Свети Петър (светилище)

Добавяне на препратки
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Вижте пояснителната страница за други значения на Свети Петър.
Свети Петър
Изглед от подножието към връх Св.Петър
Изглед от подножието към връх Св.Петър
Местоположение
42.6644° с. ш. 22.695° и. д.
Свети Петър
Местоположение в България Област Перник
Страна България
ОбластОбласт Перник
Археология
ВидМегалитно светилище
Епохаранна Желязна епоха – Античност
Елементи от светилището при връх Свети Петър, село Горна Секирна

Мегалитното светилище на връх Св. Петър е разположено в южния дял на Ерулската планина и се намира на 2 km. югоизточно от село Долна Секирна (Област Перник).[1]

Откритие[редактиране | редактиране на кода]

Светилището е регистрирано още от българския археолог Иван Велков през 1940-те години. През 1970-те култовото предназначение на мястото е потвърдено от теренните проучвания на проф.Димитрина Митова-Джонова.[2][3]

Описание[редактиране | редактиране на кода]

Скалният връх Свети Петър е ограден от крепостна стена с приблизителна дебелина 2 m без хоросанова спойка, която има кръгъл неправилен план с максимална ширина около 100 m. Днес стените са обрасли с храсти и треви и се очертават на терена като лек вал. Въз основа на местоположението и археологическите метериали открити от археолозите на това място, архитектурното съоръжение на връх Св.Петър дават основание древният градеж да бъде разглеждан като култово, отколкото като фортификационно съоръжение от средата на I хил. пр. Хр. и да бъде свързано с култа към Слънцето. Днешният оброк Св.Петър от тази местност е далечна реминисценция на праисторическото езическо светилище.[4]

Археологическо проучване[редактиране | редактиране на кода]

Скалното светилище е проучено археологически от екип на Районен исторически музей Перник, ръководен от българския археолог д-р Филип Михайлов. През сезони 2006 г. и 2007 г. научният екип залага сондажи с обща площ 152 m², като всички те са проучени до скала.

Датиране[редактиране | редактиране на кода]

Екипът на д-р Михайлов успява да уточни датировката, стратиграфията, характерът и донякъде планировката на обекта. Обектът е бил място за изпълнение на различни ритуали от втората фаза на ранната Желязна епоха (VII – VI век пр. Хр.) до края на Римската епоха.

Археолозите разделят обекта (според геоморфологичните особености на терена) на две части – „северна тераса“ и „северен склон“. Използването на терасата е било много по-интензивно, като свидетелство за това е богатият археологически материал открит там. В разположената до нея наклонена част от склона керамичните фрагменти и метални накити се откриват на малки площадки, вероятно целенасочено подравнявани. В разположената до нея наклонена част от склона керамичните фрагменти и метални накити се откриват на малки площадки, вероятно изкуствено подравнявани. Общото и за двете части е отличната видимост към тях, сравнително еднаквият материал (датиран към ранната желязна епоха) и сходният начин на депонирането му. Тъй като обектът е разкопаван активно от иманяри, за археолозите е трудно да направят категорични заключения за депонирането на находките. При по-запазените структури археологическият материал е откриван върху самите скали или в горната част на естествените кари, шупли и цепки. На места се наблюдават случаи на изкуствено оформени скални шупли – материалите са депонирани под един или няколко камъка, привидно част от материковата скала. В по-редки случаи (установено от археологическия екип при материали от Римската епоха) са били ползвани и долните части на карите или ерозиралата скала е била умишлено издълбавана.[5]

Скалният трон от Татичев камък, с. Кокино, Северна Македония, който има аналог на връх Св. Петър

Проучените керамични струпвания от ранната Желязна епоха са били открити директно върху материковите скали и камъните до тях. Археолозите не са установили никакво планиране при тези керамични струпвания. Голямо е количеството на откритата керамика, като най-многобройни са фрагментите с богата щемпелувана украса. Интересна особеност за археолозите е депонирането на части от един и същ съд на няколко места, но поради иманярските инвазии на върха е трудно да бъде възстановен ритуалът, при който съдът е бил разчупван и впоследствие частите му са били депонирани на различните места.

Украсата по намерените фрагменти от керамика на връх Св.Петър е характерна за т.нар. стил „Басараби“, който е много популярен във втората фаза на ранната Желязна епоха и е бил разпространен на доста голяма територия. Най-близки паралели археолозите правят с находки открити на Пернишката крепост, както и с отделни находки без археологически контекст от селата Негованци и Гърло, град Трън, Пиротско (Сърбия), Кумановско (Северна Македония) и др.[6][7][8]

Според д-р Михайлов, като комплекс култовият обект има най-близки паралели със светилищата от долината на Горна Пчиня. Според него сходствата са както при материала, така и в геоморфологическо отношение – топография, природни ресурси и тип обект (това са върховете Пелинце и Кокино, които представляват два големи и доста сложни обекти, чийто район както този на връх Св.Петър е богат на руди и изворни води, имат отлична видимост и изявена скална част. На върха в местността Татичев камък над село Кокино (Северна Македония) е проучена поредица от скални тронове, каквито се забелязват и в непроучената най-висока част на връх Свети Петър.)

