Джакомо Леопарди

Джакомо Леопарди Giacomo Leopardi
Роден	Джакомо Талдегардо Франческо ди Салес Саверио Пиетро Леопарди; 29 юни 1798 г. Реканати, Италия
Починал	14 юни 1837 г. (38 г.) Неапол, Италия
Професия	писател, поет, есеист, философ, филолог
Националност	Италия
Направление	Романтизъм
Философия
Регион	Западна философия
Епоха	Философия на 19 век
Школа	Романтизъм, класицизъм, късно просвещение
Интереси	поезия, диалог
Идеи	песимизъм
Подпис
	Джакомо Леопарди в Общомедия

Джакомо Талдегардо Франческо ди Салес Саверио Пиетро Леопарди (на италиански: Giacomo Taldegardo Francesco di Sales Saverio Pietro Leopardi) е италиански поет, есеист, философ и филолог, последовател на Романтизма. Един от най-добрите писатели на 19 век, съвременник на Артур Шопенхауер, с когото споделят сходен песимистичен възглед за живота. Любовните вълнения и несгоди, които Леопарди преживява, вдъхновяват някои от най-меланхоличните му текстове. Презира демокрацията, буржоазията, както и джобните енциклопедии и вестниците.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 29 юни 1798 година в Реканати, провинция Мачерата, Италия, в аристократично католическо семейство. Семейството му е високо образовано и Леопарди получава частни уроци по латински, гръцки, иврит, френски, английски и испански, но също така и силно религиозно, което поражда смут спрямо по-либералните му възгледи. Заради постоянното четене и писане развива деформация на гръбнака и зрението му остава влошено през целия му живот.

В ранните си писателски години Леопарди работи основно над преводи на класически текстове като „Енеида“ и „Одисея“. През 1813 г., на 15-годишна възраст, пише първото си самостоятелно произведение „История на астрономията“, а на 18 години пише „Химн на Нептун“ и анакреонтични оди на гръцки език.

През 1833 се установява в Неапол, където прекарва последните години от живота си.

Умира на 14 юни 1837 година във вила край Неапол в ръцете на приятеля си Раниери, който написва книга за съвместните години на техния живот.

Винаги скъп ми е бил тоз хълм безлюден
и тоз жив плет, голяма част от който
за далечний хоризонт, взора спира.

Но, седнал и загледал се, безкрайни
пространства отвъд му, и свръхчовешки
тишини, и най-дълбок покой ази
създавам в мисълта си; где сърцето
плаши се почти. И вятъра колчем
чувам да шуми из тез листа, онази
безконечна тишина със този глас
сравнявам: вечното се отзовава,
и времената мъртвите, и живо е
сегашното, и звъна му. Така из таз
безмерност мисълта ми се удавя:
и сладко ми е да потъна в туй море.