Направо към съдържанието

Хулио Кортасар

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Хулио Кортасар
Julio Cortázar
аржентински писател
Фотографски портрет на Хулио Кортасар от Сара Фасио, 1967 г.
1967 г.
Роден
Починал
ПогребанМонпарнаско гробище, Париж, Франция
Религияатеизъм
Националност Аржентина
Литература
ПсевдонимJulio Denis
Период1938 – 1984 г.
ЖанровеРоман, разказ, есе, стихотворение
НаправлениеСюрреализъм, магически реализъм, постмодернизъм
ТечениеСюрреализъм
Известни творби„Игра на дама“
„Преследвачът“
„Лигите на дявола“
Повлиян
 
Верн, Джойс, Борхес, Пруст, Цара, Бретон, По, Кафка, Маларме, Кирога, Чехов, Милър, Сартр, Рембо, Камю, Достоевски
ПовлиялПинчън, Перек, Боланьо, Уолас
Семейство
СъпругаАурора Бернардес (1953 – 1967)
Уне Карвелис (1967 – 1970)
Керъл Дънлоп (1970 – 1982)
Подпис
Уебсайт
Хулио Кортасар в Общомедия

Ху̀лио Корта̀сар (на испански: Julio Cortázar, [ˈxuljo koɾˈtasaɾ]) е аржентински писател и поет, представител на направлението магически реализъм, автор на няколко експериментални романа и на множество разкази.

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Хулио Флоренсио Кортасар е роден в Брюксел, Белгия, на 26 август 1914 г. Родителите му са аржентинци и през 1918 г. се връщат с него в Буенос Айрес.

Завършва Педагогическото училище „Мариано Акоста“, после учи една година в Буеносайреския университет, но прекъсва следването си поради липса на средства. Няколко години преподава в гимназии в малките градчета Боливар и Чивилкой в провинция Буенос Айрес. През 1944 г. става преподавател по френска литература в новооткрития по това време Университет Куйо в Мендоса.

Мемориална изложба за Хулио Кортасар в Париж, 2010 г.

Противопоставя се на перонисткия режим и през 1951 г. се възползва от отпуснатата му от френското правителство стипендия и емигрира във Франция, където остава до края на живота си. Там работи като преводач за ЮНЕСКО. Освен това превежда и художествена литература, като сред преводите му на испански са „Робинзон Крузо“ на Даниел Дефо, „Мемоарите на Адриан“ на Маргьорит Юрсенар и събраните съчинения на Едгар Алън По.

През 60-те години Кортасар активно се ангажира с левичарски възгледи, подкрепяйки Кубинската революция, сандинисткото правителство в Никарагуа, и борбата за човешки права в Латинска Америка. Политическата му ориентация става повод неговите творби да се превеждат на български език през 70-те години, макар естетиката и формализмът им да са в разрез с тогавашната идеология.

По същите съображения през 1981 г. Франсоа Митеран му дава френско гражданство, (както и на Милан Кундера). Кортасар умира от левкемия на 12 февруари 1984 г. в Париж.

Библиография

[редактиране | редактиране на кода]
Гробът на Хулио Кортасар и Керъл Дънлоп в гробището Монпарнас в Париж

Оргинални произведения

[редактиране | редактиране на кода]
  • 1937 – Presencia („Присъствие“, поетичен сборник)
  • 1949 – Los Reyes („Царете“, драма)
  • 1951 – Bestiario („Бестиарий“, сборник разкази)
  • 1956 – Final del Juego („Край на играта“, сборник разкази)
  • 1959 – Las armas secretas („Тайните оръжия“ – сборник разкази, съдържа известната повест „Преследвачът“ и разказа „Лигите на дявола“, по който Микеланджело Антониони заснема филма „Фотоувеличение“.)
  • 1959 – Los premios („Лотарията“, роман, преведен на български)
  • 1962 – Historias de cronopios y de famas („Истории за кронопи и фами“, сборник разкази, издаден в превод на български през 2007)
  • 1963 – Rayuela („Игра на дама“, роман, издаден в превод на български през 2006 г.)
  • 1966 – Todos los fuegos el fuego („Всички огньове огънят“, сборник разкази)
  • 1967 – La vuelta al dia en ochenta mundos („Пътешествие около деня за осемдесет свята“, алманах)
  • 1968 – 62. Modelo para armar („62. Модел за сглобяване“, роман)
  • 1969 – Ultimo round („Последен рунд“, алманах)
  • 1972 – La prosa del observatorio („Проза от обсерваторията“)
  • 1973 – Libro de Manuel („Книга на Мануел“, роман)
  • 1974 – Octaedro („Октаедър“, сборник разкази)
  • 1977 – Alguien que anda por ahí („Някой, който се шляе“, сборник разкази)
  • 1978 – Territorios („Територии“)
  • 1979 – Un tal Lucas („Някой си Лукас“)
  • 1980 – Queremos tanto a Glenda („Толкова обичаме Гленда“, сборник разкази)
  • 1982 – Deshoras („Никое време“, сборник разкази)
  • 1983 – Los autonautas de la cosmopista („Автонавтите на космострадата“, пътепис, написан съвместно с третата му съпруга Керъл Дънлоп)
  • 1983 – Nicaragua tan violentamente dulce
  • 1986 – Divertimento („Забавата“, роман, написан през 1949, но издаден посмъртно)
  • 1986 – El examen („Изпитът“, роман, написан през 1950, но издаден посмъртно)
  • 1995 – Diario de Andrés Fava („Дневник на Андрес Фава“)
  • 1995 – Adiós, Robinson („Сбогом, Робинзон“)
  • 1999 – Писма (3 тома)
  • 2009 – Papeles inesperados (Сборник с текстове, които Кортасар приживе е отказал да бъдат публикувани)
  • 2010 – Cartas a los Jonquières („Писма до семейство Жонкиер“)
  • 2012 – Писма (второ разширено издание в 5 тома)
  • 2013 – Clases de Literatura: Berkeley 1980 (Лекции по литература в Университета в Бъркли, 1980)

