Организация на ООН за наблюдение на спазването на примирието

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
United Nations Truce Supervision Organization

Списък
    официален език английски
    членство Аржентина, Австралия, Австрия, Белгия, Дания, Естония, Ирландия, Италия, Канада, Китай, Непал, Нова Зеландия, Норвегия, Русия, САЩ, Словения, Словакия, Финландия, Франция, Холандия, Чили, Швеция и Швейцария.
    лидери
     -  Началник на Генералния щаб Микъл Фин
    официален сайт
    www.un.org/en/peacekeeping/missions/untso

    Организацията на ООН за наблюдение на спазването на примирието в Близкия изток (на английски United Nations Truce Supervision Organization – UNTSO) е основана на 29 май 1948 г.[1][2][3]с цел поддържане на мира в Близкия изток. Първоначално нейната основна задача е осигуряване на военната командна структура на мироопазващите сили в Близкия изток, за да се даде възможност на миротворци да наблюдават и поддържат прекратяването на огъня, и ако се наложи подпомагане на страните при сключването на примирие и по-конкретно в надзора на прилагането и спазването на условията на тези споразумения. Командната структура на УНТСО подпомога по-късно появилите се мироопазващи организации на ООН в региона за Сили за наблюдение на ООН за прекратяване на военните действия (на английски United Nations Disengagement Observer Force – UNDOF) и Временни сили на ООН в Ливан – ЮНИФИЛ (на английски United Nations Interim Force in Lebanon – UNIFIL).

    Кратка история[редактиране | редактиране на кода]

    През ноември 1947 г. Общото събрание на ООН одобрява план за разделянето на Палестина (тогава все още под Британски мандат) на арабска държава и еврейска държава, а Йерусалим е предвиден като международна зона под егидата на ООН. Планът не одобрен от палестинските араби и арабските държави и е само частично приет от Еврейската агенция за Палестина.На 14 май 1948 г.[4]., Великобритания се отказва от мандата си над Палестина и създаването на Държавата Израел е провъзгласено от Давид Бен Гурион. На следващия ден, палестинските араби, подпомагани от арабските държави в региона обявяват война на новосъздадената еврейска държава.

    На 14 май 1948 г. Асамблеята на ООН приема резолюция 186 (S-2), с която потвърждава подкрепата си за усилията на Съвета за сигурност за осигуряване на примирие в Палестина; с нея се назначава за посредник на ООН виконт Фолке Бернадот от Швеция. На 22 май 1948 г., Съветът за сигурност приема резолюция 49 (1948 г.), която призова за въздържане от всякакви враждебни военни действия в Палестина. В резолюцията страните се приканват да сътрудничат на посредника на ООН и да улесняват неговата задача.

    На 29 май 1948 г., Резолюция 50 (1948 г.) на Съвета за сигурност, призова за прекратяване на военните действия в Палестина и решава, че примирието трябва да бъде наблюдавано от ООН посредника виконт Фолке Бернадот, със съдействието на група военни наблюдатели. Първата група военни наблюдатели, която става известна като Организация на ООН за наблюдение на спазването на примирието в Близкия Изток (УНТСО), пристигна в региона през юни 1948 г. Всички членове на делегацията са международни държавни служители с опит в Секретариата на ООН. Докато са на служба в Палестина, те трябва да продължат да носят униформата на United Nations guard. Военни наблюдатели на УНТСО остават в Близкия изток да съблюдават спазването на примирието и мирните преговори, да предотвратяват ескалиране на ситуацията от единични изолирани инциденти и да подпомагат други мироопазващи операции на ООН в региона.

    За прилагане на първото от двете примирия, което трае четири седмици, ООН създава наблюдателна формация, чиито членове са от Белгия, Франция и Съединените щати.На 6 юли наблюдатели на ООН дават първата си жертва – френският комендант Rene Labarriere. Той е ранен в близост до град Афула и по-късно умира в еврейската болница в същия град. Labarriere е ранен, докато разследва предполагаемо нарушение на примирието от страна на израелски сили.[5]. През 1949 г., военни наблюдатели на УНТСО продължават да упражняват надзор над мирното споразумение от 1949 г. между Израел и арабските му съседи, което в продължение на много години е основата на напрежението в целия регион.

    Едномесечното примирие влиза в сила на 11 юни,[6] 1948 г. На същия ден първата група от 36 наблюдатели (на УНТСО) пристига от Кайро, Египет. Примирие не трае дълго поради ескалации на насилието. В резултат на това, наблюдателите са изтеглени на 9 юли 1948 година. [7] Второто примирие, продължава неопределен период от време, е обявено от Съвета за сигурност на ООН на 15 юли 1948 година като се предвижда да влезе в действие на 18 юли 1948 година. С резолюция 54 на Съвета за сигурност посредникът е инструктиран да следи за спазването на примирието и да установи процедурите за разглеждане на твърдения за нарушаване на примирието от 11 юни 1948 г. Със същата резолюция се дават права на посредника да урежда нарушенията на примирието на местно равнище, доколкото това е в рамките на пълномощията му.[8]

    През есента на 1948 г., УНТСО е възстановена като се увеличава размера на наблюдателите с цел надзор на Второто примирие.

    Първата група от наблюдатели, които ще служат в Палестина под ръководството на посредникът на ООН, Виконт Фолке Бернадот, пристига на остров Родос в 18:00ч. на 20 юли. Тя включва 41 американци и около 25 белгийци. Първоначалната група бързо се разраства до общо 93-ма члена поради огромна площ, която трябва да бъде покрита. Първоначално, командването се ръководи от началник на генералния щаб (военен офицер от една от участващите държави) в съответствие с ръководството на Посредника на ООН, (цивилен).

