Направо към съдържанието

Корадо Алваро

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Корадо Алваро
Corrado Alvaro
Роден15 април 1895 г.
Починал11 юни 1956 г. (61 г.)
Рим, Италия
Професияжурналист, писател
Националност Италия
Активен период1920 – 1956
Жанрроман, разказ, стихотворение, пиеса, сценарий
Направлениеверизъм
Известни творби„Хората в Аспромонте“ (1930)
НаградиPremio Strega за „Почти цял живот“ (1951)
Уебсайт
Корадо Алваро в Общомедия

Корàдо Алвàро (на италиански: Corrado Alvaro) е италиански писател, журналист, поет и сценарист, представител на Веризма. Автор е на романи, разкази, поезия, публицистика, драматургия и киносценарии. Най-известните му творби са „Хората в Аспромонте“ (1930) и „Човекът е силен“ (1938). Лауреат е на наградата „Стрега“ (1951).

Биография

[редактиране | редактиране на кода]
„Хората в Аспромонте“ – сборник с разкази от 1930 г.

Корадо Алваро е роден на 15 април 1895 г. в Сан Лука, Калабрия.[1] Той първото от шест деца на Антонио Алваро, начален учител, и Антония Джампаоло, дъщеря на дребни земевладелци. Баща му основава вечерно училище за фермери и неграмотни овчари.

През 1905 г. постъпва в Йезуитския колеж на Вила Мондрагоне във Фраскати[2], ръководен от известния грецист Лоренцо Рочи, в който учат наследниците на висшата римска класа (бъдеща италианска управляваща класа). Прекарва там пет години, отличава се като прилежен ученик и започва да пише стихове. През 1910 г. е изключен заради забранено четиво – поемата „На Сатаната“ от Джозуе Кардучи.[3]

Завършва Лицей „П. Галупи“ в Катандзаро през 1913 г.[4] и остава в града до януари 1915 г., когато е мобилизирн за Първата световна война. Служи в пехотен полк във Флоренция. Ранен е близо до Сан Микеле дел Карсо в двете ръце и прекарва дълго време във военни болници.

През септември 1916 г. се установява в Рим и започва да сътрудничи на вестник „Ресто дел Карлино“, а по-късно става негов редактор и се премества в Болоня. На 8 април 1918 г. се жени за Лаура Бабини.

През 1919 г. се премества в Милано като сътрудник на „Кориере дела Сера“ и завършва специалност „Литература“ в Миланския университет. През 1921 г. става парижки кореспондент на антифашисткия вестник „Мондо“ на Джовани Амендола и пише за сатиричния „Беко джало“. През 1925 г. подписва Манифеста на антифашистките интелектуалци на Бенедето Кроче.

През 1934 г. публикува доклад за рекултивацията на Понтийските блата за Фашисткия институт за култура,[5] което след войната води до обвинения в апология на фашизма. В „Последен дневник“ той оправдава участието си с привързаност към труда и земята, независимо от политическия контекст.

През 1926 г. Корадо Алваро публикува първия си роман „Човекът в лабиринта“ (L'uomo nel labirinto), в който разглежда възхода на фашизма в Италия през 20-те години. Като убеден демократ и противник на режима, той попада под наблюдение на фашистката власт. През 30-те години е принуден да напусне Италия и предприема широки пътувания в Западна Европа, Близкия изток и Съветския съюз. Впечатленията от тези пътувания по-късно оформят неговите пътеписи.

През 1928 г. Алваро заминава за Берлин, където продължава журналистическата си дейност като сътрудник на „Стампа“ и списание „Италия летерария“. За последното на 14 април 1929 г. интервюира Луиджи Пирандело. Завръща се в Италия през 1930 г., а през следващите години пътува до Турция (1931) и Русия (1935).

От 1937 г. публикува статии в списание „Омнибус“ на Лео Лонганези, посветени на Октомврийската революция и съветското общество. През 1938 г. издава романа „Човекът е силен“ (L'uomo è forte), вдъхновен от пътуването му до СССР. Произведението представлява критика на сталинисткия тоталитаризъм и защита на индивидуалната свобода. Романът получава наградата на Италианската академия за литература, но предизвиква обвинения във фашистки уклон от страна на Джакомо Дебенедети.[6]

Корица на романа „20 години“, 1-во издание, 1930 г.

През 1920–1930-те години Алваро е кореспондент на вестник „Мондо“ в различни страни.

През януари 1941 г. се завръща за последен път в Сан Лука за погребението на баща си, но продължава периодично да посещава Карафа дел Бианко, където живеят майка му и брат му Дон Масимо, енорийски свещеник на града.

