Направо към съдържанието

Джузепе Унгарети

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Джузепе Унгарети
Giuseppe Ungaretti
италиански поет
Унгарети в САЩ през 1969 г.
Унгарети в САЩ през 1969 г.

Роден
Починал
1 юни 1970 г. (82 г.)
ПогребанКампо Верано, Италия

Религиякатолицизъм
Националност Италия
Учил вПарижки университет
Работилпоет, журналист, преводач, преподавател
Литература
Период1912–1970
Жанровестихотворение, есе, рецензия
Течениехерметизъм
Награди„Монтефелтро“ (1960)
„Етна-Таормина“ (1966)
Нойщадска литературна награда (1970)
Семейство
СъпругаЖан Дюпоа
ДецаНинон
Антонието

Подпис
Уебсайт
Джузепе Унгарети в Общомедия

Джузепе Унгарети (на италиански: Giuseppe Ungaretti) е италиански поет. Заедно със сънародниците си Салваторе Куазимодо и Еудженио Монтале е един от най-големите поети на 20 век.

Роден е в еврейско семейство на емигранти от тосканското градче Лука. Баща му работи при строителството на Суецкия канал и умира при нещастен случай там, когато Дзузепе на 2 години. След смъртта на мъжа си, майката на поета, родом от Котор (Черна гора), издържа семейството с малка хлебопекарна в Сахара.[1]

Джузепе Унгарети през Първата световна война.

В Александрия Унгарети учи в католическото училище на асоциацията „Дон Боско“, после в швейцарското училище на Жако. Още младеж дебютира като журналист и литературен критик, участва в издаването на „Risorgete“, списание, редактирано от анархиста Енрико Пи. На 18 години се сближава с революционери-анархисти от различни европейски страни, намерили убежище в Александрия и създали комуна, наречена „Червената къща“.[2] Унгарети е чест неин посетител, симпатизира на анархистко-социалистическите кръгове. През 1912 г. заедно с майка си и брат си заминава за Италия, а оттам – за Париж.[1]

През 1912–1914 г. Унгарети живее в Париж, където се запознава с Гийом Аполинер, Пабло Пикасо, Джорджо де Кирико, Амедео Модиляни, Жорж Брак. В течение на две години посещава лекции на философа Анри Бергсон и на историка Фортунат Стровски в Сорбоната, както и на филолога медиевист Жозеф Бедие в Колеж дьо Франс.

Участва като доброволец в Първата световна война от 1915 до 1918 г.[3] Участва в сражения на Северния италиански фронт и остава потресен от войната, за която първоначално апелира. Стихосбирката му „Погребаното пристанище“ се появява през 1916 г. Когато е подписан мирът през 1918 г., заминава отново за Париж, където е кореспондент на вестника на Бенито Мусолини „Il Popolo d’Italia“. Издава „La guerre“ („Войната“, 1919, ІІ изд. – 1947). През 1920 г. се жени за французойката Жан Дюпоа, от която има дъщеря Нинон (р. 1925), и син Антонио Бенито – Антонито (р. 1930).[1][4]

В края на 1910-те – началото на 1920-те години е идейно близък до италианския фашизъм. През 1920 г. се връща в Италия, установява се в Рим. Вероятно със съдейстието на Мусолини поетът получава добре платена длъжност в Министерството на външните работи и семейството му живее, без да изпитва материални затруднения. Участва в Националния Фашистки събор, подписва профашисткия Манифест на италианските автори (1925). Второто издание на книгата му „Погребаното пристанище“ излиза през 1923 г. с предговор от Мусолини. В есетата му, писани през 1926–1929 г. и преиздадени през 1996 г., той неведнъж се обръща към Дучето с молба да насочва културното развитие на Италия и да реорганизира италианската Академия по фашистки образец. В личните си писма до френски критик Унгарети също така твърди, че фашизмът не приема цензурата.[1]

Издателят Алберто Мондадори и поетите Салваторе Куазимодо, Джузепе Унгарети и Еудженио Монтале, художниците Ренато Гутузо и Франческо Месина и журналистът Артуро Тофанели.

През 1925 г. Унгарети преживява религиозна криза и през 1928 г. се връща в Римокатолическата църква.[5] Работи от 1931 г. като чуждестранен кореспондент на вестник „Gazzetta del Popolo“, посещава Египет, Корсика, Нидерландия, различни области на Италия. През този период въвежда херметизма, чийто представители стават Еудженио Монтале и Салваторе Куазимодо. Издава сборника „Чувство за време“ (1933) и „Преводи“ (1936).[1]