    На 17 септември 1948 г., на посредника на ООН Виконт Фолке Бернадот, и полковник André Serot са убити от еврейски нападатели по време на официална обиколка в Йерусалим. Ralphe Bunche, ръководител на мисията на ООН в Палестина в писмото си до израелския външен министър Моше Шерток пише "... е престъпление срещу международната общност и нарушение на елементарен морал. Безопасността му, следователно, и тази на помощниците му в съответствие с обичайните правилата на ред и законост е отговорност на Временното правителство на Израел, чиито въоръжени сили и представители контролират и управляват този район. Този акт на насилие е нарушение на примирието в най-тежка степен, за което Временното правителство на Израел трябва да поеме изцяло отговорността. "[9] Временното израелското правителство не представя доклад пред Съвета за сигурност или на изпълняващия длъжността медиатор във връзка с напредъка на разследването на убийството на виконт Бернадот.[10]

    След убийството, преговорите между враждуващите страни се водят под ръководството на изпълняващия длъжността посредник, Ralph Bunche. Общите споразумения за примирие (GАAs) са именно продукт на преговори, водени под неговото председателството.

    Дейността на УНТСО, е била и все още е разположена на територията на пет държави – Египет, Израел, Йордания, Ливан и Сирия. От създаването си УНТСО изплълнява ролята на наблюдател на Мирните споразумения от 1949 г. и спазването на прекратяването на огъня в района на Суецкия канал и Голанските възвишения, резултат от Шестдневната война през юни 1967 година.

    На 11 август 1949 г. е взето решение на Съвета за сигурност, че функциите на медиаторите за спазването на прекратяването на огъня трябва се поема от началника на генералния щаб на УНТСО.[11]

    Седалище[редактиране | редактиране на кода]

    Първоначалното седалище на Организация на ООН за наблюдение на спазването на примирието в Близкия изток се намрира в Кайро. Скоро след създаването си то е преместено в Хайфа (Британски анклав по това време), след подновяване на боевете в района е евакуирано на 9 юли 1948 г. Със завръщането на умиротворителните сили на ООН в Израел на 21 юли 1948 г. седалището на УНТСО е преместено за трети и последен път на 7 октомври 1948 г. в Йерусалим.

    входа към седалището на УНТСО в Йерусалим

    Организация на ООН за наблюдение на спазването на примирието в Близкия изток има офиси в Бейрут и Дамаск.

    Държави членки[редактиране | редактиране на кода]

    Държавите, които допринасят с военни сили към Организация на ООН за наблюдение на спазването на примирието в Близкия изток са: Аржентина, Австралия, Австрия, Белгия, Дания, Естония, Ирландия, Италия, Канада, Китай, Непал, Нова Зеландия, Норвегия, Русия, САЩ, Словения, Словакия, Финландия, Франция, Холандия, Чили, Швеция и Швейцария.

    Международен ден на мироопазващите сили на ООН[редактиране | редактиране на кода]

    През 2002 г. Общото събрание на ООН обяви 29 май за международен ден на мироопазващите сили на ООН. [12]

    Преди 60 години на тази дата Съвета по сигурност на ООН основава първата си мироопазваща операция – Организация на ООН за наблюдение на спазването на примирието в Близкия изток (УНТСО). Този ден има за цел да отдаде почит на всички мъже и жени, които служат в мироопазващите операции на ООН и да почете паметта на загубилите живота си в името на мира.

    Развитие на организацията през годините[редактиране | редактиране на кода]

    След войните от 1948, 1956, 1967 и 1973 г., функциите на наблюдателите се променя и адаптира към променящата се среда, но те останават в района, в качеството си на посредници между враждуващите страни и като средство, чрез което изолирани инциденти могат да бъдат увладяни и да се предотварати прерастването им в по-сериозни конфликти.

    Преди 1949[редактиране | редактиране на кода]

    Резолюция 181[редактиране | редактиране на кода]

    На 29 ноември 1947 г. Общото събрание на ООН приема Резолюция 181 относно „Бъдещата конституцията и правителството на Палестина“, което се уточнява в „план за разпределение с Икономическия съюз“. Резултатът от гласуването е 33 гласа „за“, 13 „против“ и 10 „въздържали“ се [13] Докладът се състои от четири части.: • Бъдеща конституция и правителство в Палестина • граници • Йерусалим • Капитулации Според Резолюция 181 създаването на арабска и еврейска държави може да стане два месеца след края на Британския мандат в Палестина (1 август 1948 г.) и не по-късно до 1 октомври същата година., с Йерусалим като corpus separatum под международен режим, който да се прилага от ООН. Планът също така включва мерки, които трябва да бъдат взети преди обявяването на независимостта, в това число въпроси относно гражданството, транзита, икономическия съюз между двете държави, достъпът до Светите места и религиозни и малцинствени права. [14][15][16]

    Резолюции от 42 до 46[редактиране | редактиране на кода]

    С увеличаване на безредиците в Палестина Съветът за сигурност гласува и приема Резолюция 42 от 5 март 1948 г., с нея той апелира към всички правителства и народи, особено в и около Палестина, да предприемат всички възможни действия за предотвратяване или намаляване на безредиците, които се случват в района.[17] ] Съвета за попечителство решава на 10 март 1948 г. с Резолюция 32 (II)[18] че статутът на Йерусалим е в задоволителна форма и е съгласен, че въпросът за официалното му одобрение, заедно с назначаването на губернатор на града, ще се вземат на следващо заседание, което трябва да се проведе не по-късно от седмица преди 29 април 1948 г. ", крайният срок, даден на Съвета от Общото събрание (на 21 април 1948 г. Съветът за попечителство предава резолюцията заедно с Проект на статута на Общото събрание).[19] Положението в Палестина е дори още по-хаотично, когато Съветът за сигурност среща на 1 април 1948 г. и прием Резолюция 43 (1948 г.), която призовава за „незабавно примирие в Палестина“ и призовава „Еврейската агенция за Палестина и на Висшия арабски комитет да излъчи представителите, които да са на разположение на Съвета за сигурност, с цел организиране на временно примирие между арабската и еврейската общности в Палестина. Резолюцията подчертава тежката отговорност, която ще падне върху всяка от страните при неспазване това примирие“.[20]

    Съветът за сигурност приема Резолюция 44 (1948 г.). Позоваване на член 20 от Хартата на ООН от 1 април 1948 г. когато Съветът за сигурност иска от Генералния секретар да свика специална сесия на Общото събрание да разгледа по-задълбочено бъдещето на управлението на Палестина.[21]