От 25 юли до 8 септември 1943 г. ръководи вестник „Пополо ди Рома“, за който вече е работил като театрален критик между 1940 и 1942 г. След германската окупация на Рим е принуден да избяга и намира убежище в Киети под името Гуидо Джорджи, като се издържа с частни уроци по английски език.

През 1945 г. Алваро, заедно с Либеро Биджарети и Франческо Джовине, основава Националния съюз на писателите, в който остава секретар до смъртта си, както и Националния писателски фонд. Същата година, в периода 1–23 март, е първият директор на националния радиовестник на RAI, назначен от Луиджи Руска, натоварен от правителството на Бономи с реорганизацията и управлението на радиокомпанията.[7][8]

От 7 март до 15 юли 1947 г. Алваро ръководи неаполския вестник „Рисорджименто“, собственост на Акиле Лауро. В този период той предприема отчетлив завой наляво[9], което го поставя в конфликт с издателя.[10] Противоречията водят до неговата оставка през юли същата година.

През 1949 г. Алваро публикува трагедията „Дългата нощ на Медея“, в която митологичният конфликт между Язон и Медея е интерпретиран като противопоставяне между човек, уморен от героизма, и онези, които продължават да копнеят за героичния жест. Според Джорджо Барбери Сквароти произведението изразява „носталгичен реакционер“ по отношение на непокътнатите идеали и митичната святост на принципите, отвъд историческия контекст.[11]

През 1954 г. Алваро е диагностициран с коремен тумор и претърпява деликатна операция. Заболяването по-късно обхваща и белите дробове. Той умира на 11 юни 1956 г. в дома си в Рим на 61-годишна възраст, наблюдаван до края от писателката Кристина Кампо, оставяйки няколко романа недовършени. Погребан е в малкото гробище на Валерано – градче, в което през 1939 г. е закупил провинциална къща.

Литературна кариера

[редактиране | редактиране на кода]

Първоначално творчеството на Алваро не получава широк отклик. Романът L'uomo nel labirinto („Човекът от лабиринта“) е оценен от критиката за изобразяването на отчуждението на индивида и обществото. Следващите му произведения – L'amata alla finestra („Любимата на прозореца“), Gente in Aspromonte („Хората в Аспромонте“), La signora dell'isola („Господарката на острова“) и Vent'anni („20 години“) – утвърждават позицията му на значим писател.

През 1931 г. жури с участието на Луиджи Пирандело присъжда на Алваро награда от 50 000 лири, предоставена от вестник „Стампа“, за „Хората в Аспромонте“. През 1951 г. той получава наградата „Стрега“, най-престижната литературна награда в Италия, за мемоарната книга Quasi una vita („Почти един живот“).

Алваро е известен с реалистичните си епически изображения на живота на бедните слоеве в Италия. В по-късните му творби се откроява контрастът между копнежа по прост, пасторален начин на живот и стремежа към материален успех, който привлича хората към града.

Той е сред първите автори, които споменават Ндрангета – мафиотската организация от родната му Калабрия. Прави това в няколко кратки разказа и в статия, публикувана във „Кориере дела Сера“ през 1955 г.

Признания

[редактиране | редактиране на кода]

През 1951 г. Алваро печели наградата „Стрега“ с мемоарната книга „Почти един живот“ (Quasi una vita). Същата година, известна като „Голямата петорка“, сред номинираните са още „Часовникът“ на Карло Леви, „Конформистът“ на Алберто Моравия, A cena col commendatore на Марио Солдати и Gesù, fate luce на Доменико Реа.

В Библиотека „Пиетро де Нава“ в Реджо Калабрия е обособена зала, посветена на Алваро, съдържаща мебели, килими, картини и книги от неговото ателие, дарени от съпругата му Лаура и сина им Масимо. В град Валерано неговото име носят улица, общинската библиотека и основните училища, пред които е поставена бронзова статуя на писателя с надпис: „Корадо Алваро – писател, който обичаше тази земя толкова много“. През 2015 г. общината учредява литературната награда „Корадо Алваро – Либеро Биджарети“.

Националният парк „Аспромонте“ създава Литературния парк „Корадо Алваро“ – културен маршрут, включващ родното му място в Сан Лука. Самият Сан Лука почита писателя с Националната литературна награда „Корадо Алваро“.

През 2015 г. провинция Реджо Калабрия дава неговото име на историческата административна сграда, днес седалище на столичния град – Палата „Корадо Алваро“.

Произведения

[редактиране | редактиране на кода]
La signora dell'isola, Lanciano, Carabba, 1930 - (coll. Angelo Bastone)
„Господарката на острова“ – сборник с разкази, 1930 г.