По-голямата част от разказите на Кортасар са преведени на български, но са събрани в различни антологии.

Издания на български език

[редактиране | редактиране на кода]
  • 1972 – Южната автострада, София: Народна Култура, прев. Румен Стоянов[1]
  • 1978 – Всички огньове, прев. Румен Стоянов. Пловдив: Христо Г. Данов, 1978, 212 с.
  • 1981 – Лотарията, прев. Мария Пачкова. Пловдив: Христо Г. Данов, 1981, 406 с.
  • 1981 – Някой, който се шляе, прев. Румен Стоянов. София: Народна младеж, 1981, 304 с.
  • 1985 – Междуетажие, прев. Румен Стоянов. София: Народна култура, 1985, 300 с.
  • 1987 – Толкова обичаме Гленда, прев. Емилия Юлзари. Пловдив: Христо Г. Данов, 1987, 193 с.[2]
  • 2006 – Игра на дама, прев. Стефка Кожухарова. София: Агата-А, 650 с.[3]
  • 2007 – Истории за кронопи и фами, прев. Румен Стоянов, Стефка Кожухарова, Красимир Тасев. София: Агата-А, 156 с.[4][5]
  • 2010 – Поезия, прев. Стефка Кожухарова. София: Агата-А, 262 с.[6]
  • 2011 – Автонавтите на космострадата, прев. Красимир Тасев. София: Агата-А.[7]
  • 2013 – Тайните оръжия, прев. Румен Стоянов. София: Агата-А, 194 с. ISBN 978-954-540-086-5[8]
  • 2014 – 62 / модел за сглобяване, прев. Красимир Тасев. София: Агата-А, 318 с. ISBN 978-954-540-101-5
  • 2014 – Около мита, прев. Румен Стоянов, Стефка Кожухарова. София: Агата-А, 162 с. ISBN 978-954-540-099-5
  • 2015 – Някой си Лукас, прев. Стефка Кожухарова. София: Агата-А, 176 с. ISBN 978-954-540-109-1
  • 2015 – Литературни лекции. Бъркли, 1980, прев. Красимир Тасев. София: Агата-А, 288 с. ISBN 978-954-540-110-7

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Сборник с това име е издаден и на испански, но едноименният разказ първоначално е в сборника „Всики огньове на огъня“; разказите „Вратите към небето“ и „Край на играта“ в превод на Лъчезар Мишев излизат и в антологията „Латиноамерикански разкази“ през 1975.
  2. ↑ Сборникът включва и разказите от следващата оргинално издадена книга „Ненавреме“; разказът „Графити“ в превод на Румен Стоянов присъства и в антологията „Аржентински разкази“, пак от 1987 г.
  3. ↑ Бойко Пенчев, „Четенето като съучастничество“, рец. във в. „Капитал“, 12 януари 2007 г.
  4. ↑ Някои от разказите в този сборник се преиздават от сборника „Междуетажие“.
  5. ↑ Теодора Цанкова, „Кортасар: смъртносни игри“, рец. във в. „Култура“, бр. 3 (2486), 25 януари 2008 г.
  6. ↑ Марин Бодаков, „Ходене по буквите“, рец. във в. „Култура“, бр. 35 (2608), 15 октомври 2010 г.
  7. ↑ Ангел Игов, „Бавно по автострадата“, рец. във в. „Култура“, бр. 22 (2684), 8 юни 2012 г.
  8. ↑ Оля Стоянова, „Добре дошли в света на Кортасар“, рец. в „Портал за култура, изкуство и общество“, 08.10.2013 г.

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
Хулио Кортасар.
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Хулио_Кортасар&oldid=12204080“.