Ениджия

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Ениджия
Inece
Страна Флаг на Турция Турция
Регион Мармара
Вилает Лозенград
Надм. височина 451 m
Население (2011) 2046 души

Ениджия (на турски: Inece, Инедже) е село в Източна Тракия, Турция. Селото е община в околия Лозенград на вилает Лозенград.

География[редактиране | редактиране на кода]

Разположено е на 15 км югозападно от Лозенград и на 45 км североизточно от Одрин, на десния бряг на река Ениджийска (Текедере), десен приток на река Ергене. С други думи село Ениджия се намира там, където пътят от Одрин за Лозенград пресича река Енидийска. От там произлиза и името му „нов път“ (или на турски: Yenicade).

История[редактиране | редактиране на кода]

В различни географски карти през миналите векове селото е било наричано Ениджия, Енидже, Иниджия, Инедже. Селото е основано от българи и в него живеят само българи до 1913 г., когато насилственото е обезбългарено от турската армия.

Няма следи от старо селище преди нашествието на османлиите през 14 век на това място. Тогава българското население е било принудено да се оттегли в горите.

В турски документ от 8-ми шабан 1088 година, (или 6 октомври 1677 г. по европейско летоброене) се споменават лозенградските села: Ениджия – две ханета, Карахадър – две ханета, Раклица – четири ханета, Каваклия – едно и половина ханета. Според обяснението на турколога Руси Стойков под думата „хане“, която на турски означава „къща“, трябва да разбираме, че става дума за група от къщи, в нашия случай 10 къщи. Следователно през 1677 година Ениджия е съществувала като село с около 20 къщи.

През 1830 година Ениджия има 310 български къщи, през 1878 – 330 а през 1912 – 440.[1] Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол през 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Ениджи (Enidji) е село в Кърклисийска каза с 330 домакинства и 1918 жители българи.[2]

Според „Одрински глас“ в 1907 година в селото избухва афера, вследствие убийството на един турски стражар, в резултат на която десетки българи са затворени – 5 – 6 души от Лозенград и 28 от Ениджия – Хар. Воденгаров, Я. Воденгаров, Ив. Узунов, П. Узунов и други. В резултат на аферата икономическия живот в селото и в града замира.[3]

Според статистиката на професор Любомир Милетич през 1912 година в селото живеят 350 български екзархийски семейства или 1075 души.[4] Ениджия разполага със землище от 18 км – дължина на 5 – 6 км широчина.

При избухването на Балканската война през 1912 година 24 души от Индже кьой са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[5] На 12 октомври в селото влизат български части. Турските войски го окупират по време на Междусъюзническата война на 8/21 юли 1913 година. В края на септември ениджийци са насила изселени в България. Изминават близо 60 километра преход през Странджа до Малко Търново, където ги посрещат българските гранични власти.

Днес село Ениджия е преобразено. През 2007 кмета на Ениджия се среща с потомци на прокудените през 1913 българи в град Поморие. Потомците на единичните български семейства, които през 1913 са предпочели да приемат турската вяра, с цел да останат да живеят в селото, днес не говорят български, макар и по повеля на предците си, някои от тях да се учили в Москва.

Цялото землище на селото е било законно закупено от българите преди 1913 година. Предстои решаване на имуществения проблем породен от геноцида през 1913 г. Още информация по този въпрос може да се намери в книгата на Папани Козарова, „Източно-тракийският имуществен проблем“, 2007 г. Пълната история на село Ениждия е описана в книгата на Симеон Лазаров, „Ениджия, една България останала в миналото“, издадена посмъртно от внучките му в Свиленград с помощта на фондация „Баш Клисе“.

Личности[редактиране | редактиране на кода]

Родени в Ениджия
  • Flag of Bulgaria.svg Апостол Стоянов Секлемов (1908 – 1944), български комунист, политзатворник[6]
  • Flag of Bulgaria.svg Атанас Апостолов, македоно-одрински опълченец, 43-годишен, керемидчия, ІІІ отделение, нестроева рота на 10 прилепска дружина[7]
  • Flag of Bulgaria.svg Иван Алексиев (1884 – 1903), български революционер
  • Flag of Bulgaria.svg Иван Попфилипов (1872 – 1912), български офицер
  • Flag of Bulgaria.svg Никола Павлов – Келемето (1861 – ?), член на ВМОРО, куриер[8]
  • Flag of Bulgaria.svg Симеон Лазаров (1896 – 1976), български журналист, писател, общественик, тракийски деец
  • Flag of Bulgaria.svg Стою Георгаков Курчистоев, български революционер, служил в Източнорумелийската милиция, в 1898 година влиза във ВМОРО и става касиер на революционния комитет в Ениджия, в 1903 година е избран за войвода на ениджийската смъртна дружина и участва в Илинденско-Преображенското въстание[9]
  • Flag of Bulgaria.svg Филчо войвода (1825 – 1866), български хайдутин
  • Flag of Bulgaria.svg Стоян Шангов (1867 – 1925), български общественик
  • Flag of Bulgaria.svg Стоян Попандреев (17.12.1869 – 17.01.1947)свещеник в родното си село и Карабунар, Бургаско), виж: Лазаров, С. „Ениджия, една България останала в миналото“ и Милетич, Л. „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Разбойников, Анастас и Спас Разбойников, Населението на Южна Тракия с оглед на народностните отношения в 1830, 1878, 1912 и 1920 година, София 1999, с. 273.
  2. „Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г.“ Македонски научен институт, София, 1995, стр. 32 – 33.
  3. Одрински глас, брой 4, 3 февруари 1908, стр. 4.
  4. Милетичъ, Любомиръ. „Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година“, Българска Академия на Наукитѣ, София, Държавна Печатница, 1918, стр.297.
  5. „Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 846.
  6. [1] Списък на убити партизани
  7. „Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 47.
  8. Николов, Борис. ВМОРО – псевдоними и шифри 1893 – 1934, Звезди, 1999, стр.52
  9. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893 – 1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 88.