяно от онази част от средната класа, която се страхува от социализма и комунизма. Индустриалците и земевладелците подкрепили движението като защита срещу трудовата войнственост. Под угрозата от поход към Рим, през октомври 1922 г. Мусолини встъпва в длъжност на министър-председател, начело на дясно коалиционно правителство, което първоначално включвало членове на про-църковната Народна партия (Партито пополаре).

Преходът към категоричната диктатура е постепенен процес, за разлика от Германия (10 години по-късно). Но през юли 1923 г. новият избирателен закон осигурява фашисткото парламентарно мнозинство. Убийството на социалистическия депутат Джакомо Матеоти 11 месеца по-късно показало колко ограничена е опозицията. През 1926 г. опозиционните движения са забранени със закон, а през 1928 г. избирането в парламента е ограничено до кандидати, които предварително са одобрени от фашистите.

Най-значимото политическо достижение на режима може би е Латеранският договор от февруари 1929 г., сключен между Италия и папата. Според този договор, папството получава суверенитет над Ватикана и му се гарантира свободното упражняване на католицизма като единствената религия в Италия. В замяна на това папата признава италианския суверенитет над бившите папски доминиони.

Трейдюнионите и асоциациите на работодателите са преорганизирани през 1934 г. на 22 фашистки корпорации на работниците и работодателите по икономически отрасъл, чиито представители през 1938 г. заменят парламента с „Палатата на корпорациите“. Властта продължава да се концентрира в Големия фашистки съвет, управляващата организация на движението.

През 30-те Италия се възстановява от Голямата депресия и постига икономически растеж отчасти поради производството на домашни стоки вместо да внася (автаркия). Пресушаването на изобилстващите с малария Понтински тресавища е едно от забележителните постижения на режима. Но растежът е подкопан от международните санкции, последвали инвазията на Италия в Етиопия през октомври 1935 г. (Кризата в Абисиния), както и от оказаната скъпо струваща военна помощ на националистите на Франко в Испания.

Международната изолация и общата им замесеност с Испания води до подсилване на дипломатическото сътрудничество между Италия и нацистка Германия. Това личи и от вътрешната политика на фашисткия режим чрез анти-семитските закони от 1938 г.

Интервенцията на Италия (10 юни 1940) като съюзник на Германия във Втората световна война води до военна катастрофа и резултира в загубата на северните и източните й африкански колонии, както и в американо-британско-канадската инвазия в Сицилия през юли 1943 г. и в Южна Италия през септември 1943 г.

Мусолини е освободен от длъжността министър-председател от крал Виктор Емануел III на 25 юли 1943 г., а след това е арестуван. През септември е освободен от немски паравойници и е въведен като глава на марионетната „Италианска социална република“ в Сало в окупираната от Германия Северна Италия. Неговата близост с немския окупационен режим му отнема малката подкрепа, която има. Безцеремонната му екзекуция на 28 април 1945 г. по време на бурните заключителни фази от северните партизани се възприема от мнозина като подходящ край на режима му.

След войната, остатъците от италианския фашизъм са прегрупирани под знамето на нео-фашисткото „италианско социално движение“ (МСИ). През 1994 г. МСИ се слива с консервативните бивши християн-демократи, образувайки „Националния съюз“ (АН), който се обявява за верен на конституционализма, парламентаризма и политическия плурализъм.

Виж още

• Анти-фашизъм
• Нацизъм
• Неофашизъм