Любомир Владикин

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Любомир Владикин
български юрист, конституционалист и писател
Роден
Починал
22 май 1948 г. (56 г.)
Националност Флаг на България България
Научна дейност
Област Право
Образование Софийски университет
Вюрцбургски университет
Виенски университет
Работил в Българска народна банка
Софийски университет
Свободен университет за политически и стопански науки
Литература
Известни творби „Царевград Търнов“ (1927)
Семейство
Баща Никола Владикин

Любомир Владикин (р. 3 септември 1891 – п. 22 май 1948) е български юрист, конституционалист и писател, син на Никола Владикин и племенник на митрополит Евстатий Пелагонийски.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Младост и Първа световна война (1914 – 1918)[редактиране | редактиране на кода]

Роден на 3 септември 1891 г. в село Голямо Белово, Пазарджишко. Майка му Мария Морфова, сестра на оперната певица Христина Морфова и композитора Александър Морфов е завършила френска филология в Женева. Баща му Никола Йонков Владикин е известен журналист, книжовник, писател, историк и политически деец. През периода от 1890 г. до 1912 г. е бил три мандата народен представител. Племенник е на владиката на Южна България (от Охрид до Одрин), познат под църковното име Евстатий Пелагонийски.

Любомир Владикин завършва класическа гимназия в София през 1910 г. След това следва правни и държавни науки в Софийския университет, където завършва през 1915 г. По време на Първата световна война през цялото време служи в българската армия на южния фронт. От 1910 г. участва в литературни кръжоци, пише стихове, литературни студии, публицистика. Дружи с младите писатели Димчо Дебелянов, Христо Ясенов, Димитър Силяновски, Николай Лилиев, Кирил Христов, Людмил Вълчанов, Георги Константинов и др.

След войната[редактиране | редактиране на кода]

От 1920 г. е редовен член на Съюза на българските писатели, а от 1925 г. е негов секретар.

От 1921 до 1924 г. е на специализация на собствени разноски във Виена, Вюрцбург и Прага. От 1924 г. е доктор по държавни науки на Вюрцбургския университет и доктор по стопански науки на Виенския университет. От 1924 до 1928 г. работи като финансов експерт в Българската народна банка. Участва във финансовата стабилизационна програма на България, съавтор е на икономическата система „Kамбиален монопол“ (държавен монопол върху търговията с чуждестранни платежни средства). През 1927 г. излиза известната художествено-историческа книга „Царевград Търнов“. От 11 юли 1928 г. е редовен доцент при катедра общо държавни науки и българско конституционно право в Юридическия факултет на Софийския университет, а от 21 януари 1932 г. е професор в същата катедра. През периода 1930 до 1934 г. написва поредица от книги за конституциите на Румъния и Гърция, както и за новите конституции на Югославия и Австрия. За тази дейност е удостоен със званието „асоцииран член“ на академията на науките на Румъния, Югославия, Гърция и Австрия. През 1932 г. спечелва конкурса за изявени учени на „Рокфелеровата фондация“ за Югоизточна Европа и заминава за 2 години за Италия и Франция. В Италия публикува трудове по държавно право и административно право, както и по стопански науки.

Работи с видния славист и българист Енрико Дамиани. За заслуги към научното и културно сътрудничество между България и Италия е удостоен от крал Виктор Емануил с благородническа титла „командаторе“ и е избран за член кореспондент на Италианската академия на науките. От 1933 до 1934 г. е декан на Юридическия факултет в Софийския университет. От 1934 г. е редовен професор в Свободния университет за политически и стопански науки в София (днес УНСС).

Литературна дейност[редактиране | редактиране на кода]

През 1935 – 1938 г. написва поредица от книги: „История на Търновската конституция“, „Държавно устройство на САЩ и развой на модерната демокрация“, „Държавен съвет“ и др. От 21 юни 1938 г. е титуляр на катедра по общо държавно и конституционно право и отново декан на Юридическия университет. През 1938 – 1941 г. издава на книгите си на френски език – „La politique arts et science“, „Sur le pas de Schiller“ и „Tirnovo la ville de rois“, с предговори на проф. Михаил Арнаудов, Николай Дончев и Георги Константинов. Това му донася титлата почетен доктор на Френската академия и орден за заслуги. През периода 1939 – 1942 г. издава на немски език „Шилер и Гьоте във Ваймар“, „Теодор Кьорнер и Христо Ботев“, „Политическо развитие на България“ (на немски: Die politische Entwickling Bulgariens). В периода 1934 – 1944 г. е подпредседател на Института по международни изследвания, председател на Италиано-българската културна взаимност.