    До 17 април 1948 г. положението в Палестина се влошава допълнително и Съветът за сигурност приема Резолюция 46 (1948), с която призовава всички лица и организации в Палестина да прекратят незабавно всички дейности от военен и паравоенен характер, както и актовете на насилие, тероризъм и саботаж; да се въздържат от всякакви действия, застрашаващи безопасността на Светите места в Палестина, както и действия, които биха могли да затруднят достъпа до тях; да се въздържат от вноса или придобиването на оръжия както и от оказване на съдействие или поощряване на внасянето и придобиването им (оръжейно ембарго). Съвета също така изисква от правителството на Обединеното кралство да наблюдава и контролира изпълнението на тези мерки и да информира Съвета за сигурност и Общото събрание относно положението в Палестина.[22] Общото събрание се събира за втората си специална сесия между 16 април и 14 май 1948 г., по време на която се разглежда работен документ, представен от Съединените американски щати (САЩ) относно въпроса за „Попечителството на Палестина“, на който се противопоставят както Съветския съюз (СССР), така и „Еврейската агенция“.[23]

    Резолюция 185 – Йерусалим[редактиране | редактиране на кода]

    Събранието приема Резолюция 185 (S-2) от 26 април 1948 г., искайки от Съвета за попечителство да проучи мерки за защита на Йерусалим, жителите му и да представи предложения пред Общото събрание.

    Резолюции 186 и 187 – назначаване на виконт Фолке Бернадот[редактиране | редактиране на кода]

    На 14 май 1948 г. Общотото събрание на ООН приема резолюция 186 (S-2), с която потвърждав подкрепата си за усилията на Съвета за сигурност за осигуряване на примирие в Палестина; решава да назначи посредник на ООН в Палестина и определя функциите му; и освобождва Комисията за Палестина от по-нататъшно упражнение на задълженията ѝ съгласно Резолюция 181 (II). Виконт Фолке Бернадот от Швеция се назначава медиатор. След получаване на предложения от Съвета за попечителство, Общото събрание приема Резолюция 187 (S-2), с препоръка към Британския мандат за назначаването на специален комисар за Йерусалим.[24]

    На 14 май 1948 г., Еврейската държава – Израел е провъзгласена, един ден преди Британския мандат да изтече и секунди преди Общото събрание на ООН да започне обсъждането на резолюция, която съдържа основната идеята на САЩ за Попечителството на Палестина. Правителствата на САЩ и СССР признават новосъздадената Еврейската държава. Само няколко часа след обявяването на независимост на Израел, тя е напрадната от съседните ѝ Арабски държави.

    виконт Фолке Бернадот

    В периода от август 1949 г. до юни 1956 г. работа на УНТСО първоначално е хаотична, но бързо става рутинна. Тя е предимно свързана с проверки на жалби по йорданския, египетския, сирийския и ливанския фронтове. От начало персонала на ООН успява да се справя с жалбите за нарушаване на „Примирието“ на местно ниво., но с течение на времето броят на жалбите излиза извън контрол и независимо от усилената работа и искрените намерения на УНТСО интензивността на случаите на насилие се увеличава. GАAs са набързо изготвени в очакване на ранен мир в съответствие на плана за разделение на Палестина от 1947 г. като основна цел е незабавното прекратяване на кръвопролитията.[25]В резултат на това временните граници са очертани без да се вземат впредвид съществуващите граници на селищата или водните права. Сключените споразумения са от чисто военен характер и имат за цел да създадат преходен етап между прекратяването на огъня и окончателния мир. В действителност те представляват споразумения за ненападение за неопределен срок, но не съдържат клаузи за установяване на нормални отношения между съседните страни. Очертаните по време на примирията линии не следват бойните такива в нито един от случаите, особено по сирийската граница. В случаят с египетската граница Израел продължава настъплението си на Юг[26] ] и стига до Ум Рашраш(Ейлат)през март [27] след като е подписано на споразумение за примирие между Израел и Египет на 24 февруари 1949 година. Това предизвика разногласия относно установяването на границите. Приносът към постигането на мирно съществуване от Смесени помирителни комисии (на английски Mixed Armistice Commissions или МACs) бива ограничен от санкциите, които те са в състояние да прилага. За около 18 години (от 1949 г. до след войната от 1967 г.), липсата на хармония в рамките на комисиите е характерно за съществуващите взаимоотношение между страните в региона. С изключение на Израело-ливансата комисия, споровете и неразбиратекства са нещо обичайно в отношенията между Израел и съседките ѝ.

    Помирителните комисии са много различни една от друга. Може да се твърди, че те предствляват четири уникални мироопазващи мисии под егидата на УНТСО. Споровете относно Израело-сирийска смесена помирителна комисията (на английски Israel/Syria Mixed Armistice Commission или ISMAC), се фокусира върху най-ценната в Близкия изток стока – водата и около суверенитета на демилитаризираните зони.[28][29][30] Спорните въпроси на Йорданско-израелската смесена помирителан комисия – НКЛМАС (на агл. Hashemite Kingdom of Jordan/Israel Mixed Armistice Commission или HKJIMAC) са посветени главно на поделянето на Йерусалим,[31] израелския анклав на хълма Скопий, на Латрун, арабско навлизане отвъд демаркационната линия, разделяща двете държави и многобройните израелските военни нахлувания в йорданската територия[32] Неприятностите скоро ескалират със зачестилите нахлуванията на арабски бежанци в израелските територии, последвани от вълни от репресии и заплахи от страна на израелците, което води до напрежение по границите.[33] Нахлуванията на палестинци първоначално са от невъоръжени групи, опитващи се да си възвърнат част от вещите, да оберат реколтата си или просто да посетят свои близки;. по-късните нахлуванията са от въоръжени лица докато не се стига до малки ответни нападения[34] Паша Глъб (на английскиGlubb Pasha) пише:[35]

    „ Има някакъв дълбок психологически импулс, който подтиква селянина да е силно привързан към земята си и да умре на нея. Голяма част от тези нещастници са мъртви сега, убити при бране на собствените си портокали и маслини отвъд разделителната линията. Стойността на плодове често е незначителна. Ако еврейските патрули го видя той е застрелян на място. Но те ще продължат да се завръщат в своите стопанства и градини.“

