Гръцка война за независимост

Митрополитът на Стара Патра Герман благославя знамето на въстаниците в манастира Агиа Лавра - картина на Теодорос Вризакис от 1865 г.

Гръцката война за независимост (Шаблон:Lang-el), наричана също така понякога политически некоректно Гръцка революция (на гръцки Ελληνική Επανάσταση του 1821) е въоръжената борба на гръцкия народ за независимост от Османската империя, която започва през 1821 г. и приключва през 1832 г. с Константинополския мирен договор, по силата на който се одобрява създаването на независимо Кралство Гърция. Гърците са първия народ за който се е приемало по време на войната, че е завладян от Османската империя, и същевременно е първия придобил своя независимост. Спорно е дали тази независимост е изначално придобита или въстановена като правоприемство от времето на Византия според Мегали идеята. Гръцката война за независимост е най-значимото събитие в историята на съвременна Гърция.

Гърция всяка година празнува Деня на независимостта на 25 март. Придобиването на независимост от гърците не би било възможно ако не е съществувал консенсус и всякаква подкрепа по отношение на войната от страна на великите сили взели и участие в конфликта - Руска империя, Кралство Франция и Кралство Великобритания.

Още Екатерина Велика след Кючуккайнарджийския договор прокарва първия гръцки проект, но избухналата междувременно френска революция и последвалите я Наполеонови войни замразяват идеята. Последвалия Виенския конгрес, Веронски конгрес въвежда в международните отношения и термина източен въпрос, което ще рече съществуващите още от началото на 18 век проблеми с османското наследство на "болния човек" следва да се поставят за разрешаване в геополитическия дневен ред. Като цяло Свещения съюз подкрепя англо-френската инициатива и заради властващия османски султан Махмуд II, за който се твърди че е син на Накшидил валиде султан, втора братовчедка на Жозефин дьо Боарне - първата императрица на Франция и съпруга на Наполеон Бонапарт.

Създаването на организацията започва още през 1814 г. в Одеса, където е учредена Филики етерия от няколко патриоти руски поданици от гръцки произход. През 1818 г. седалището на организацията се мести в Цариград. С подкрепата на богатата гръцка диаспора във Великобритания и САЩ, и с помощта на симпатизанти в Западна Европа и с тайната помощ от Русия, заговорниците заплануват бунт срещу султана.

Въстанието срещу османската власт е подигнато от група заговорници, водена от Александър Ипсиланти - предимно руски офицери от гръцки произход, т.е. дейци с военна подготовка и опит. Ипсиланти начело на въоръжена група пресича на 6 март 1821 г. руската граница на река Прут и навлиза на територията на днешна Молдова. На 1 май 1821 г. е разбит от османската армия при Галац.

Междувременно избухва въстание в южната част на Пелопонес (Морея на 25 март, което в рамките на 3 месеца обхваща целия Пелопонес, част от Същинска Гърция, Крит, Кипър и някои Егейски острови. Въстаниците завземат голяма площ. На 22 януари 1822 г. е свикано първото Народно събрание в Пиада (близо до Епидавър). Гръцките андарти обявяват независимостта на Гърция от Османската империя, приемайки демократична конституция. Военните действия срещу османските сили продължават сравнително успешно. В отговор на съзаклятието, в Константинопол е публично обесен за назидание цариградския патриарх Григорий V. Това е възприето изключително неодобрително в Западна Европа, като британското и френското правителство започват да подозират, че въстанието е предтекст от който да се възползва Руската империя с цел да овладее някогашния Константинопол. В резултат от западноевропейската политика настъпва разрив сред бунтовниците, който води до междуособна борба. Избухва гражданска война в края на 1823 - май 1824 и през 1824-1825 г.

Поради невъзможност за друго, и поради неконторолируемия еничарски корпус, султана се обръща за военна помощ към своя египетски васал Мохамед Али, която молба е последвана от незабавна международна намеса, защото египетски сили под командването на сина на Мохамед - Ибрахим Али се отправят към Егейско море. Ибрахим дебаркира в Пелопонес и се дислоцира в Триполи - административен център на региона.

Междувременно под натиска на общественото мнение в европейските държави за съпричасност към гръцките борци за независимост, се намесват великите сили и изхода от конфликта намира своето бързо разрешение. През 1827 г. в Лондон е приета конвенция в подкрепа на независимостта на Гърция. На 20 октомври 1827 г. съвместна британска, френска и руски ескадра под командването на британския вицеадмирал Едуард Кондрингтон навлиза в гръцки води и в четири часовата битка при Наварин, съюзниците разгромяват обединения турско-египетски флот. След морското сражение, френските войски дебаркират на брега и оказват помощта си за разгрома на османците.

След тази победа, съюзниците не предприемат по-нататъшни съвместни действия, насочени към подкопаване на военната мощ на Османската империя, поради настъпили разногласия в лагера относно разделянето на бившите османски владения. Възползвайки се от тази неоценима помощ, Махмуд II през декември 1827 г. (след като е ликвидирал еничарския корпус) обявява война на Русия. Започва Руско-турската война от 1828-1829 г., която завършва с безпрецедентен турски разгром и с подписването на Адрианополския мирен договор от 1829 г. с който Османската империя признава независимостта на Гърция.

На 3 февруари 1830 г. в Лондон е подписан и Лондонския протокол, по силата на който е официално призната независимостта на Гърция и от международната общност. До средата на 1832 г. е осъществена и демаркацията на границите на новата европейска държава.

Статистика на войната

Воюващи страни	Население (1821 г.)	Мобилизирани войни	Убити	Убити мирни жители
Англия	14 100 000	8 000	10
Франция	31 150 000	10 000	100
Русия	50 558 500	1 200 000	10 000
Гърция	950 000	100 000	50 000
Всички съюзници	96 758 500	1 318 000	60 110
Османска империя	26 500 000	400 000	15 000
Египет	4 400 000	12 000	5000
Всичко	30 900 000	412 000	20 000
Всичко	127 658 500	1 730 000	80 110	105 000