Светослав Миларов-Сапунов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Светослав Миларов-Сапунов
български писател и публицист
Делегати от Македония и Тракия. Петър Станчев, Яни Руселиев, Стоян Г. Моллов, Харалампи Златанов, Бабаджанов, Димко Хаджииванов, Иван Войводов, Александър Люцканов, Константин Хаджикалчев, Стефан Стамболов, Георги Омчев, Васил Диамандиев, Светослав Миларов, Хр. Христов, Димитър Душанов, Спас Кожухаров, Райчев
Делегати от Македония и Тракия. Петър Станчев, Яни Руселиев, Стоян Г. Моллов, Харалампи Златанов, Бабаджанов, Димко Хаджииванов, Иван Войводов, Александър Люцканов, Константин Хаджикалчев, Стефан Стамболов, Георги Омчев, Васил Диамандиев, Светослав Миларов, Хр. Христов, Димитър Душанов, Спас Кожухаров, Райчев

Роден
Починал
Политика
Депутат
УС   I ВНС   
Литература
Жанрове поема, драма, мемоари
Известни творби „Спомени от цариградските тъмници“ (1881)

Светослав Николов Миларов-Сапунов е български писател, историк и публицист.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Миларов е роден през 1849 година в Габрово. Син е на Никола Сапунов, участник в църковната борба, и брат на Илия Миларов, общественик и директор на Народната библиотека в София. Името Миларов е превод на Сапунов. Светослав учи в Загреб, Цариград и другаде. Сътрудник е на Петко Славейков и съредактор на вестник „Македония“. Сътрудничи и на други български вести в Цариград. Поддържа връзки със Стефан Веркович.[1] Прекарва повече от година в цариградския затвор, революционерите го обявяват за турски шпионин. Бяга от затвора и заминава за Русия. Редактор на вестниците „Възраждане“ (1876), „Марица“ (1879) и „Независимост“ (1880-1881). Чиновник е във външното министерство (1879-1881 и 1883-1884).

От 1884 Миларов е действителен член на Българското книжовно дружество. Автор на драмата в стихове Паданието на Цариград, на спомени, дневници и други.

В края на 80-те години Миларов, както и други проруски ориентирани общественици, емигрира в Одеса. В началото на 1889 година той оглавява група, включваща още Константин Попов, Петър Мусевич, о.з. поручик Георги Василев и о.з. капитан Йордан Белев, която си поставя за цел убийството на княз Фердинанд. С помощта на Драган Цанков те се свързват с Александър Кривцов, представител на руската организация Славянско благотворително общество, който ги снабдява с оръжие и пари. Получил разрешение за връщане в България, през април Миларов пристига в София, след което заедно с Попов започват да следят Фердинанд и на няколко пъти се доближават до него. Те така и не стрелят по княза и скоро се отказват от цялото начинание.[2]

През 1891 година, по време на разследването на атентата срещу Стефан Стамболов, при който е убит министърът на финансите Христо Белчев, полицията достига до част от информацията за заговора от 1889 година. Макар в действителност да нямат отношение към атентата срещу Стамболов, Миларов и Попов са признати за виновни и са осъдени на смърт. На 15 юли 1892 година Светослав Миларов е обесен в двора на Черната джамия в София.[3]

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Делото по заговора за убиването на Негово царско височество Княза и министър-председателя Стамболова и убийството на министъра Белчева. Приложение – Дневникът на Св. Миларов. С., 1929.
  • Иван Богданов, Светослав Миларов. Живот и творческа съдба. – В: Богданов, Ив. Литературни студии. С.: Български писател, 1966.
  • Илия Конев, Непознатият Светослав Миларов. Из живота и дейността му в Хърватско и Румъния. В: Ил. Конев. В: Конев, Ил. Ние сред другите и те сред нас. С.: Наука и изкуство, 1972.
  • Николай Аретов, Затворническите мемоари. Казусът Светослав Миларов. – Във: Фигури на автора. Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Боян Биолчев. С.: Унив. изд. Св. Климент Охридски, 2002, с. 278-285.
  • Аретов, Н. Един “неочакван” образ на П. Р. Славейков. Как да се справим с него? – Литературна мисъл, 2006, № 2, с. 22-41.
  • Аретов, Н. Къде е родината? Казусът Светослав Миларов. – В: Мигриращи култури и социални практики. Съст. Р. Станчева. С.: УИ Св. Климент Охридски и Изд. център Б. Пенев, 2013, с. 65-76.
Цитирани източници

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. „Документи за българското Възраждане от архива на Стефан И. Веркович 1860-1893“. София, 1969, стр. 315.
  2. Марков 2003, с. 38-40.
  3. Марков 2003, с. 43-44.