През целия си живот Любомир Владикин не е членувал в нито една политическа партия. В началото на 40-те години се включва активно във фашистката организация Съюз на българските национални легиони и за известно време е неин главен идеолог.[1] През 1938 г. е предложен за министър на народното просвещение, но е отказал.

Заболяване, лечение и смърт[редактиране | редактиране на кода]

През 1942 г. отказва да влезе в правителството на Богдан Филов. В началото на 1944 г. Владикин е на продължително лечение във Виена, където отново заминава в края на август 1944 г. За няколко дни се завръща в България и отново заминава, вече за Германия, на консултации за тежкото си здравословно състояние. „Народен съд“ – Шести състав го осъжда задочно на смърт. Заличен е като професор в Софийския и Свободния университет. Изключен е от Съюза на българските журналисти и от Съюза на българските писатели. Умира от рак на стомаха на 22 май 1948 г. в град Розенхайм, близо до Мюнхен, Германия.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • „Легендата за Девненските извори“. – Български турист, XVII, 1925, № 9, 136 – 137
  • Регентството като държавноправен институт, Печатница „Братя Миладинови“, София, 1927
  • Царевград Търнов: пътни карти, легенди и видения (1928 г.) – 2 поправено и разшир. изд. София-Хемус, 1940, 284 стр.
  • Записки по държавно право. Общо държавно право. 1929
  • Българското престолонаследние. 1930
  • Основите на царската власт и престолонаследието. 1931
  • Новата югославска конституция от държавно-правно отношение. 1931
  • Между Царевец и Трапезица. 1931
  • Най-новата австрийска конституция. 1934
  • Френският стопански съвет. 1934
  • „Германия и нашите интереси“. – вестник „Знаме“ 18 януари 1934 г.
  • „Национализмът като културно-политически фактор“. – Просвета, 1936, кн. 3.
  • История на Търновската конституция. С., 1936 г., 1994
  • Курс по общо държавно право. Част I. Общо учение за държавата. С., 1935
  • Курс по общо държавно право. Част II – Организация на демократичната държава: конституция-парламент-държавен глава-министри. Придворна печатница, София, 1937 г. 639 стр. преиздадена 1942, 1992
  • „Национализмът като културно-политически фактор“. – Просвета, 1936, кн. 3.
  • Държавният съвет на Наполеона. 1938
  • TIRNOVO-LA VILLE DES ROIS, VISIONS DE LA BULGARIE MEDIEVALE, Par LIOUBOMIR VLADIKINE, Sofia, 1938
  • Политико-философската и правна същност на парламента, Списание „Философски преглед“ 1938, кн. 2, 115 – 131
  • Учредителната власт на народа. 1940
  • Конспект въпросник по общо държавно право. 1941
  • Национално-авторитарната словашка държава. 1941
  • Адолф Хитлер – идеологична биография, 1942 (том I на сборника „Принципите на националсоциализма – избрани речи и прокламации“ (Grundsätze des nationalsozialismus – ausgewählte Reden und Proklamationen) под авторството на Адолф Хитлер, издание „Българско дело“, София–Придворна печатница – 1942)
  • Борба за нов ред. София, 1943
  • За правото на нацията. София, 1943
  • „Политико-философската и правна същност на парламента“. – сп. Правна мисъл, 1992, № 4, с. 72 – 81.
  • Организация на демократичната държава, София, 1992
  • Общо учение за държавата, София, 1992

За него[редактиране | редактиране на кода]

  • Налбантова, Елена. „Царевград в творчеството на Любомир Владикин“. // Архив за поселищни проучвания, 1993, № 1

Радева, Виолета. "Комунистите осъдиха на смърт най-големия наш конституционалист", в. "Демокрация", 4 септември 1996 г.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Поппетров, Николай. Фашизмът в България. Развитие и прояви. „Кама“, 2008. ISBN 978-954-9890-92-1. с. 103.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Българска енциклопедия; Н.Г. Данчов; том I.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]