Характерна особеност на този обект е почти пълното отсъствие на животински кости, което е възможно да се обясни с алкалния характер на почвата, но едва ли може да бъде обяснено само с него. По време на проучванията са намерени въгленчета – често регистрирани налични в скалните кари и кухини, без контекст или само с няколко керамични фрагмента.

Интересно от научна гледна точка е отсъствието на обособени сакрални пространства – характерни за скалните светилища – оградена площ, олтари или постройка за изпълнение на ритуали. Всичко това, както и липсата на животински кости е предпоставка за д-р Михайлов да определи обекта като „култово място“, като това определение служи за „работна хипотеза“ в един начален етап на проучване на обекта.[9][10]

Ритуални практики[редактиране | редактиране на кода]

Сакралното значение на връх Свети Петър сред местното население от селата Горна и Долна Секирна е запазено и до днес. На най-високата точка на скалата в близкото минало са правени курбани на Гергьовден. Значението на върха и скалата в ритуалните практики е запазено до толкова, че макар и обредното угощение да се извършва в селото, обредното животно (агне) винаги е принасяно в жертва на скалите на върха върху скална кухина.

Обредът е документиран както от Иван Велков в миналото, така и от д-р Филип Михайлов по време на археологическото проучване през 2006 г. Според последните интервюта на жители на Долна Секирна, това е бил курбанът на жителите на най-старата махала на селото наречена Пейни – разположена непосредствено под върха. Свързаните подробности с курбана се знаят само все още от жителите на тази махала, който е и събор за жителите на Пейни и е на различна дата от общия събор за Долна Секирна, който е в деня на Света Богородица. Сведенията публикувани от Иван Велков са потвърдени и от д-р Михайлов, за това че, обредното угощение и клането на животното са се провеждали на върха, но на две съседни места. Жертвеното животно е заколвано винаги над една кухина в скалата, от която в тихо време можело да се чуе бучене – вероятно от подземна река, чийто извор е каптиран в подножието на върха в местността Клокотало. Мястото е унищожено от огромен иманярски изкоп. Провеждането на курбана замира след 2001 г., а махалата Пейни е обезлюдена, но жителите на Долна Секирна все още помнят ритуала.

На едно младо дъбово дърво, поникнало в горната част на най-високите скали на западния ръб на терасата в началото на 2000 г. е поставена икона на Света Богородица (патрон на селото), която е сраснала с дървото. Скалата с дървото „гледа“ към връх Големи връ, за който също се пази спомен, че е играел важна роля в практикуваните обредни практики в селото. Според д-р Михайлов, вероятно върховете Св.Петър, Големи връ и Любаш са представлявали група от свързани по между си култови обекти с визуална връзка по между си. Голямата територия на обекта при връх Св.Петър и изложението му, според Михайлов позволява да се допусне, че той е играел важна роля в религиозния живот на древните обитатели на региона.[11]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ wikimapiq.org Крепост Св. Петър и Светилище на Слънцето
  2. ↑ Димитрина Митова Джонова „Археологически паметници в Пернишки окръг“, Ведомствено издание, София, 1983 стр.52
  3. ↑ Велков, Ив. „Градища. Опит за систематизиране и датиране на укрепените селища в Българските земи. – Годишник на Пловдивския народен музей II“, Пловдив 1950 г., стр. 157 – 183
  4. ↑ Димитрина Митова Джонова „Археологически паметници в Пернишки окръг“, Ведомствено издание, София, 1983 стр.52
  5. ↑ „Известия на Регионален исторически музей – Перник: Том 1“; издателство Аргус, Перник, 2008; ISBN:13134078; стр.8-9
  6. ↑ Станковски, J. „Татикев камен – мегалитска опсерваторjа и светилиште. – Музеjски гласник“, IV, N.7 – 9, Куманово, 2002, стр.29 – 48
  7. ↑ Станковски, J. „Три мегалитни споменници во Кумановскиот регион“ – В.Пираjхме, т.2, Куманово, Народен Музеj Куманово, 2003, стр. 229 – 262
  8. ↑ Стоjиh, М. „Паньевачки рит“, Београд, Археолошки институт 2004
  9. ↑ Михайлов, Ф. „Археологически разкопки през 2006 г. на хълма Свети Петър, с.Долна Секирна, община Брезник, област Перник“ – АОР, БАН, София 2007 г., стр. 170 – 173
  10. ↑ Михайлов, Ф. „Археологически разкопки през 2007 г. на хълма Свети Петър, с.Долна Секирна, община Брезник, област Перник“ – АОР, БАН, София 2008 г.
  11. ↑ „Известия на Регионален исторически музей – Перник: Том 1“; издателство Аргус, Перник, 2008; ISBN 13134078; стр.12 – 15
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Свети_Петър_(светилище)&oldid=11492815“.