Антоан Вирц

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Антоан Вирц
Wiertz selbst bildnis.jpg
Автопортрет (1860)
Роден
22 февруари 1806 г.(1806-02-22)
Починал
18 юни 1865 г. (на 59 г.)
Националност белгиец
Стил Романтизъм, Символизъм
Направление живопис, скулптура
Повлиян Рубенс, късния Микеланджело
Антоан Вирц в Общомедия

Антоан Йозеф Вирц (на френски: Antoine Joseph Wiertz ) е белгийски романтичен художник и скулптор.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден в Динан в сравнително бедно семейство, Вирц постъпва в Кралската академия за изящни изкуства в Антверпен през 1820. Благодарение на своя благодетел Пеир-Йозеф дьо Пол дьо Меб, член на горната камара на парламента, крал Вилем I отпуска на Вирц годишна стипендия след 1821 г. Между ноември 1829 и май 1832 той изучава старите майстори в Лувъра.

През 1828 Вирц взима участие в Големия конкурс, известен и като Римски конкурс, но остава втори. Спечелва престижния приз "Рим" едва с втория си опит през 1832, което му позволява да отиде до Рим, където работи от май 1834 до февруари 1837. След завръщането си се установява в Лиеж заедно с майка си.

По време на престоя си в Рим Вирц започва работа върху първата си знаменита творба "Гърци и троянци се бият за тялото на Патрокъл" (завършена през 1836). Тя е изложена в Антверпен през 1837, къде постига среден успех. Вирц я предлага на парижкия Салон от 1838, но картината пристига прекалено късно и е отхвърлена.

На Салона в Париж от 1839 Вирц излага не само "Патрокъл", но и три други платна: "Мадам Летиция Бонапарт на смъртното ѝ ложе", "Мита за трите желания - човешката ненаситност" и "Полагането на Христос в гробницата". Лошо окачени и осветени, неговите картини остават безразлични за част от публиката и предизвикват сарказъм сред критиците. Това второ унижение поражда ненавист към критиците и към Париж, изразена в злостния памфлет "Столица Брюксел, провинция Париж".

През 1844 Вирц рисува втора версия на "Патрокъл" в по-голям мащаб (първата картина е с размери 3,85м на 7,03м; втората - 5,20м на 8,52м). Римската версия сега е в Музея на валонското изкуство в Лиеж, а тази от 1844 в Музея "Вирц" в Брюксел.

След неуспеха в Париж Вирц променя посоката си към все по-прекомерното. Добър пример за това е "Падението на бунтовните ангели" (1841) - кръгло платно с размери 11,53см на 7,93см.

Смъртта на майка му през 1844 е голям удар за художника. Той напуска Лиеж през 1845 и се установява в Брюксел. В този период той рисува сблъсъкът между Красотата и Смъртта, "Две млади момичета или красивата Розин" (1847), която и до днес остава вероятно най-известната му творба.

Недоволен от блестящия ефект на маслените бои, Вирц развива нова техника, комбинираща гладкостта на маслените бои с бързината на рисуване и матовостта на фреските. Тази техника на матово рисуване позволява използването на смесени цветове, терпентин, петрол и груби ленени платна. "Омировия сблъсък" (1853) е първата мащабна картина, нарисувана чрез тази техника. За съжаление използваните съставки са причина за бавното гниене на картините, нарисвани по този начин.

Много от картините му от 50-те години имат социално или философско послание, често представено чрез бълнуващи образи, като "Глад, лудост и престъпление" (1853), "Четящият романи" (1853), "Самоубийството" (1854), "Преждевременно погребение" (1854) и "Последното оръдие" (1855).

Вирц е и способен портретист и прави автопортрети на различна възраст. Като скулптор той създава най-ценните си проекти в края на живота си - серия пластири, представящи "Четирите етапа на човечеството" (1860-62), възпроизведени от мрамор за Музея "Вирц" от Огюст Франк.

След дълги преговори с белгийското правителство, Вирц успява да реализира мечтата си да превърне последното си студио в музей на творбите си. Белгийската държава закупува голям парцел земя и финансира строителството на голяма зала, в която да се помещават монументалните произведения на художника. В замяна на това Вирц дарява всичките си творби на белгийската държава, със задължението те да останат при живе и след смъртта му в студиото.

Вирц умира в студиото си. Тялото му е балсамирано в съответствие с древноегипетските погребални ритуали и погребано в гробница в общинското гробище на Иксел.

Повлиян основно от Рубенс и късния Микеланджело, манументалните картини на Вирц се колебаят между класическия академизъм и яркия романтизъм, между грандиозното и абсурдното. Изобразителният му език предвещава идването на символизма, а до някъде и на сюрреализма - две много силни течения в белгийската живопис.

Копие на скулптурата на Вирц "Триумфът на светлината" е разположено на хълма Маунт Олипмус (в миналото смятан за географски център на града) в Сан Франциско, между Хейт-Ашбъри и Корона Хайтс. Идеята е осъществена през 1887 от тогавашния кмет Адолф Сутро. През годините поради неподдържане статуята се срутва и така и е изпратена за поправка. В края на 1930-те историята и произхода на статуята не са обещствено известни в Сан Франциско, а към средата на 50-те години, статуята изчезва. Днес на хълма стои само постаментът.

Музеят "Вирц"[редактиране | редактиране на кода]

Днес Музеят "Вирц" е част от Кралските музеи за изящни изкуства на Белгия. Намира се в района Леополд, в Брюксел, близо до люксембургската ж.п. гара и днес е "засенчен" от комплекса на Европейския парламент. Улица "Вирц" започва от музея и стига до парламента, като непреднамерено ехо на вирцовия призив Брюксел да стане столица на Европа.

Галерия[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Antoine Wiertz“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.