Любомир Владикин

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Любомир Владикин
български юрист, конституционалист и писател
Роден
Любомир Николов Владикин
Починал

Етнос българи
Националност Флаг на България България
Образование Софийски университет „Св. Климент Охридски“
Научна дейност
Област Право
Образование Софийски университет
Вюрцбургски университет
Виенски университет
Работил в Българска народна банка
Софийски университет
Свободен университет за политически и стопански науки
Литература
Известни творби „Царевград Търнов“ (1927)
Семейство
Баща Никола Владикин

Любомир Владикин (р. 3 септември 1891 – п. 22 май 1948) е български юрист, конституционалист и писател, син на Никола Владикин и племенник на митрополит Евстатий Пелагонийски.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Младост и Първа световна война (1914 – 1918)[редактиране | редактиране на кода]

Роден на 3 септември 1891 г. в село Голямо Белово, Пазарджишко. Майка му Мария Морфова, сестра на оперната певица Христина Морфова и композитора Александър Морфов е завършила френска филология в Женева. Баща му Никола Йонков Владикин е известен журналист, книжовник, писател, историк и политически деец. През периода от 1890 г. до 1912 г. е бил три мандата народен представител. Племенник е на владиката на Южна България (от Охрид до Одрин), познат под църковното име Евстатий Пелагонийски.

Любомир Владикин завършва класическа гимназия в София през 1910 г. След това следва правни и държавни науки в Софийския университет, където завършва през 1915 г. По време на Първата световна война през цялото време служи в българската армия на южния фронт. От 1910 г. участва в литературни кръжоци, пише стихове, литературни студии, публицистика. Дружи с младите писатели Димчо Дебелянов, Христо Ясенов, Димитър Силяновски, Николай Лилиев, Кирил Христов, Людмил Вълчанов, Георги Константинов и др.

След войната[редактиране | редактиране на кода]

От 1920 г. е редовен член на Съюза на българските писатели, а от 1925 г. е негов секретар.

От 1921 до 1924 г. е на специализация на собствени разноски във Виена, Вюрцбург и Прага. От 1924 г. е доктор по държавни науки на Вюрцбургския университет и доктор по стопански науки на Виенския университет. От 1924 до 1928 г. работи като финансов експерт в Българската народна банка. Участва във финансовата стабилизационна програма на България, съавтор е на икономическата система „Kамбиален монопол“ (държавен монопол върху търговията с чуждестранни платежни средства). През 1927 г. излиза известната художествено-историческа книга „Царевград Търнов“. От 11 юли 1928 г. е редовен доцент при катедра общо държавни науки и българско конституционно право в Юридическия факултет на Софийския университет, а от 21 януари 1932 г. е професор в същата катедра. През периода 1930 до 1934 г. написва поредица от книги за конституциите на Румъния и Гърция, както и за новите конституции на Югославия и Австрия. За тази дейност е удостоен със званието „асоцииран член“ на академията на науките на Румъния, Югославия, Гърция и Австрия. През 1932 г. спечелва конкурса за изявени учени на Рокфелеровата фондация за Югоизточна Европа и заминава за 2 години за Италия и Франция. В Италия публикува трудове по държавно право и административно право, както и по стопански науки.

Работи с видния славист и българист Енрико Дамиани. За заслуги към научното и културно сътрудничество между България и Италия е удостоен от крал Виктор Емануил с благородническа титла „командаторе“ и е избран за член кореспондент на Италианската академия на науките. От 1933 до 1934 г. е декан на Юридическия факултет в Софийския университет. От 1934 г. е редовен професор в Свободния университет за политически и стопански науки в София (днес УНСС).

Литературна дейност[редактиране | редактиране на кода]

През 1935 – 1938 г. написва поредица от книги: „История на Търновската конституция“, „Държавно устройство на САЩ и развой на модерната демокрация“, „Държавен съвет“ и др. От 21 юни 1938 г. е титуляр на катедра по общо държавно и конституционно право и отново декан на Юридическия университет. През 1938 – 1941 г. издава на книгите си на френски език – „La politique arts et science“, „Sur le pas de Schiller“ и „Tirnovo la ville de rois“, с предговори на проф. Михаил Арнаудов, Николай Дончев и Георги Константинов. Това му донася титлата почетен доктор на Френската академия и орден за заслуги. През периода 1939 – 1942 г. издава на немски език „Шилер и Гьоте във Ваймар“, „Теодор Кьорнер и Христо Ботев“, „Политическо развитие на България“ (на немски: Die politische Entwickling Bulgariens). В периода 1934 – 1944 г. е подпредседател на Института по международни изследвания, председател на Италиано-българската културна взаимност.