Самостоятелни романи

[редактиране | редактиране на кода]
  • L'uomo del labirinto (1926)
  • Vent'anni (1930)
  • L'uomo è forte (1938) – Награда на Кралската италианска академия по литература
  • Belmoro (1957), посмъртно

Цикъл „Спомени за потъналия свят“ (Memorie del mondo sommerso)

[редактиране | редактиране на кода]
  1. L'età breve (1946)
  2. Mastrangelina (1960), посмъртно
  3. Tutto è accaduto (1961), посмъртно

Повести, разкази и новели

[редактиране | редактиране на кода]
  • La siepe e l'orto (1920) – повести
  • L'amata alla finestra (1929) – сборник с разкази
  • Gente in Aspromonte (1930) – сборник с разкази, 1-ва важна литературна награда (от в. „Стампа“)
  • La signora dell'isola (1930) – сборник с разкази
  • Il mare (1934) – 4 новели ("L'uomo nel labirinto", "Solitudine", "Il mare", "L'ultima delle mille e una notte")
  • Incontri d'amore (1940) – новели
  • Un fatto di cronaca. Settantacinque racconti (1955) – разкази
  • Сватбено пътешествие до Неапол, разкази, превод Петър Драгоев, изд. „Народна култура“, София, 1979

Лирика

[редактиране | редактиране на кода]
  • Poesie grigioverdi (1917), стихосбирка

Други

[редактиране | редактиране на кода]

Самостоятелни

[редактиране | редактиране на кода]
  • Calabria (1931) – пътепис/есе за Калабрия
  • Viaggio in Turchia (1932) – пътепис от пътуването му в Турция
  • Maestri del diluvio; viaggio nella Russia sovietica (1935) – книга за Съветска Русия
  • Viaggio in Russia (1943) – втори пътепис за Русия
  • Quasi una vita. Giornale di uno scrittore (1950) – мемоари; за тях печели „Стрега“ през 1951 г.
  • Ultimo diario (1959) – посмъртно издаден дневник

Цикъл „Италиански маршрут“ (Itinerario italiano)

[редактиране | редактиране на кода]

Това е тематичен цикъл от пътеписи и репортажи. Трите книги описват пътувания из Италия, наблюдения върху обществото, градовете, модернизацията и контрастите между Север и Юг.

  1. Itinerario italiano (1933)
  2. Roma vestita di nuovo (1957)
  3. Un treno nel Sud (1958)

Публицистика

[редактиране | редактиране на кода]
  • Polsi nell'arte, nella leggenda, e nella storia (1912) – брошура, издадена когато е ученик
  • Terra Nuova. Prima cronaca dell'Agro Pontino (1934)
  • Il nostro tempo e la speranza. Saggi di vita contemporanea (1952)

Драматургия

[редактиране | редактиране на кода]
  • Il paese e la città (1923)
  • Il caffè dei naviganti (1939)
  • Lunga notte di Medea (1949), трагедия в две действия
  • Il teatro di Corrado Alvaro (2006)

Филмография

[редактиране | редактиране на кода]

Сценарист

[редактиране | редактиране на кода]

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Corrado Alvaro, Ultimo diario (1948-1956), a cura di A. Frateili, Bompiani, Milano 1959, p. 8.
  2. ↑ Corrado Alvaro, introduzione e guida allo studio dell'opera alvariana, Cassata, Le Monnier, 1979.
  3. ↑ Brano L'orologio contenuto in La signora dell'isola, Lanciano, Carabba, 1930
  4. ↑ Gli autori del Neorealismo: Alvaro Архив на оригинала от 2009-03-18 в Wayback Machine.
  5. ↑ Il fascismo. Roma, Donzelli.
  6. ↑ Itinerario culturale di Corrado Alvaro. Catanzaro, Rubbettino.
  7. ↑ Corrado Alvaro, la prima stella polare del servizio pubblico di Luigi Michele Pezzi, Nuova Armonia, periodico Rai Senior, anno XXIX, marzo-aprile 2014
  8. ↑ Milano e la Rai: un incontro mancato? Luci e ombre di una capitale di transizione (1945-1977) di Ada Ferrari, Franco Angeli 2002, ISBN 9788846441751
  9. ↑ Francesco Erbani, Alvaro, testimone ansioso Архив на оригинала от 2016-11-16 в Wayback Machine., la Repubblica del 12 maggio 1990
  10. ↑ Corrado Alvaro e il Corriere della sera: carteggio 1919-1955. Roma, Carocci.
  11. ↑ La narrativa italiana del dopoguerra. Bologna, Cappelli, 1965.

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Corrado Alvaro в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Корадо_Алваро&oldid=12976237“.