    Израелската инфилтрация на йорданскта територия се състои в ответни нападения от военни единици като тези при Кибия (на арабски ‏قبية)[36] и Нахалин (на арабски نحالين).[37] Неудовлетвореността на Израел от ООН и останалите страни по договореностите води до изтеглянето им от ISMAC през 1951 г. и НКЛМАС през 1954 година. Гладкото функционирането на Израелско-ливанска смесена помирителна комисия (на английски Israel-Lebanon Mixed Armistice Commission или ILMAC) продължава, което се дължи на по-либералното отношение на израелските патрули към завърналите се по родните си места и към нарушителите.[38] Споровете с Египет, които достигат до забрана за Израел да използва Суецкия канал за доставки[39][40] и блокират залива Акаба,[41] отнася се към демилитаризираната зона Ел-Ауджа. От 1955 г., Египет спонсорира нападенията на Палестинските Федаини (от арабски фидаи – „някой, който е готов да жертва живота си в името на каузата“), което принуждава Израел да прекрати присъствието си в египетския MAC, а това от своя страна активизира нападенията в ивицата Газа и Синай. От 21 септември 1955 г. израело-египетската демилитаризирана зона е окупирана от израелски въоръжени сили, генералния секретар на ООН Даг Хамаршелд и началника на генералния щаб на УНТСО по това време полагат огромни усилия да се гарантира изпълнението на плана за изтегляне на израелските въоръжени сили и отстраняване на египетския военни сили от забранени позиции. Член VII и VIII от GAA между Израел и Египет създава демилитаризирана зона (DMZ), разположена върху Ел Ауджа като забранява присъствието на въоръжените сили там. С тези два члена също са забранява на Египет да поддържа позиции в граничещите на запад от демилитаризирана зона територии. Те ограничават и броя на войниците и оръжението в дефанзивните зони от двете страни на линията. Египет и Израел ясно изразяват пред генералния секретар на ООН желанието си да спазват напълно тези два члена, в рамките на връщане към пълно спазване на споразумението за примирие. Правителството на Израел дава гаранции за пълното приемане на плана от негова страна. Договореното оттегляне обаче, така и никога не се е състои.[42]Пълното спазване на споразумението за примирие е несъвместимо с обявяването на война, а именно пълномащабното нападение над Египет през 1956 г. от британски, френски и израелски сили. Инвазията е последвана от решението на Египет от 26 юли 1956 г. да национализира Суецкия канал след оттеглянето на офертата от Великобритания и САЩ да финансират строежа на Асуанската язовирна стена. Инвазията демонстрира неспособността на УНТСО за окончателно постигане на траен мир.

    От Суецката криза до Шестдневната война[редактиране | редактиране на кода]

    След войната от 1956 г. (често назовавана като Суецката криза), [43] УНТСО изиграва значителна роля в създаването на Сили за бързо реагиране на ООН (на английски United Nations Emergency Force или UNEF); до голяма степен в резултат на дипломатическите усилия на генералния секретар на ООН Даг Хамаршелд и предложението на канадския министър на външните работи Лестър Пиърсън UNEF получава група от обучени военнослужещи за мироопазващи и извънредни ситуации.[44]Това е първият случай, при който експертната оценка на УНТСО е използвана, за да се създаде нова мисия на ООН. Приносът на УНТСО за основаването на Силите за бързо реагиране става прецедент за създаването на много мисии на ООН за в бъдеще.

    генерал E.L.M. Burns (UNTSO), израелския премиер Моше Шаред и генерал Van Bennike

    След войната от 1956 г. Израел прекъсва всякакво сътрудничество и участие в израелско-египетската помирителна комисия. На 8 ноември представител на Израел уведомява генералния секретар, че неговото правителство ще изтегли войските си от Египет незабавно след сключването на споразумени с ООН със задоволителни мерки във връзка с UNEF.[45] В резултат на това са приети договорености чрез които, без никаква промяна на правната структура или статута на УНТСО, нейните функции в ивицата Газа са поставени под оперативния контрол на UNEF. УНТСО и UNEF работят в тясно сътрудничество.

    На 19 януари 1957 г. Общото събрание на ООН отбелязва, „със съжаление и загриженост неуспеха на Израел да се оттегли от египетската територия“.[46] ]По-късно, на 2 февруари същата година. Съветът осъжда "неспазването на поетите от Израел ангажименти за нейното изтегляне, и призова Израел да завърши своето изтегляне незабавно ". На 6 март 1957 г. генарал Бърнс е в състояние да докладва на генералния секретар на ООН, че " войски на Сили за бързо реагиране на ООН позиционирани във всички лагери и населени центрове в ивицата Газа".[47] Поетапното изтегляне на израелските сили от ивицата Газа, с изключение на войсковата единица, разположена в лагера в Рафа, в 04:00 Гринуичко време на 7 март 1957 г. се провежд по план и без инциденти. По споразумение, обаче последните Израелски войски се оттеглят в 16:00 Гринуичко време на 8 март и пълно израелско изтегляне от територията на Шарм ал Шейх става по същото време.[48] През следващите години, Израелско-египетската комисия остава неактивна, макар че УНТСО понякога е молена да разследва инциденти, често свързани с бедуините в пустинята Негев.

    През разглеждания период, ливанската зона е относително спокойна, което е изненадващо, ако се вземат в предвид последвалите събития в тази област. Израелско-ливанската комисия се среща редовно и развива рутина за справяне с появилите се инциденти. За разлика от Ливан, районите около Йордания и Сирия са сцена на чести и сериозни инциденти, което води до голяма активност на Йорданско-израелската и Израелско-сирийската комисии по време на техния мандат.

    Около Йордания, повечето проблеми, възникват във връзка с незаконното преминаване на границата и по отношение на ситуацията в Йерусалим, и по-специално относно контрола на периодичните конвои за доставка на провизии за израелския анклав на хълма Скопий.