През целия си живот Любомир Владикин не е членувал в нито една политическа партия. В началото на 40-те години се включва активно във фашистката организация Съюз на българските национални легиони и за известно време е неин главен идеолог.[1] През 1938 г. е предложен за министър на народното просвещение, но е отказал.

Заболяване, лечение и смърт[редактиране | редактиране на кода]

През 1942 г. отказва да влезе в правителството на Богдан Филов. В началото на 1944 г. Владикин е на продължително лечение във Виена, където отново заминава в края на август 1944 г. За няколко дни се завръща в България и отново заминава, вече за Германия, на консултации за тежкото си здравословно състояние. „Народен съд“ – Шести състав го осъжда задочно на смърт. Заличен е като професор в Софийския и Свободния университет. Изключен е от Съюза на българските журналисти и от Съюза на българските писатели. Умира от рак на стомаха на 22 май 1948 г. в град Розенхайм, близо до Мюнхен, Германия.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • „Легендата за Девненските извори“. – Български турист, XVII, 1925, № 9, 136 – 137
  • Регентството като държавноправен институт, Печатница „Братя Миладинови“, София, 1927
  • Царевград Търнов: пътни карти, легенди и видения (1928 г.) – 2 поправено и разшир. изд. София-Хемус, 1940, 284 стр.
  • Записки по държавно право. Общо държавно право. 1929
  • Българското престолонаследние. 1930
  • Основите на царската власт и престолонаследието. 1931
  • Новата югославска конституция от държавно-правно отношение. 1931
  • Между Царевец и Трапезица. 1931
  • Най-новата австрийска конституция. 1934
  • Френският стопански съвет. 1934
  • „Германия и нашите интереси“. – вестник „Знаме“ 18 януари 1934 г.
  • „Национализмът като културно-политически фактор“. – Просвета, 1936, кн. 3.
  • История на Търновската конституция. С., 1936 г., 1994
  • Курс по общо държавно право. Част I. Общо учение за държавата. С., 1935
  • Курс по общо държавно право. Част II – Организация на демократичната държава: конституция-парламент-държавен глава-министри. Придворна печатница, София, 1937 г. 639 стр. преиздадена 1942, 1992
  • „Национализмът като културно-политически фактор“. – Просвета, 1936, кн. 3.
  • Държавният съвет на Наполеона. 1938
  • TIRNOVO-LA VILLE DES ROIS, VISIONS DE LA BULGARIE MEDIEVALE, Par LIOUBOMIR VLADIKINE, Sofia, 1938
  • Политико-философската и правна същност на парламента, Списание „Философски преглед“ 1938, кн. 2, 115 – 131
  • Учредителната власт на народа. 1940
  • Конспект въпросник по общо държавно право. 1941
  • Национално-авторитарната словашка държава. 1941
  • Адолф Хитлер – идеологична биография, 1942 (том I на сборника „Принципите на националсоциализма – избрани речи и прокламации“ (Grundsätze des nationalsozialismus – ausgewählte Reden und Proklamationen) под авторството на Адолф Хитлер, издание „Българско дело“, София–Придворна печатница – 1942)
  • Борба за нов ред. София, 1943
  • За правото на нацията. София, 1943
  • „Политико-философската и правна същност на парламента“. – сп. Правна мисъл, 1992, № 4, с. 72 – 81.
  • Организация на демократичната държава, София, 1992
  • Общо учение за държавата, София, 1992

За него[редактиране | редактиране на кода]

  • Налбантова, Елена. „Царевград в творчеството на Любомир Владикин“. // Архив за поселищни проучвания, 1993, № 1

Радева, Виолета. „Комунистите осъдиха на смърт най-големия наш конституционалист“, в. „Демокрация“, 4 септември 1996 г.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Поппетров, Николай. Фашизмът в България. Развитие и прояви. „Кама“, 2008. ISBN 978-954-9890-92-1. с. 103.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Българска енциклопедия; Н.Г. Данчов; том I.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]