Ениджия

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Ениджия
Inece
Турция
41.6833° с. ш. 27.0667° и. д.
Ениджия
Мармара
41.6833° с. ш. 27.0667° и. д.
Ениджия
Страна Турция
РегионМармара
ВилаетЛозенград
Надм. височина451 m
Население2046 души (2011)

Ениджия (на турски: Inece, Инедже) е село в Източна Тракия, Турция. Селото е община в околия Лозенград на вилает Лозенград.

География[редактиране | редактиране на кода]

Разположено е на 15 км югозападно от Лозенград и на 45 км североизточно от Одрин, на десния бряг на река Ениджийска (Текедере), десен приток на река Ергене. С други думи село Ениджия се намира там, където пътят от Одрин за Лозенград пресича река Енидийска. От там произлиза и името му „нов път“ (или на турски: Yenicade).

История[редактиране | редактиране на кода]

В различни географски карти през миналите векове селото е било наричано Ениджия, Енидже, Иниджия, Инедже. Селото е основано от българи и в него живеят само българи до 1913 г., когато насилственото е обезбългарено от турската армия.

Няма следи от старо селище преди нашествието на османлиите през 14 век на това място. Тогава българското население е било принудено да се оттегли в горите.

В турски документ от 8-и шабан 1088 година, (или 6 октомври 1677 г. по европейско летоброене) се споменават лозенградските села: Ениджия – две ханета, Карахадър – две ханета, Раклица – четири ханета, Каваклия – едно и половина ханета. Според обяснението на турколога Руси Стойков под думата „хане“, която на турски означава „къща“, трябва да разбираме, че става дума за група от къщи, в нашия случай 10 къщи. Следователно през 1677 година Ениджия е съществувала като село с около 20 къщи.

През 1830 година Ениджия има 310 български къщи, през 1878 – 330 а през 1912 – 440.[1] Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол през 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 Ениджи (Enidji) е село в Кърклисийска каза с 330 домакинства и 1918 жители българи.[2]

Според „Одрински глас“ в 1907 година в селото избухва афера, вследствие убийството на един турски стражар, в резултат на която десетки българи са затворени – 5 – 6 души от Лозенград и 28 от Ениджия – Хар. Воденгаров, Я. Воденгаров, Ив. Узунов, П. Узунов и други. В резултат на аферата икономическия живот в селото и в града замира.[3]

Според статистиката на професор Любомир Милетич през 1912 година в селото живеят 350 български екзархийски семейства или 1075 души.[4] Ениджия разполага със землище от 18 км – дължина на 5 – 6 км широчина.

При избухването на Балканската война през 1912 година 24 души от Индже кьой са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[5] На 12 октомври в селото влизат български части. Турските войски го окупират по време на Междусъюзническата война на 8/21 юли 1913 година. В края на септември ениджийци са насила изселени в България. Изминават близо 60 километра преход през Странджа до Малко Търново, където ги посрещат българските гранични власти.

Днес село Ениджия е преобразено. През 2007 кмета на Ениджия се среща с потомци на прокудените през 1913 българи в град Поморие. Потомците на единичните български семейства, които през 1913 са предпочели да приемат турската вяра, с цел да останат да живеят в селото, днес не говорят български, макар и по повеля на предците си, някои от тях да се учили в Москва.

Цялото землище на селото е било законно закупено от българите преди 1913 година. Предстои решаване на имуществения проблем породен от геноцида през 1913 г. Още информация по този въпрос може да се намери в книгата на Папани Козарова, „Източно-тракийският имуществен проблем“, 2007 г. Пълната история на село Ениждия е описана в книгата на Симеон Лазаров, „Ениджия, една България останала в миналото“, издадена посмъртно от внучките му в Свиленград с помощта на фондация „Баш Клисе“.