    В отговор на действията, извършени от Израел в демилитаризираните зони между границите, определени от примирието между двете страни в близост до Government House в Йерусалим, Йордания подава жалба до ООН, което води приемане от Съвета за сигурност на Резолюция 127 (1958 г.) на 22 януари 1958 г.[49] ] в нея се отбелязва, че състоянието на зоната се определя от разпоредбите на Израело-йорданското споразумение за примирие и че нито Израел, нито Йордания могат да се ползва със суверенитет върху която и да е част от нея. Регулирането на дейностите в демилитаризираната зона се извършва от началника на генералния щаб на УНТСО в Палестина. Въпроси, свързани със суверенитета в демилитаризираните зони никога не са били сфера, в която УНТСО може да играе ролята на арбитър, макар че, както ще бъде посочено по-долу тя е тясно свързана с аналогична ситуация в сирийския сектор.

    След генерална репетиция на 17 март 1961 г. на военен парад в израелската част на Йерусалим, в която взимат участие тежко военно въоръжение, Йордания подава оплакване до комисията. На 20 март 1961 г. тя решава, че „този акт от страна на Израел е нарушение на Общото споразумение за примирие“. Помирителната комисия също осъжда акта и призова израелските власти да вземат най-строги мерки, за да предотвратят повторното нарушение на споразумението и да се въздържат за в бъдеще от внасяне в Йерусалим на всякакво оборудване, което е по-голямо от позволеното от условията на договора. Въпреки препоръките на комисията израелските власти все пак провеждат парада на 20 април 1961 г. както е предвиден първонавално. На 11 април 1961 г. Съветът за сигурност приема Резолюция 162, с която одобрява решението на MAC от 20 март 1961 г., свързани с военния парад планирани на 20 април 1961 г. в израелската част на Йерусалим, и призова Израел да се съобразят с решението на помирителната комисията.[50] Това показва, че идеите на помирителната комисия все още имат пълната подкрепа на Организацията на обединените нации.

    Според споразумението за примирие между Израел и Сирия района на езерото Хула в подножието на Голанските възвишения е демилитаризирана зона. По време на мандата на Обществото на народите в Палестина този район е трябвало да бъде част от бъдещата арабска държава. Сирийски сили окупират местността по време на примирието. Оттогава тази демилитаризирана зона е постоянен източник на инциденти, свързани с Израело-сирийската комисия. Опитите на УНТСО за ограничаване израелски селскостопански дейности за сметка на придобиване на собственост на земята от арабските жители както е по кадастралната карта на района се провалят, защото Израел отказа да приеме всяко ограничение на граждански дейности в демитализираната зона. Със Резолюция 92 (1951 г.) и 93 (1951 г.) приети както следва на 8 и 18 май, Съвета за сигурност призова страните да прекратят боевете и одобрява искането на началника на генералния щаб на УНТСО, израелската компания, станала причина за размириците да бъде инструктирана да преустанови всички операции в демилитаризиранта зона, докато не се постигне споразумение, под надзора на председателя на комисията за продължаване на проекта. В Резолюция 111 от 19 януари 1956 г., Съветът за сигурност се занимава с конфронтация, която ескалира след намеса от страна на сирийските власти в законни израелски дейности на Галилейското езеро. Той осъжда като „по никакъв начин не е оправдава“ израелските действия, предприети в отговор на сирийската намеса под формата на нападение от израелски редовни военни сили срещу сирийската армия на сирийска територия. Съветът отбеляза също, че в нарушение с разпоредбите на Общото споразумение за примирие демитализираната зона е била пресечена от израелските военни сили, за да влязат в Сирия.

    След продължителна военна конфронтация между страните, Съветът за сигурност отново е принуден да се намеси в изглаждане на ситуацията между Израел и СирияРезолюция 171 от 9 април 1962 г. той отбеляза със задоволство, че споразумение за прекратяване на огъня е постигнато. Съвета изразява съжаление за размяната на враждебни актове от двете страни и призова съответните правителства да се съобразят с Общото споразумение за примирие и да следят за спазването на разпоредбите му. Тя определя израелското нападение на 16 – 17 март като грубо нарушение на ангажиментите, поети от правитеството и призова Израел стриктно да се въздържа от подобни действия в бъдеще. Съвета също така призова и двете страни да спазват стриктно прекратяването на огъня и специално набляга на стриктното спазване на члена на споразумението за примириие, който изключва поставянето на въоръжените сили в демилитаризирана зона, и на приложението към него, което определя лимит на въоръжените сили в отбранителни зони.

    Важно е да се отбележи, че не за първи път невъоръжени служител на Организация на ООН за наблюдение на спазването на примирието в Близкия изток поемат рискове при изпълнение на задълженията си. През юни 1967 г. комендант Томас Уикъм [51] от Ирландските въоръжени сили е застрелян в Сирия.

    От Шестдневната война до Йом Кипурската война (1967 до 1973 г.)[редактиране | редактиране на кода]

    Периодът между Шестдневната война от юни 1967 г. и на Йом Кипурската война от октомври 1973 г., УНТСО играе жизнено важна роля като помага да се установи прекратяване на огъня и сключване на нови споразумения, които да определят новите граници между страните. Въпреки, че няма промяна в мисия на УНТСО, изпълнението на първоначалната му такава става почти невъзможно с появата на новите граници, изготвени по време на преговорите за прекратяване на огъня между Израел и съответно Египет, Йордания и Сирия.

    В допълнение, УНТСО не разполага със Смесени надзирателни комисии, тъй като Израел оттегля съгласието си за сключване на примирие в първоначалния му вариант. Осъзнавайки променящата се политическа ситуация, Съветът за сигурност на ООН добавя някои нови задачи към УНТСО за първите няколко месеца от примирието от 1967 г. Тя поставя наблюдателни постове по Израело-Египетския и Израело-Сирийския фронтове. Те са активни до Йом Кипурската война през октомври 1973 година. Офисите на ООН, установени в Аман и ивицата Газа (преди войната от 1967 г.) продължават да работят като лиазон офиси, въпреки че концепцията за MAC вече не отговаря на реалността.

