Разлика между версии на „Мартин Скорсезе“

Направо към навигацията Направо към търсенето
→‎70-те: препратки
(→‎70-те: пропусната буква)
(→‎70-те: препратки)
Най-известният му късометражен филм от този период е черната комедия The Big shave  (1967),  с участието на Питър Бернут. Филмът е обвинителен акт за участието на Америка във войната във  Виетнам, което е подчертано и в  алтернативното заглавие Viet '67.  
 
През 1967 г. Скорсезе прави първия си пълнометражен черно -бял филм I Call First, който по-късно е преименуван на Who’s that knocking on my door.  В него взимат участие неговите състуденти – актьорът [[Харви Кайтел]] и монтажистката Телма Шунмейкър, с които той ще продължава да работи през годините.
 
=== 70-те ===
През 70-те Скорсезе става приятел с влиятелни филмови дейци: Франсис Форд Копола, Джордж Лукас, Стивън Спилбърг и Брайън де Палма. Именно де Палма го запознава с [[Робърт Де Ниро]].  През този период Скорсезе работи като асистент- режисьор и един от монтажистите на документалния филм  Уудсток (1970) и се среща с актьора- режисьор [[Джон Касаветис]], който  ще се превърне в негов близък приятел и ментор.
 
През 1972 година Скорсезе заснема филма Boxcar Bertha за продуцента на нискобюджетни филми Джон Корман ( помагал на режисьори като Копола и Джеймс Камерън в началото на кариерите им) , който ще го научи как да снима развлекателни филми с много малко пари и в кратък срок. Това ще му е от полза в предстоящите предизвикателства.  Касаветис насърчава Скорсезе да прави филмите, които наистина иска , а не да работи по проектите на някой друг.
 
Така идва мигът на Mean Streets/ [[Коварни улици]]-  истинският пробив за Скорсезе, [[Харви Кайтел]] и [[Робърт Де Ниро|Робърт де Ниро]].  Филмът поставя началото на неповторимия стил на режисьора. Всички елементи на неговото кино са тук-яркият диалог, бурното действие, черен хумор, реалистичен подход  при показване на насилието, предателство, католическа вина, човекът търсещ изкупление.
 
„Коварни[[Коварни улици“улици]] отдава почит на френската нова вълна, но и се преплита с гангстерския жанр и документалния автентизъм. Филмът е почти автобиографичен, посветен на баща му и чичо му и окончателно белязва приемането от Скорсезе на неговия италиански (сицилиански) произход.
 
През 1974 г. актрисата [[Елън Бърстин]] избра Скорсезе да я режисира във филма  "[[Алис не живее вече тук|Алис не живее вече тук.]] ". За своето изпълнение тя печели награда „Оскар“.  Макар и добре приет от критика и публика, филмът остава аномалия в ранната кариера на режисьора, тъй като се фокусира върху централен женски персонаж.
 
След това Скорсезе се завръща в  своя квартал  „Малката Италия“ в  Ню Йорк, за да изследва етническите си корени и заснема документалния филм „Италоамериканци“ с участието на родителите си Чарлс и Катрин Скорсезе.
 
„Шофьор[[Шофьор на такси“такси]] (1976 г.)  е  тъмният, градски кошмар на Скорсезе за бавното настъпване на лудостта при един самотен човек. Филмът утвърждава Скорсезе като режисьор и привлича вниманието към оператора Майкъл Чапман, чийто стил е насочен към високите контарсти, силни цветове и сложни движения на камерата. Главната роля се изпълнява от Робърт Де Ниро- като тревожният и психотичен Травис Бикъл. Младата Джоди Фостър  прави своя пробив  с противоречивата си роля на непълнолетна проститутка, а Харви Кайтел е в ролята на нейния сутеньор.
 
„Шофьор[[Шофьор на такси“такси]] бележи началото на серия от сътрудничества между  Скорсезе и сценариста Пол Шрейдър.
 
„Шофьор[[Шофьор на такси‘такси]] печели „Златна[[Златна палма“палма]] в Кан през 1976 година и получава четири номинации за Оскар, включително за „Най-добър филм“.
 
Огромният успех на филма насърчава Скорсезе да продължи напред с първия си високобюджетен проект: стилизираният мюзикъл  „Ню Йорк, Ню Йорк“  Това е почит на режисьора към родния му град , както и към класическия музикален холивудски филм, но претърпява пълен провал в  бокс офисите. Филмът е с участието на Лайза Минели и трето сътрудничество с Робърт де Ниро.  Запомнен е най-вече , заради заглавната си тема, изпълнена и популяризирана от Франк Синатра.
29

редакции

Навигация