Между 1936 и 1942 г. живее в Бразилия. През 1936 г., по време на пътуване до Аржентина по покана на ПЕН клуба, получава покана от катедрата по италиански език и литература в университета в Сао Пауло. Всъщност заминава за Южна Америка поради финансови затруднения. През този период активно превежда (напр. творби на Уилям Шекспир), но не пише свои стихове. В Бразилия умира поради неправилно отстраняване на апендицит 9-годишният му син Антонието. Умират и майка му и брат му – тези лични скърби и началото на Втората световна война стават тема на сборника „Скръб“ (1947).[1]

През 1942 г. е избран в италианската Академия, става професор по съвременна литература в Римския университет „Ла Сапиенца“, където преподава до 1958 г. В края на Втората световна война, след краха на Мусолини, е изгонен от работа заради фашисткото му минало, но е възстановен, след като колегите му гласуват в негова подкрепа. Преживява тежък инфаркт (1947), тъй като се налага няколко пъти да защитава в съда званията си на академик и професор по италианска литература.[1]

Томас Стърнз Елиът и Джузепе Унгарети през 1958 г. при гостуването на Елиът в Римския университет за удостояването му с почетна титла

След смъртта на съпругата си (1958) посещава Япония, Съветския съюз, Израел и САЩ.[1]

В по-късните си години Унгарети има романтична връзка с италиано-бразилката Бруна Бианко (52 години по-млада от него), с която се среща случайно в хотел в Сао Пауло, където е за конференция. Свидетелство за страстната им любовна история са 400 писма.

Разболява се от бронхопневмония и макар че се лекува в Ню Йорк, умира в Милано на 82-годишна възраст, докато гледа по нощната телевизионна програма първите крачки на човека на Луната. Погребан е в римското гробище Кампо Верано.[1]

В младежките си години се увлича от поезията на Джакомо Леопарди, Шарл Бодлер, Стефан Маларме, философията на Фридрих Ницше.

В началото влиза в кръга на футуристите (Арденго Софичи, Джовани Папини, Алдо Палацески). По-късно се превръща заедно със Салваторе Квазимодо и Еудженио Монтале в един от основателите на италианския херметизъм.

Превежда творби на Уилям Шекспир, Жан Расин (преводът му на „Федра“ е приет с аплаузи), Луис де Гонгора, Стефан Маларме, Райнер Мария Рилке, Томас Стърнз Елиът.

Във Франция творчеството му постепенно е популяризирано чрез преводите на приятел, с когото има нарастващи контакти, поета Филип Жакоте.

На немски език поезията му превеждат Ингеборг Бахман, Хилде Домин и Паул Целан.

В България го превежда Драгомир Петров, а сред първите представителни подборки на негова поезия на български език е тази в антологията „Осем съвременни италиански поети“ (1967).[6]

След Втората световна война се ползва със славата на народен любимец, по стиховете му създават музика композитори, произведенията му се превеждат на почти всички европейски езици, получава награди и почетни звания.[1]

Носител е на италианските литературни награди „Монтефелтро“ (1960) и „Етна-Таормина“ (1966), както и на международната Нойщадска литературна награда (1970).

Предлаган е многократно за Нобелова награда за литература (1955, 1956, 1958, 1964, 1968), като първия път е с най-сериозни шансове (тогава е предложен от три места, включително от Томас Стърнз Елиът), но така и не я печели.[7]

Джузепе Унгарети през 1968 г.

Чете лекции в Колумбийския университет в Ню Йорк (1964).[1]

Председател на Европейското общество на писателите от 1962 г.[1]

