Зондски острови

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Зондски острови
Kepulauan Sunda
Indonesia 2002 CIA map.jpg
Sunda archipelago ru.png
  Големи Зондски острови  Малки Зондски острови  Молукски острови
Местоположение Югоизточна Азия
Площ 1 700 000 km²
Население (2010) 244 900 000 жители
144 души/km²
Най-висока точка 4095 m
Indian Ocean laea relief location map.jpg
-2° с. ш. 110° и. д.
Местоположение в Индийски океан

Зондските острови (на индонезийски: Kepulauan Sunda; на зондски: Kapuloan Sunda) е архипелаг в Югоизточна Азия между Малайския полуостров и Нова Гвинея и между Индийския океан и Тихия океан. Съставен е от няколко по-големи острова и многобройни по-малки острови. Повечето от тях са владение на Индонезия. Северната част на остров Борнео принадлежи на Малайзия и Бруней, докато източната част от остров Тимор от 2002 г. е владение на държавата Източен Тимор.

География[редактиране | редактиране на кода]

Общата площ на архипелага е над 1,7 млн. km2. Зондските острови обикновено се делят на две подгрупи:

Площта на Големите Зондски острови възлиза на около 1,5 млн. km2, на Малките Зондски острови – 128 хил. km2, а на Молукските острови – 83,7 хил. km2. Най-големият остров от групата е Борнео (734 хил. km2). Целият архипелаг включва над 3000 острова.

Всички Големи и повечето от Малките Зондски острови са обградени от множество много малки островчета. Някои специалисти считат Молукските острови за отделен архипелаг, което по същество е условен въпрос. Заедно със съседния Филипински архипелаг, Зондските острови образуват по-големия Малайски архипелаг.

Територията на Зондските острови като цяло е планинска, но съществуват и две обширни низини: една на Борнео и една на Суматра. Най-високите точки на островите: Кинабалу, 4100 m (Борнео), Кринчи, 3805 m (Суматра), Семеру, 3676 m (Ява), Рантокомбола, 3455 m (Сулавеси), Сегара-Ринджани, 3676 m (Ломбок). В архипелага са разположени над 130 вулкана, а районът му е сеизмично активен. Зондските острови са образувани вследствие сблъскването на Индо-австралийската плоча и Евразийската плоча.[1]

Бреговете на архипелага се мият от Южнокитайско и Арафурско море. В самият архипелаг са разположени множество вътрешните морета. Реките като цяло са планински, кратки и бурни. Най-големите реки са: Капуас, Барито, Каян, Раджанг (Борнео) и Хари (Суматра).

Зондските острови разделят следните междуостровни морета:

Климатът на Зондския архипелаг е екваториален и субекваториален (в южната част). Горите са основно влажни и вечнозелени, като на отделни места се срещат и сухи саванни гори. Валежите са много – на Борнео и западното крайбрежие на Суматра са около 3000 mm годишно. Средната януарска температура е около 24 °С, а средната юлска достига 32 °С. Флората и фауната са изключително разнообразни и богати, като се срещат множество ендемити.[2]

История[редактиране | редактиране на кода]

По време на последната ледникова епоха, когато нивото на морето е било 100 m по-ниско от днешното, Зондските острови са били съединени помежду си и с Индокитай.

Население[редактиране | редактиране на кода]

Архипелагът е заселен от много народи с различни културни и сходни езици.

Икономика[редактиране | редактиране на кода]

Има находища на следните полезни изкопаеми: олово, боксити, никел, мед, манган, цинк, хром, калай и петрол. Около 60% от общата територия на островите е заета от гори с ценни тропически видове дървета. Площта на Малките Зондски острови е заета главно от селскостопански земи, посеви с ориз, царевица и технически култури. В аграрно и промишлено отношение, най-развит е остров Ява.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Audley-Charles, M.G. (1987) „Dispersal of Gondwanaland: relevance to evolution of the Angiosperms“ In: Whitmore, T.C. (ed.) (1987) Biogeographical Evolution of the Malay Archipelago Oxford Monographs on Biogeography 4, Clarendon Press, Oxford, с. 5 – 25, ISBN 0-19-854185-6
  2. A revised taxonomy of the Felidae: The final report of the Cat Classification Task Force of the IUCN Cat Specialist Group. // Cat News Special Issue 11. 2017.