Ирина Кантакузина
| Ирина Кантакузина (Палеологина) | |
|---|---|
| моравска (смедеревска) деспина | |
.jpg) фреска с лика на Ирина | |
| Лични данни | |
| Управление | 1414 – 1456 г. |
| Родена |
около 1400 г. деспотат Морея или Константинопол |
| Починала |
2/3 май 1457 г. Иринин град, Рудник |
| Наследена от | Елена Палеолог (Бранкова/ич) |
| Семейство | |
| Брак | деспот Георги Бранкович |
| Потомци | Тодор, Гъргур Бранкович, Елена, Мария Бранкович, Стефан Бранкович, Лазар Бранкович, Катерина Бранкович |
| Баща | Теодор Кантакузин с/или дядо (евентуално баща) Димитрий I Асен Кантакузин |
| Майка | Елена Орсина Палеологина, дъщеря на Йоан Урош и внучка на Радослав Хлапен |
Ирина Кантакузина[1], срещана също и като Ирина Палеологина[2], по мъж Бранкович, е деспотица на Смедеревското деспотство и втора съпруга на деспот Георги Бранкович.
Ирина Кантакузина е прапрабаба на влашкия княз Теодосий I, който издига Куртя де Арджеш като престолнина. Освен това е популярна сред моравското българско население и като Проклетата Ирина, заради ангарията по издигането на Смедеревската крепост и тази на Островица в планината Рудник, които били част от т.нар. моравска укрепителна система.[1]
Съдържание
Родословие[редактиране | редактиране на кода]
Произходът на Ирина се установява от един латински ръкопис „Dell'Imperadori Constantinopolitani“, съхраняван във Ватиканската библиотека.
Тя е дъщеря на Теодор Кантакузин и внучка на морейския деспот Димитър Асен I Кантакузин, потомък на императорската фамилия Кантакузини и на българската царска династия Асеневци. Предполага се, че освен на Кантакузините тя носи и името на Палеолозите, за да подчертае приемствеността на дядо си по майчина (Елена Орсина Палеологина) и бащина (Ирина Палеолог) линия.
По линия на дядо си Димитър Асен Кантакузин, съвладетел на баща си Матей Асен Кантакузин[3], Ирина е правнучка и праправнучка на ромейски императори, но и на българския владетелски род Асеневци. Майката на Матей Кантакузин е Ирина Асенина, внучка на българския цар Иван Асен III, на която също може да е кръстена Ирина. Следователно Ирина е пряка потомка на византийските василевси и на търновските царе от династията Асеневци.
Според по-късни родословия Ирина е дъщеря на Димитрий I Асен Кантакузин, а не негова внучка, но тези сведения пренебрегват ръкописа във Ватикана, който традиционно по византийски тертип отбелязва последно името на дядото, а не на бащата на детето, още повече, че според различни сведения Димитрий умира между 1384 и 1420, а Ирина е родена към 1400 г. В „Massarelli manuscript“ на Анджело Масарели (1510 – 1566)[2] пък е посочено, че нейните родители са Теодор Кантакузин и Ефросина Палеологина. Според трети сведения Ирина има две по-големи сестри – Теодора Кантакузина, женена за императора на Трапезунд Алексий IV, и Мария Кантакузина, но вероятно в този случай става въпрос за грешка.[4]
Биография[редактиране | редактиране на кода]
На 26 декември 1414 г. Ирина е омъжена за деспот Георги Бранкович, за който това е втори брак. В народния епос Ирина е останала като Проклетата Ирина, заради наложената ангария на поданиците ѝ за издигането на силно укрепената Смедеревска крепост на Дунава. В действителност алтернатива по това време на усилващ се османски натиск, предвид последвалата инвазия към Централна Европа, не е имало.
Ирина има 5 или 6 деца от брака си с деспот Георги Бранкович:
- Тодор Бранкович (1415 – 1428)
- Гъргур Бранкович (1416/17 – 1459)
- Стефан Бранкович (1425 – 1476), деспот 1458 – 1459
- Лазар Бранкович (1421/27 – 1458), деспот 1456 – 1458
- Катерина Бранкович (1418/19 – 1492), омъжена на 20 април 1434 г. за граф Улрих II Целски (1406 – 1456)
За голямата дъщеря на деспота – Мария Бранкович, сръбските историци изказват предположение, че му е щерка от първия брак, но това не е сигурно.
Смърт[редактиране | редактиране на кода]
Ирина умира в крепостта наречена на нейно име Иринин град в планината Рудник на 2/3 май 1457 г., като според някои народни предания е отровена от сина си Лазар, но това са недостоверни сведения предвид недолюбването ѝ от народа.[3]
За смъртта й интересни сведения дава историкът от XV в. Михаил Критовул. Той описва как след смъртта на съпруга й Георги Бранкович деспот става синът им Лазар, а Ирина е негов регент, но Лазар бързо я лишава от всякаква власт и се отнася толкова лошо с майка си, че тя решава да избяга в двора на султан Мехмед II с доведената си дъщеря Мария и ослепения си син Гъргур. Лазар изпраща след тях войници и успява да върне майка си, въпреки че сестра му и брат му избягват. Скоро след това според Критовул Ирина се разболява и умира в планината Рудник, където е и погребана.
Вижте също[редактиране | редактиране на кода]
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Donald M. Nicol, The Byzantine Family of Kantakouzenos (Cantacuzenus) ca. 1100-1460: a Genealogical and Prosopographical Study (Washington, DC: Dumbarton Oaks, 1968), p. 185
- ↑ "The Archives: the past & the present", section „The Council of Trent“
- ↑ Donald M. Nicol, The Byzantine Family of Kantakouzenos (Cantacuzenus) ca. 1100-1460: a Genealogical and Prosopographical Study (Washington, DC: Dumbarton Oaks, 1968), p. 186
Вижте също[редактиране | редактиране на кода]
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
- ((sr)) Деспот Георги Бранкович
Литература ((sr))[редактиране | редактиране на кода]
- Валтазар Богишић – Народне пјесме из старијих, највише приморских записа, преснимљена издања, издао Слободан Обрадовић, ЛИО Горњи Милановац, 2003.
- Герхард Геземан – Ерлангенски рукопис старих српскохрватских народних песама, Зборник за историју, језик и књижевност српског народа. Прво одељење, књига XII, Српска краљевска академија, Сремски Карловци, 1925.
- Вук Стефановић Караџић – Српске народне пјесме, књига друга, Сабрана дела Вука Стефановића Караџића, књига пета, приредила Радмила Пешић, Просвета, Београд, 1988.
- Вук Стефановић Караџић – Српске народне пјесме, књига трећа. Скупио их и на свијет издао Вук Стефановић Караџић, приредио Др. Владан Недић, Просвета, Београд, 1976.
- Мило Вукчевић – Ђурђева Јерина у традицији и науци, Вршац, 1934.
- Томо Маретић – Наша народна епика, Загреб, 1909; друго издање, Београд, Нолит, 1966.