  • II porto sepolto, Udine, Stabilimento tipografico friulano, dicembre 1916; La Spezia, Stamperia Apuana, 1923.
  • Natale, Napoli, 26 dicembre 1916.
  • La guerre. Une poésie, Paris, Etablissements lux, 1919.
  • Allegria di naufragi, Firenze, Vallecchi, 1919.
  • L'allegria, Milano, Preda, 1931.
  • Sentimento del Tempo, Firenze, Vallecchi, 1933.
  • Poesie disperse, Milano, A. Mondadori, 1945. [1915-1927]
  • La guerra, I edizione italiana, Milano, 1947.
  • Il dolore. 1937-1946, Milano, A. Mondadori, 1947.
  • Derniers Jours. 1919, Milano, Garzanti, 1947.
  • La terra promessa. Frammenti, Milano, A. Mondadori, 1950.
  • Gridasti soffoco..., Milano, Edizioni Fiumara, 1951.
  • Un grido e paesaggi, Milano, Schwarz, 1952.
  • Les cinq livres, texte français établi par l'Auteur et Jean Lescure, Paris, Les éditions de minuit, 1953.
  • Il taccuino del vecchio, Milano, A. Mondadori, 1960.
  • Dialogo, con Bruna Bianco, Milano, Fògola, 1968.
  • Il povero nella città, Milano, Edizioni della meridiana, 1949.
  • Il deserto e dopo, Milano, A. Mondadori, 1961.
  • Saggi e interventi, Milano, A. Mondadori, 1974.
  • Invenzione della poesia moderna. Lezioni brasiliane di letteratura (1937-1942), a cura di Paola Montefoschi, Napoli, Edizioni scientifiche italiane, 1984.
  • Traduzioni. St.-J. Perse, William Blake, Gongora, Essenin, Jean Paulhan, Affrica, Roma, Edizioni di Novissima, 1936.
  • 22 sonetti di Shakespeare, Roma, Documento, Editore Libraio, 1944.
  • 40 sonetti di Shakespeare, Milano, A. Mondadori, 1946.
  • Da Góngora e da Mallarmé, Milano, A. Mondadori, 1948.
  • Jean Racine, Fedra, Milano, A. Mondadori, 1950.
  • Visioni di William Blake, Milano, A. Mondadori, 1965.
  • Vita d'un uomo
I, L'allegria. 1914-1919, Milano, A. Mondadori, 1942.
II, Sentimento del tempo. 1919-1935, Milano, A. Mondadori, 1943.
III, Poesie disperse, Milano, A. Mondadori, 1945.
IV, 40 sonetti di Shakespeare, Milano, A. Mondadori, 1946.
V, Il dolore. 1937-1946, Milano, A. Mondadori, 1947.
VI, Da Gongora e da Mallarmé, Milano, A. Mondadori, 1948.
VII, Fedra di Jean Racine, Milano, A. Mondadori, 1950.
VIII, La Terra promessa. Frammenti, Milano, A. Mondadori, 1954.
IX, Un grido e paesaggi, Milano, A. Mondadori, 1954.
X, Il taccuino del vecchio, Milano, A. Mondadori, 1960.
XI, Il deserto e dopo. 1931-1946, Milano, A. Mondadori, 1961.
XII, Visioni di William Blake, Milano, A. Mondadori, 1965.
  • Tutte le poesie, a cura di Leone Piccioni, Milano, A. Mondadori, 1969; a cura di Carlo Ossola, 2009. ISBN 978-88-04-58349-3.
  • Giorgio Luti, Invito alla lettura di Giuseppe Ungaretti. Milano: Mursia, 1974
  • Maura Del Serra, Giuseppe Ungaretti, Firenze, La Nuova Italia, 1977
  • Emerico Giachery, Nostro Ungaretti, Roma: Studium, 1988
  • Walter Mauro, Vita di Giuseppe Ungaretti. Milano: Camunia, 1990
  • Emerico Giachery, Noemi Paolini, Ungaretti verticale, Roma: Bulzoni, 2000
  • Rosario Gennaro, Le patrie della poesia. Ungaretti, Bergson e altri saggi, Firenze: Cadmo, 2004
  • Emerico Giachery, Ungaretti a voce alta e altre occasioni, Roma: Edizioni Nuova Cultura, 2008
  1. а б в г д е ж з и к л м Биография на Джузепе Унгарети в Литературен свят.
  2. Giuseppe Ungaretti, Vita d'un uomo - Saggi e interventi, Arnoldo Mondadori Editore, Segrate, 1974, p. 681. ISBN 978-88-04-11459-8
  3. Първият, който твърди, че поетът се е включил във войната като доброволец, е Марио Пучини в статия през 1927 г. („Il Misticismo nella poesia: Ungaretti uomo di pena“, Bilycnis, n. 208, Aprile 1927, p. 248). Потвърждава го Лучано Ребай през 1962 г. (Le origini della poesia di Giuseppe Ungaretti, Edizioni di Storia e Letteratura, Roma 1962, p. 13). Някои учени обаче посочват, че поетът не се е включил като доброволец, тъй като е бил „нормален“ набор при общата мобилизация: N. Bultrini - L. Fabi, Pianto di pietra. La Grande Guerra di Giuseppe Ungaretti, Iacobelli, Guidonia, 2018, p. 19; P. Montefoschi, Cronologia di Viaggi e Lezioni, Mondadori, Milano 2000, p. LXXIII; C. Auria, La vita nascosta di Giuseppe Ungaretti, Le Monnier, Firenze 2019, pp. 97-98. Извадки от военни документи, свързани с участието на Унгарети в Първата световна война, и информация за присъствието му преди и след мобилизацията му са публикувани в Giuseppe Ungaretti La Grande Guerra Архив на оригинала от 2020-03-23 в Wayback Machine..
  4. Ninon e Antonietto Ungaretti estudantes em São Paulo, Povo.it.
  5. Luigi Pacella, Giuseppe Ungaretti: La biografia Архив на оригинала от 2019-09-07 в Wayback Machine..
  6. Емил Басат, Драгомир Петров: „Преводът на поезия е изкуство“ (разговор, проведен на 16-20 май 1984 г.), електронно списание LiterNet, 15 март 2014, № 3 (172).
  7. Nomination Archive: Giuseppe Ungaretti, NobelPrize.org.