    По настояване на ливанското правителство, УНТСО създава наблюдаваща операция по ливанската граница (определена по време на примирието от 1949 г.) през пролетта на 1972 година. Благодарение на палестинската активност в Южен Ливан и потенциалните израелски репресии срещу създаването на лагери по границата, УНТСО е обезпокоена от възможен въоръжен конфликт, което оправдава допълнителните наблюдателни постове

    От Йом Кипурската война до Ливанската война от 1982 г.[редактиране | редактиране на кода]

    В резултат на Йом Кипурската война, местоположението на постовете на наблюдатели на ООН в Близкия изток е драстично засегнато. Въпреки това, повечето мисии все още се намират на същото място и днес. В египетско-израелския сектор персонала на УНТСО е структуриран около концепцията за група от наблюдатели и е поставен под шапката на мироопазващи сили на ООН, които са разположени в района. Групата на набюдателите в Синай е сформирана и добавена към Second United Nations Emergency Force (UNEF II). Мандата на UNEF II изтича на 24 юли 1979 г. и УНТСО остава единствената организация региона. Наблюдателите (UNMOs) са преструктурирани по новите оперативни програми, които са разположени на удобни отбранителни позиции на Синайския полуостров. Що се отнася до групата Синай, тяхното седалище се намира в Кайро (през 1993 г. то е преместено в Исмаилия, близо до ОП). На израелско-сирийската граница, УНТСО продължава своята мисия, но се регулира границата за прекратяване на огъня. Групите за наблюдение Дамаск и Голан (Сирийския сектор) са създадени в резултат на UNDOF. Тези постове са все още активни и днес.

    Скоро след войната от 1973 г., участието на САЩ в УНТСО се разширява до двадесет и пет служители, шестима от които от морски пехотинци. Приблизително по същото време, руснаците правят изненадващ ход и обяви подкрепата си за УНТСО и заявават готовност да изпратят свои наблюдатели. За да се запази балансирано присъствие на двете суперсили – руското участие е на същото ниво, както това на Съединените щати (двадесет и пет представители на мандат). След споразумението от 1973 г., броят на наблюдателите от всички страни се увеличава. В резултат на това, броят на военните от Съветския съюз и Съединените щати става трийсет и шест за всяка страна (което е валидно и днес). Тъй като американските представители не се допускат в Ливан (ограничение, заложено от американския секретар на отбраната Франк Карлучи, поради заплаха за тяхната сигурност), съществува предложение за намаляване на техния брой. Респективно, руснаците ще трябва да отзоват същия брой представители като Съединените щати. Поради продължителния дипломатически процес, това предложение не е прието от никоя от двте суперсили.

    От Ливанската война от 1982 г. до наши дни[редактиране | редактиране на кода]

    Израело-ливанския конфликт започва в края на 1970 година. Този конфликт е причината за последното съществено изменение на УНТСО и я превръша в организацията, която познаваме днес. След избухването на гражданската война в Ливан и израелското нахлуване в Южен Ливан (Март 1978), ООН създава Временни сили на ООН в Ливан или UNIFIL (от английски United Nations Interim Force In Lebanon). Наблюдатели на УНТСО са преобразувани в Група за наблюдение на Ливан (на английски Observer Group Lebanon (OGL), която да подпомага UNIFIL. Септември 1982 г. е критичен момент от историята на УНТСО заради смъртта на четирима от неговите невъоръжени офицери-наблюдатели от експлозия на мина в покрайнините на Бейрут, скоро след скандалното клане в Сабра и Шатила. Загиналите са един финландец, един ирландец [52] и двама американци.[53] С напредъка на израелските войски на север, позицията на Групата за наблюдение на Ливане коригирано съобразно. (15:372) Допълнителна задача е отредена на Израелско-ливанска смесена помирителна комисия (на английски Israel-Lebanon Mixed Armistice Commission или ILMAC), която вече е разположена в Бейрут. Тя трябва да изпълнява и ролята на Офис на ООН за връзка в Бейрут (на английски United Nations Liaison Office Beirut или UNLOB). Под внимателното наблюдение на главнокомандващия на УНТСО, UNLOB / ILMAC изпълняват двойна функция на седалище и лиазон офис както на УНТСО, така и на UNIFIL.

    В наши дни[редактиране | редактиране на кода]

    Служителите на УНТСО вземат участие и в други операции по поддържане на мира. Възможността на военните наблюдатели на УНТСО за почти незабавна мобилизация, след като Съветът за сигурност създава нова операция е огромен допринасящ фактор, който за успеха на тези операции.

    UNTSO deployment as of February 2011.

    Военните наблюдатели са невъоръжени и те изпълняват своите задължения като наблюдават и отчитат нарушения на споразуменията за прекратяване на огъня, изтегляне на войски и други, които са релевантни за тяхната оперативна зона. Всички военни наблюдатели са опитни офицери с чин капитан или майор, принадлежащи на различни военни подразделение във въоръжените сили на своята страна.

    Военните наблюдатели работят в мулти-национални групи, така че всяко наблюдение или забележка, винаги да може да бъде потвърдено от поне двама наблюдатели от различни националности, като средство да се гарантира тяхната безпристрастност.

    УНТСО понастоящем предоставя военни наблюдатели на три различни мисии на ООН в областта; Група за за наблюдение на Ливан (на английски Observer Group Lebanon – OGL), която оказва съдействие на ЮНИФИЛ в Южен Ливан, Група за наблюдение Голан (на английски Observer Group Golan – OGG), която подкрепя UNDOF в Голанските възвишения и Групата за наблюдение на Египет (на английски Observer Group Egypt – OGE) в Синайския полуостров.

    Група за наблюдение Голан, чието седалището се намира в лагера Фауар (на английски Faouar) в Сирия заедно с това на UNDOF. Тя е разделена на две под групи Група за наблюдение Голан – Дамаск (на английски Observer Group Golan – Damascus или OGG-D), базирана в Дамаск, Сирия и Група за наблюдение Голан – Тиберия (на английски Observer Group Golan – Tiberias или OGG-T) със седалище в Тиберия, Израел. Всяка от тях поддържа редица наблюдателни постове от всяка страна на буферната зона (на английски . Area of Separation AOS), която е въведена като част от Споразумението за изтегляне на израелските войски от Сирия (1974 г.) след Йом Кипурската война през 1973 г. Военните наблюдатели правят проверки всеки две седмици в буферната зона, за да се потвърди, че и двете страни се придържат към ограниченията за числеността на войските и военна техника в рамките на 10, 20 и 25 км зони от нея както е предвидено в споразумението.

