Направо към съдържанието

Николай Барбот дьо Марни

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Николай Барбот дьо Марни
руски изследовател
Роден
Починал
ПогребанСмоленско православно гробище, Санкт Петербург, Русия

Националност Русия
Научна дейност
ОбластГеология
Николай Барбот дьо Марни в Общомедия

Николай Павлович Барбот дьо Марни (на руски: Николай Павлович Барбот де Марни) е руски изследовател, геолог, професор в Петербургския минен институт (1866).

Произход и младежки години (1829 – 1853)

[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 31 януари 1829 година (по други данни 1831 или 1832) в Пермска губерния. Син е на французин пленен през Отечествената война (1812) и заселил се в Пермска губерния.

През 1852 завършва Санктпетербургския минен институт със звание инженер-поручик и веднага е командирован в Тулска губерния за практическо изучаване на каменовъглените формации.

Експедиционна и изследователска дейност (1853 – 1877)

[редактиране | редактиране на кода]

През 1853 е прехвърлен в Урал и до 1859 участва в голяма геоложка експедиция възглавявана от Ернест Хофман.

През 1860 – 1862 участва като геолог в експедицията на военния топограф Капитон Иванович Костенков. За геолого-географските си изследвания в Калмикия и за съставянето на първата геоложка карта на района получава златен медал от Имперското географско дружество.

През 1862 е командирован в Европа, където се занимава отново с геоложки изследвания в Германия, Белгия и Франция, и събира образци за геоложките музеи.

След завръщането си от Европа Барбот дьо Марни е назначен за преподавател по геология в Минния институт, а от 1866 става професор. Всяко лято извършва екскурзии по Русия като изследва Галиция, Волин, Подолие, Херсонска, Курска, Харковска, Екатеринославска, Киевска, Рязанска, Воронежка, Симбирска, Саратовска, Тамбовска, Астраханска и части от Вологодска и Астраханска губернии.

През лятото на 1864 изследва района между горното течение на река Сухона и левите притоци на Волга (западния край на възвишението Северни Ували). Изследва и цялото течение на Сухона (1130 км). Изследванията му са насочени главно в изучаване на пермските отложения в тези райони. В неогеновите отложения в южните части на Европейска Русия предлага да се отдели нов сарматски етаж, а плиоценските варовици в района на Одеса ги отнася към понтийския етаж (1869).

През 1875 пресича Аралско море и се изкачва на 200 км по Амударя. Изследва и картира хребета Султан-Увайс, разположен покрай десния бряг на реката (дължина 60 км, 473 м). След това прониква в централната част на Къзълкум и изследва възвишението Букантау (764 м), а на югоизток пръв картира планината Тамдитау (64 – 65º и.д., 922 м). На югоизток, между 65º 30` и 67º и.д. открива хребетите Нуратау (2165 м) и Актау (2003 м), явяващи се крайни северозападни разклонения на Туркестанския хребет. Доказва, че геоложките отложения в изследвания район принадлежат главно към епохата на кредата, а не към третичната система.

Изследва и изучава въглищните находища в Подмосковието, полезните изкопаеми в южните и централни райони на Европейска Русия и Урал.

Умира на 4 април 1877 година в Санкт Петербург.

  • „Очерки восточного и западного Маныча“, СПБ, 1861;
  • „Геологическо-орографический очерк Калмыц-кой степи и прилегающих к ней земель (ЗРГО. СПБ, 1862р кн. 3);
  • „Геогностическое путешествие в северные губернии Европейской России“, СПБр 1868.
  • Барбот де Марни, Николай Павлович.
  • Магидович, И. П., История открытия и исследования Европы, М., 1970, стр. 339, 367 – 368.
  • Магидович, И. П. и В. И. Магидович, Очерки по истории географических открытий, 3-то изд. в 5 тома, М., 1982 – 86 г. Т. 4 Географические открытия и исследования нового времени (ХІХ – начало ХХ в.), М., 1985, стр. 60, 141 – 142.