Личности[редактиране | редактиране на кода]

Родени в Ениджия
  • Апостол Стоянов Секлемов (1908 – 1944), български комунист, политзатворник[6]
  • Атанас Апостолов, македоно-одрински опълченец, 43-годишен, керемидчия, ІІІ отделение, нестроева рота на 10 прилепска дружина[7]
  • Георги Парашкевов (1880 - ?), деец на ВМОРО, участник в Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година с четата на Димитър Ташев[8]
  • Иван Алексиев (1884 – 1903), български революционер
  • Иван Попфилипов (1872 – 1912), български офицер
  • Иван (Иванчо) Стойков (? – 1903), български революционер, подвойвода на Лазар Маджаров, загинал на 15 май 1903 година в сражението при Кукурдан на 15 май 1903 година[9][10]
  • Калоян Пенев (1858 - ?), деец на ВМОРО, участник в Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година с четата на Лазар Маджаров[8]
  • Никола Павлов – Келемето (1861 – ?), член на ВМОРО, куриер[11]
  • Никола Янев Арнаудов (30 април 1912 - ?), завършил в 1941 година романска филология в Софийския университет[12]
  • Симеон Лазаров (1896 – 1976), български журналист, писател, общественик, тракийски деец
  • Стою Георгаков Курчистоев, български революционер
  • Филчо войвода (1825 – 1866), български хайдутин
  • Стоян Милев (1883 - ?), деец на ВМОРО, участник в Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година с четата на Димитър Ташев[8]
  • Стоян Попандреев (17.12.1869 – 17 януари 1947) свещеник в родното си село и в Карабунар, Бургаско, виж: Лазаров, С. „Ениджия, една България останала в миналото“ и Милетич, Л. „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“
  • Стоян Шангов (1867 – 1925), български общественик
  • Яни Калоянов, деец на ВМОРО, четник на Михаил Даев[13]
Починали в Ениджия
  • Стефан Петров Станчев, български военен деец, старши подофицер, загинал през Балканската война[14]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Разбойников, Анастас и Спас Разбойников, Населението на Южна Тракия с оглед на народностните отношения в 1830, 1878, 1912 и 1920 година, София 1999, с. 273.
  2. ↑ Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 32 – 33.
  3. ↑ Одрински глас, брой 4, 3 февруари 1908, стр. 4.
  4. ↑ Милетичъ, Любомиръ. „Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година“, Българска Академия на Наукитѣ, София, Държавна Печатница, 1918, стр.297.
  5. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 846.
  6. ↑ Списък на убити партизани
  7. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 47.
  8. ↑ а б в Недкова, Надежда, Евдокия Петрова (съставители). Михаил Герджиков и подвигът на тракийци 1903 г. Документален сборник: Посветен на 100-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание и 125-годишнината от рождението на Михаил Герджиков. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, Главно управление на Архивите, 2002.
  9. ↑ Пеловски, Филип. Македоно-одрински свидетелства. Регистър на участниците в освободителните борби в Македония, Тракия и Добруджа, получили български народни пенсии през 1943 г. Т. I. Дел I. София, Библиотека Струмски, 2021. ISBN 978-619-1885718. с. 31.
  10. ↑ Попниколов, Димитър. Преображенското въстание : (Лични спомени и по спомени на войводата Яни Попов). Второ допълнено издание. София, Издателство на Отечествения фронт, 1982. с. 71.
  11. ↑ Николов, Борис Й. ВМОРО : псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 52.
  12. ↑ Списъкъ на завършилитѣ образованието си въ Университета презъ учебната 1941/42 год. // Годишникъ на Софийския университетъ (Официаленъ отдѣлъ) 1941-1942. София, Университетска печатница, 1943. с. 200.
  13. ↑ Недкова, Надежда, Евдокия Петрова (съставители). Михаил Герджиков и подвигът на тракийци 1903 г. Документален сборник: Посветен на 100-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание и 125-годишнината от рождението на Михаил Герджиков. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, Главно управление на Архивите, 2002.
  14. ↑ ДВИА, ф. 39, оп. 1, а.е. 14, л. 87
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Ениджия&oldid=12210583“.