    Групата за наблюдение на Ливан споделя седалище заедно с Временни сили на ООН в Ливан в град Накура, Южен Ливан. Тя поддържа четири патрулни бази по „Синята линия“ (на английски „Blue Line“) – демаркационна линия между Израел и Ливан.

    Групата за наблюдение на Египет е базирана в град Исмаилия (на арабски: الإسماعيلية) на западния бряг на Суецкия канал . Тя провежда патрули на къси и дълги разстояния в Синайския полуостров.

    Главнокомандващи на УНТСО[редактиране | редактиране на кода]

    Начало на мандата Край на мандата Име Ранг Държава
    Май 1948 Юли 1948 Count Thord Bonde Полковник Flag of Sweden.svg Швеция
    Юли 1948 Септември 1948 Åge Lundström Генерал-майор Flag of Sweden.svg Швеция
    Септември 1948 Юни 1953 William E. Riley Генерал-лейтенант Flag of the United States.svg САЩ
    Юни 1953 Септември 1954 Vagh Bennike Генерал-майор Flag of Denmark.svg Дания
    Август 1954 Ноември 1956 E.L.M. Burns Генерал-лейтенант Flag of Canada.svg Канада
    Ноември 1956 Март 1958 Byron V. Leary Полковник Flag of the United States.svg САЩ
    Март 1958 Юли 1960 Carl C. von Horn Генерал-лейтенант Flag of Sweden.svg Швеция
    Юли 1960 Декември 1960 R.W. Rickert Полковник Flag of the United States.svg САЩ
    Януари 1961 Май 1963 Carl C. von Horn Генерал-лейтенант Flag of Sweden.svg Швеция
    Май 1963 Юли 1970 Odd Bull Генерал-лейтенант Flag of Norway.svg Норвегия
    July 1970 October 1973 Ensio Siilasvuo Генерал-лейтенант Flag of Finland.svg Финландия
    Октомври 1973 Март 1974 Richard Bunworth Полковник Flag of Ireland.svg Ирландия
    Март 1974 Август 1975 Bengt Liljestrand Генерал-майор Flag of Sweden.svg Швеция
    Септември 1975 Декември 1975 Keith D. Howard Полковник Flag of Australia.svg Австралия
    Януари 1976 Март 1978 Emmanual A. Erskine Генерал-майор Flag of Ghana.svg Гана
    Април 1978 Юни 1979 William O'Callaghan Генерал-лейтенант Flag of Ireland.svg Ирландия
    Юни 1979 Януари 1980 O. Forsgren Полковник Flag of Sweden.svg Швеция
    Февруари 1980 Февруари 1981 Erkki R. Kaira Генерал-майор Flag of Finland.svg Финландия
    Февруари 1981 Май 1986 Emmanuel Erskine XXXXX Flag of Ghana.svg Гана
    Май 1986 ЮНИ 1987 William O'Callaghan Генерал-лейтенант Flag of Ireland.svg Ирландия
    Юни 1987 Октомври 1990 Martin O. Vadset Генерал-лейтенант Flag of Norway.svg Норвегия
    Октомври 1990 Октомври 1992 Hans Christensen Генерал-майор Flag of Finland.svg Финландия
    Октомври 1992 Декември 1993 Krisna Thapa Генерал-майор Flag of Nepal.svg Непал
    Декември 1993 Април 1994 John Fisher Полковник Flag of New Zealand.svg Нова Зеландия
    Април 1994 Юни 1995 Luc Bujold Полковник Flag of Canada.svg Канада
    Юни 1995 Септември 1995 Jaakko Oksanen Полковник Flag of Finland.svg Финландия
    Октомври 1995 Март 1998 Rufus Kupolati Генерал-майор Flag of Nigeria.svg Нигерия
    Април 1998 Март 2000 Tim Ford Генерал-майор Flag of Australia.svg Австралия
    Април 2000 Март 2002 Franco Ganguzza Генерал-майор Flag of Italy.svg Италия
    Март 2002 Септември 2004 Carl Dodd Генерал-майор Flag of Ireland.svg Ирландия
    Ноември 2004 Ноември 2006 Clive Lilley Генерал-майор Flag of New Zealand.svg Нова Зеландия
    Ноември 2006 Февруари 2008 Ian Gordon Генерал-майор Flag of Australia.svg Австралия
    Февруари 2008 Април 2011 Robert Mood[54] Генерал-майор Flag of Norway.svg Норвегия
    Май 2011 Юни 2013 Juha Kilpiä Генерал-майор Flag of Finland.svg Финландия
    Юли 2013 - Michael Finn[55] Генерал-майор Flag of Ireland.svg Ирландия

    Препратки/Източници/Бележки[редактиране | редактиране на кода]

