Битка при Мидуей

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Битка при атола Мидуей
Конфликт: Тихоокеански театър на военните
действия във Втората световна война
SBDs and Mikuma.jpg
Американски бомбардировачи „Донтлес“
приближават към горящия японски
крайцер „Микума“ за трети път
Период 47 юни 1942 г.
Място край островите Мидуей
Резултат Решителна американска победа
Воюващи страни
Flag of the United States.svg САЩ Flag of Japan.svg Японска империя
Командири
Flag of the United States.svg Честър Нимиц
Flag of the United States.svg Франк Флетчър
Flag of the United States.svg Реймънд Спрюънс
Flag of Japan.svg Исороку Ямамото
Flag of Japan.svg Чуичи Нагумо
Flag of Japan.svg Тамон Ямагучи 
Сили
3 самолетоносача,
~50 поддържащи кораба,
233 палубни самолета,
127 наземно базирани самолета
4 самолетоносача,
7 линкора,
~150 поддържащи кораба,
248 палубни самолета,
16 самолета-амфибия
Жертви и загуби
1 самолетоносач,
1 миноносец,
98 самолета,
307 човека
4 самолетоносача,
1 крайцер,
228 самолета,[1]
3057 човека

Битката при атола Мидуей се състои на 4 юни 1942 година и е една от най-значителните морски битки на Втората световна война. Флотът на САЩ побеждава обединения флот на Япония, който атакува атола Мидуей. Битката бележи повратен момент във войната в Тихия океан. Обединеният флот на Япония губи 4 тежки самолетоносача, 250 самолета и най-добрите си пилоти, с което загубва възможностите си да действа извън зоната на прикритие на бреговата авиация.

Преди битката[редактиране | edit source]

Макар и да няма единно мнение за причините, накарали японците да атакуват атола Мидуей, се приема че от страна на японския флот целта на операцията е била унищожаването на американските самолетоносачи и окончателното разгромяване на тихоокеанския флот на САЩ. За изпълнение на операцията са сформирани няколко военноморски съединения с общо около 200 кораба под главнокомандването на адмирал Исоруко Ямамото. Те включват 11 линейни кораба, 8 самолетоносача, 22 крайцера, 65 миноносеца, 21 подводници и 15 транпортни кораби с 5000 десантчици. По план десантът на Мидуей трябва да бъде извършен рано сутринта на 7 юни. Американците разполагат в района на Мидуей с 3 самолетоносача, 13 крайцера, 28 разрушителя и 19 подводници под командването на адмирал Честър Нимиц.

Разшифроването на японските радиосъобщения от американците се оказва решаващо за изхода на сражението. Това дава възможност на американското командване да знае предварително придвижването на японските кораби и тяхната крайна цел. Освен това американците разполагат и с радиолокационни системи, каквито японците нямат на корабите си. Подценяването на противника и неоправданата твърда убеденост на японците, че той ще бъде изненадан, се явяват главна причина за поражението им.

Ход на сражението[редактиране | edit source]

На разсъмване на 4 юни японските палубни самолети бомбардират базата на Мидуей и нанасят сериозни поражения на бреговите укрепления и на летището. Когато японските самолети се връщат на корабите си за да се превъоръжат с бомби (за наземни цели) за повторна атака, са открити американските самолетоносачи. Командващият основното японско авионосно съединение адмирал Чуичи Нагумо взема решение да нанесе удар по американските кораби. Това налага самолетите да се превъоръжат с торпеда.

Американците нападат японците с торпедоносците „Девъстейтър“ (Douglas TBD Devastator) от самолетоносачите „Ентърпрайз“ и „Хорнет“. Японците свалят 35 от 41 торпедоносци и нито едно торпедо не попада в целта. Атаката им обаче заангажира вниманието на японските изтребители и те не забелязват групата от 37 пикиращи бомбардировачи „Донтлес“ (Douglas SBD Dauntless), които атакуват японските кораби от височина около шест хиляди метра без да срещнат сериозна съпротива. В резултат на атаката са засегнати тежко самолетоносачите Акаги, Кага и „Сорю“, на палубите на които са струпани много бомби и торпеда, с които се превъоръжават самолетите. Те се запалват и в резултат на силните експлозии „Кага“ и „Сорю“ потъват още същата вечер.

Самолетите от оцелелия японски самолетоносач Хирю двукратно атакуват американския самолетоносач „Йорктаун“, който е улучен фатално, но остава на вода. В същото време втора вълна от американски самолети атакува „Хирю“, който също се подпалва и по-късно потъва. Безнадежно повреденият „Акаги“ е потопен с торпеда от японците сутринта на 5 юни, за да не попадне в плен на американците.

На 5 и 6 юни американската подводница „Тембор“ и американски самолети атакуват последователно японските тежки крайцери „Микума“ и „Могами“, които се сблъскват. „Микума“ е потопен, а „Могами“ получава тежки повреди, но успява да се добере до пристанище.

На 6 юни японската подводница J-168 забелязва горящия „Йорктаун“, около който патрулират няколко ескадрени миноносци. Тя изстрелва четири торпеда. Две от тях се забиват в самолетоносача и той се преобръща. Третото торпедо разсича разрушителя „Хамън“ на две и той също потъва. Това са единствените американски кораби, потопени в сражението.

Загубвайки 4 тежки самолетоносача, главнокомандващият японския флот адми­рал Ямамото се отказва от борбата, макар че под негово командване остават повече от 100 бойни кораба и е могъл да формира едно ново авионосно съединение със значителна ударна сила.

Резултати[редактиране | edit source]

По време на сражението край Мидуей японските и американските линейни кораби и крайцери не дават нито един изстрел от тежката си артилерия, тъй като са на разстояние няколкостотин километра един от друг. Борбата се води само от самолетите.

Загубите на японците възлизат на 4 тежки самолетоносача, 1 тежък крайцер, 250 самолета и около 2500 души, сред които и най-опитните пилоти на японската палубна авиация. Американците губят 1 тежък самолетоносач, 1 разрушител, 150 самолета, 307 човека. Япония губи завинаги инициативата в Тихия океан и е принудена да премине към отбрана.

Битката при Мидуей показва, че самолетоносачът става основен боен кораб и самолетите му решават изхода на сраженията.

Източници[редактиране | edit source]

  • Семерджиев, С.: Самолети печелят морска битка. Мидуей, 4-6 юни 1942 г. Ретросалон, № 46/2004, с.32-39.
  1. Lundstrom, Guadalcanal Campaign, p. 92.

Вижте също[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]