Йордан Радичков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Йордан Радичков
български писател
Роден: 24 октомври 1929 г.(1929-10-24)
Калиманица, България
Починал: 21 януари 2004 г. (на 74 г.)
София, България

Йордан Димитров Радичков е български писател, драматург и сценарист, представител на магическия реализъм.

Биография[редактиране | edit source]

Йордан Радичков е роден на 24 октомври 1929 г. в с. Калиманица, Монтанско. През 1947 г. завършва гимназия в Берковица. Работи като кореспондент (1951) и редактор (1952-1954) във вестник „Народна младеж“, редактор във вестник „Вечерни новини“(1954-1960), в Българска кинематография (1960 - 1962), редактор и член на редакционната колегия на вестник „Литературен фронт“(1962-1969). От 1973 до 1986 г. е съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото към Държавния съвет на Република България. От 1986 до 1989 г. е заместник-председател на Съюза на българските писатели.

Радичков започва да публикува свои импресии, разкази и очерци от 1949 г. През 1959 г. издава първата си книга с разкази „Сърцето бие за хората“. През следващите години издава сборниците с разкази „Прости ръце“ (1961), „Обърнато небе“ (1962), „Планинско цвете“ (1964), „Шарена черга“ (1964). През 1965 г. излиза сборникът му с разкази „Свирепо настроение“, уникален с асоциативните си отклонения. Човекът на настоящето остава главно действащо лице и в следващите му сборници - „Водолей“ (1967), „Козята брада“ (1967), „Плява и зърно“ (1972), „Как така“ (1974) и др.

През 1966 г. от печат излиза романът-пътепис „Неосветените дворове“. С него и с издадените през 1968 г. „Вятърът на спокойствието“ (новели) и „Ние, врабчетата“ (разкази) Йордан Радичков излиза от литературната традиция и налага свои правила и норми на творец от нов тип. По същото време той написва сценариите за игрални филми „Горещо пладне“ (1966) и „Привързаният балон“ (1967). Пак по това време създава и пиесата „Суматоха“ (1967). Радичков често продължава да развива наглед изчерпани сюжетни линии като прехвърля вече известни герои от разказ в разказ и от книга в книга. Този похват достига своето съвършенство в сборника „Барутен буквар“ (1969).

През 70-те години на миналия век Радичков публикува романите си „Всички и никой“ (1975) и „Прашка“ (1977). Тогава създава и драматургичните си творби „Януари“ (1974), „Лазарица“ (1979) и „Опит за летене“ (1979). Тези пиеси заедно със „Суматоха“ са играни в Австрия, Югославия, Германия, Гърция, Швейцария, Дания, Полша, Русия, Унгария, Финландия, Чехия, САЩ, Румъния и др.

През 1984 г. излиза от печат сборникът с разкази и новели „Верблюд“, а през 1988 г. романът „Ноев ковчег“. През последните години от живота си Радичков добавя нови щрихи в творчеството си — излизат сборниците с разкази: „Хора и свраки“ (1990), „Малки жабешки истории“ (1994), „Мюре“ (1997), „Умиване лицето на Богородица“ (1997), „Автострада“ (1999) и „Пупаво време“ (2000) - книга с особено заглавие, ироничен реверанс към миналото, когато в някои от диалектите „пупа“ е значело корем и типично по радичковски пренесена в съвременността, в нашето „пупаво време“. През 2003 г. излиза сборникът с интервюта на писателя „Скитащи думи“.

Умира в София на 21 януари 2004 г.

Признание и награди[редактиране | edit source]

Йордан Радичков е писател, за когото правилата в художествената литература губят своята традиционна роля. Той е създаващият алтернативи творец. Затова и интересът към неговото творчество е толкова голям. Два пъти е номиниран за Нобеловата награда за литература. Произведенията му са превеждани на 37 езика и са издадени в 50 страни по света.

Радичков е удостоен с много отличия и награди, както в България, така и в чужбина. Носител е на престижната международна италианска награда „Гринцане кавур” (1984) за белетристика и на Кралския шведски орден „Полярна звезда” (1988). През 1996 г. за книгата си „Малки жабешки истории” е вписан в Почетния списък „Ханс Кристиан Андерсен” на Международния съвет на детската книга.

В България е носител на наградите: голяма награда за литература „Добри Чинтулов” (1980), награда „Аскеер” (1996) за цялостен принос в развитието на театралното изкуство, национална литературна награда „Петко Славейков” (1998), голяма награда за литература на Софийски университет „Св.Климент Охридски” (2001). През 2000 г. е удостоен с орден „Стара планина“ първа степен за цялостен принос в българската култура.[1] През 2003 г. е удостоен и с държавната награда за култура „Паисий Хилендарски”.

Творчество[редактиране | edit source]

Сборници с разкази[редактиране | edit source]

  • „Сърцето бие за хората“ (1959)
  • Свирепо настроение“ (1965)
  • „Водолей“ (1967)
  • „Козята брада“ (1967)
  • „Вятърът на спокойствието“ (1968)
  • Ние, врабчетата“ (1968)
  • „Коженият пъпеш“ (1969)
  • „Барутен Буквар“ (1972)
  • „Плява и Зърно“ (1972)
  • „Шест малки матрьошки и една голяма“ (1977)
  • „Малка северна сага“ (1980)
  • „Педя земя“ (1980)
  • Верблюд“ (1984)
  • „Изпаднали от каруцата на бога“ (1984)
  • „Скандинавците“ (1985)
  • „Хора и свраки“ (1990)
  • „Малки жабешки истории“ (1994)
  • „Смокове в ливадите“ (1995)
  • „Мюре“ (1997)
  • „Умиване лицето на Богородица“ (1997)
  • „Автострада“ (1999)
  • „Пупаво време“ (2000)

Романи[редактиране | edit source]

  • „Неосветените дворове“ (1966)
  • „Всички и никой“ (1975)
  • „Прашка“ (1977)
  • „Ноев ковчег“ (1988)

Пиеси[редактиране | edit source]

  • Суматоха“ (1967)
  • Януари“ (1975)
  • „Лазарица“ (1979)
  • „Опит за летене“ (1979)
  • „Кошници“ (1982)
  • „Образ и подобие“ (1986)
  • „Добродушните смокове“ (1993, радиопиеса)
  • „Млади хора“(1998)

Други[редактиране | edit source]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
  • Йордан Радичков е известен привърженик на ПФК Славия
  • През 1972 г. Йордан Радичков е сценарист на новогодишната програма на телевизията.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Указ № 5 от 7 януари 2000 г.

Външни препратки[редактиране | edit source]