    1. UN Doc A/RES/186 (S-2) 14 May 1948 Appointment and terms of reference of a United Nations Mediator in Palestine
    2. UN Security Council Resolution 50 UN Doc S/RES/50 (1948) S/801 29 May 1948
    3. UN Doc S/RES/73 (1949) S/1376, II 11 August 1949 UN Security Council Resolution 73
    4. Fifty U.N. Guards to go to Palestine UN Press Release UN Doc PAL/189 17 June 1948
    5. Press Release UN Doc PAL/208 6 July 1948 UN Military Observer in Palestine Fatally Hurt While Investigating Report of Truce Violation; Another Observer Wounded
    6. Truce Effective from Friday, 11 June 1948 at 6:00 o'clock in the morning, GMT. UN Doc S/830 9 June 1948
    7. U.N. Personnel Withdraws from Palestine, UN Press Release UN Doc PAL/210 8 July 1948
    8. 54 (1948). Security Council Resolution 54 of 15 July 1948 UN Doc S/902
    9. CHIEF OF UN PALESTINE MISSION HOLD ISRAEL RESPONSIBLE FOR ATTACK ON UN MEDIATOR AND OBSERVER. Press Release PAL/292 of 18 September 1948. UNITED NATIONS. Department of Public Information, Press and Publications Bureau, Lake Success, New York.
    10. Permanent Observer Mission of Palestine to the United Nations. Summary of Security Council Resolutions on Palestine since 1948.
    11. UNDoc S/Res/73 (1949) Mediator relieved of responsibility
    12. UN press release PKO/181
    13. 'A vote was taken by roll-call. The result of the vote was as follows: In favour: Australia, Belgium, Bolivia, Brazil, Byelorussian Soviet Socialist Republic, Canada, Costa Rica, Czechoslovakia, Denmark, Dominican Republic, Ecuador, France, Guatemala, Haiti, Iceland, Liberia, Luxembourg, Netherlands, New Zealand, Nicaragua, Norway, Panama, Paraguay, Peru, Philippines, Poland, Sweden, Ukrainian Soviet Socialist Republic, Union of South Africa, Union of Soviet Socialist Republics, United States of America, Uruguay, Venezuela. Against: Afghanistan, Cuba, Egypt, Greece, India, Iran, Iraq, Lebanon, Pakistan, Saudi Arabia, Syria, Turkey, Yemen. Abstained: Argentina, Chile, China, Colombia, El Salvador, Ethiopia, Honduras, Mexico, United Kingdom, Yugoslavia. The report was adopted by 33 votes to 13, with 10 abstentions.' Hundred And Twenty-Eighth Plenary Meeting Un Doc A/Pv.128 29 November 1947
    14. Resolution 181 (II). Future government of Palestine A/RES/181(II)(A+B) 29 November 1947
    15. Plan Of Partition With Economic Union Annex A to resolution 181 (II) of the General Assembly, dated 29 November 1947
    16. City of Jerusalem Boundaries Proposed Annex B to resolution 181 (II) of the General Assembly, dated 29 November 1947
    17. Security Council Resolution 42 (1948). of 5 March 1948 UN Doc S/691
    18. Draft statute for the City of Jerusalem UN Doc T/RES/32(II) 10 March 1948
    19. Second Session Statute For The City Of Jerusalem Draft Prepared By The Trusteeship Council UN Doc T/118/Rev.2 21 April 1948
    20. Security Council Resolution 43 (1948). of 1 April 1948 UN Doc S/714, I
    21. Security Council Resolution 44 (1948). of 1 April 1948 UN Doc S/714, II
    22. Security Council Resolution 46 (1948). of 17 April 1948 UN Doc S/723
    23. Draft Trusteeship Agreement For Palestine: Working Paper Circulated By The United States Delegation UN Doc A/C.1/277 20 April 1948
    24. Protection of the city of Jerusalem and its inhabitants: appointment of a Special Municipal Commissioner UN Doc 1/A/RES/187 (S-2) 6 May 1948
    25. General Progress Report and Supplementary Report of The United Nations Conciliation Commission for Palestine Covering the period from 11 December 1949 to 23 October 1950
    26. Concerning Alleged Military Operations By Israeli Forces In The Southern Negev UN Doc S/1285 12 March 1949
    27. The Ethnic Cleansing of Palestine by Ilan Pappé p. 193
    28. A Report Dated 12 February 1950 From The Chief Of Staff Of The Truce Supervision Organization In Palestine To The Secretary-General On The Activities Of The Mixed Armistice Commissions
    29. UN Security Council Resolution 100 of 27th October 1953 (UN Doc S 3182)
    30. Letter dated 25 February 1960 from the representative of Israel to the President of the Security Council (S/4271) 25 February 1960
    31. Jerusalem Area And Protection Of The Holy Places UN Doc T/681 1 June 1950
    32. Commander E H Hutchison USNR „Violent Truce: A Military Observer Looks at the Arab-Israeli Conflict 1951 – 1955“
    33. E H Hutchison „Violent Truce“ p.xxvi
    34. Israel's Border Wars, 1949 – 1956: Arab Infiltration, Israeli Retaliation, and the Countdown to the Suez War... By Benny Morris p. 38.
    35. Israel's Border Wars, 1949 – 1956: Arab Infiltration, Israeli Retaliation, and the Countdown to the Suez War ... By Benny Morris p. 37
    36. CoS Vagn Bennike’s UNTSO Report UN Doc S/PV.630 27 October 1953
    37. CoS UNTSO’s Report UN Doc S/3251 25 June 1954
    38. Israel's Border Wars, 1949 – 1956: Arab Infiltration, Israeli Retaliation, and the Countdown to the Suez War ... By Benny Morris p. 39.
    39. UN Security Council Resolution 95 UN Doc S/RES/95 (1951) S/2322 1 September 1951
    40. CoS UNTSO’s Report UN Doc S/2194 13 June 1951
    41. UN Security Council Draft Resolution S/3188 19 March 1954
    42. Yearbook of the United Nations 1956
    43. GA Resolution UN Doc A/RES/1001 (ES-I)
    44. General Assembly Resolution 1000 (ES-I)UN Doc A/RES/1000 (ES-I) of 5 November 1956 Establishment of the UNEF
    45. Norman G. Finkelstein alludes to Brian Urquhart's memoir, A Life in Peace and War (ISBN 0-06-015840-9), where Urquhart, describing the aftermath of the 1956 Suez Crisis, recalls how Israel refused to allow the UNEF to be stationed on the Israeli side of the line, and labels the Israeli rejection as a „grave weakness for a peacekeeping force.“ (Finkelstein 2003:277)
    46. GA Resolution 1123 (XI)UN Doc A/RES/1123 (XI) 19 January 1957
    47. UNEF Deployment in Gaza UN Doc Map 979
    48. Report of the Secretary-General in pursuance of resolutions I and II adopted by the General Assembly on 2 February 1957 (A/RES/460 and A/RES/461) UN Doc A/3568 8 March 1957
    49. SC Resolution 127 (1958) on 22 January 1958 UN Doc S/RES/127 (1958) S/3942 22 January 1958
    50. Security Council Resolution 162 (1961) of 11 April 1961 UN Doc S/4788
    51. irishmedals.org
    52. www.militarychaplaincy.ie
    53. UPI, (The New York Times), 26 September 1982 (Late City Final Edition, Section 1, Page 22
    54. Norwegian to head UN observers in the ME. // The Norway Post. 14 януари 2009. Посетен на 6 април 2012.
    55. Ban appoints Irish major general to head up UN’s oldest peacekeeping mission. // UN News Centre. 18 юни 2013. Посетен на 19 юни 2013.

    Библиография[редактиране | редактиране на кода]

    Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

    UNTSO: Transfer of computers via Israel normal