Симеон Сиин
| Симеон Сиин | |
| български революционер | |
 На 27 юни 1903 г. след завземането на Клисура по време на Илинденско-Преображенското въстание | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | 20 февруари 1929 г.
|
| Семейство | |
| Деца | Анастас Симеонов |
Симеон Костов Кръстев Сиин с псевдоним Крумски[1] е български революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.[2][3]
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Роден е на 12 май стар стил 1863 година в костурското село Мокрени, тогава в Османската империя, днес Варико, Гърция. Брат е на Никола Сиин. Учи до IV отделение в родното си село на гръцки език. Като дете заминава с баща си Коста за Варна, България, където се занимават с търговия с плодове и зеленчуци. След три години Коста се връща в Мокрени и бизнесът е поет от Симеон. След пет години Симеон напуска Варна, връща се в Мокрени и се жени. След година отново заминава за Варна, където със съдружник развива бизнес с лозя и дюкяни.[2]
Повикан е войник и служи в Осми пехотен приморски полк. След два месеца бяга от войската с кораб за Цариград, където се установява на работа, а имотите са продадени от съдружника му. В 1888 – 1889 година в Цариград влиза в революционен комитет. Заминава за Солун, където държи лавка в двора на турска казарма. Арестуван е по подозрения в революционна дейност. Освободен е, но му е забранено до държи магазина си и той заминава за Мокрени.[2]
След две година заминава за Кавала, където със съдружник се занимава с млекарство и гостилничарство и натрупва доста пари.[2] Купува къщи в центъра на града и строи нови. Получава добро име пред властите и защитава пред тях нуждаещите се от помощ българи в града.[4]
Влиза във ВМОРО в 1895 година.[5] В Кавала създава комитет на организацията и покръства над 150 българи от града и околните села, предимно градинари, тютюневи работници и зидари от Костурско и особено от Нестрам.[3][4] Поддържа връзки с ръководителя на Серския революционен окръг Яне Сандански. При връщанията си в Мокрени също развива революционна дейност.[4] В 1900 година, заподозрян в революционна дейност, на път за Мокрени е арестуван в Солун и държан няколко месеца в затвора.[3] Взима активно участие в подготовката на въстание през 1901 - 1902 година като секретар-касиер на Мокренския район, включващ Мокрени, Клисура и Лехово от Костурско[3] и Рудник, Ракита, Конуй, Палеор, Дебрец, Емборе и Лъка от Кайлярско.[6]
По време на Илинденско-Преображенското въстание е началник на Мокренския център и, като началник на Мокренската чета от над 100 души, участва в сражението на Свети Илия над Мокрени на 22 юли, където четата дава 8 убити,[6] и в превземането на Клисура.[4][5][6] При Врабчинското езеро четата му се сражава цял ден с османски части, подкрепени с артилерия, като 22 души убити срещу 40 османци.[6] Участва и в превземането на Невеска,[4][5] в сражението над село Котори, в което е контузен.[6]
След разгрома на въстанието, обикаля из планините с хора от Мокренската чета и в късната есен[4] заедно с войводите Христо Настев, Никола Андреев, Михаил Чеков и Иван Попов[6] минава гръцката граница и от Атина с параход пристига във Варна. Работи една-две години и успява да отвори малка гостилничка. В 1909 година получава парализа.[4]
Умира на 20 февруари 1929 година.[5][7][8]
На 9 март 1943 година, като жителка на Варна, вдовицата му Парашкева, 70-годишна, родом от Мокрени, подава молба за българска народна пенсия,[3] която е одобрена и пенсията е отпусната от Министерския съвет на Царство България.[6] Техен син е българският комунистически деец Анастас Симеонов.
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Николов, Борис Й. ВМОРО : псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 57.
- ↑ а б в г Симеоновъ, Анастасъ. Мокрени (моето родно село). Варна, Печатница „Войниковъ“, 1931. с. 2.
- ↑ а б в г д Пеловски, Филип. Македоно-одрински свидетелства. Регистър на участниците в освободителните борби в Македония, Тракия и Добруджа, получили български народни пенсии през 1943 г. Т. I. Дел II. София, Библиотека Струмски, 2021. ISBN 978-619-92088. с. 86.
- ↑ а б в г д е ж Симеоновъ, Анастасъ. Мокрени (моето родно село). Варна, Печатница „Войниковъ“, 1931. с. 3.
- ↑ а б в г Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 150.
- ↑ а б в г д е ж Пеловски, Филип. Македоно-одрински свидетелства. Регистър на участниците в освободителните борби в Македония, Тракия и Добруджа, получили български народни пенсии през 1943 г. Т. I. Дел II. София, Библиотека Струмски, 2021. ISBN 978-619-92088. с. 87.
- ↑ Симеоновъ, Анастасъ. Мокрени (моето родно село). Варна, Печатница „Войниковъ“, 1931. с. 4.
- ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 424.
