Кара кая
Тази статия е за светилището в Западните Родопи. За светилището в Източни Родопи вижте Кара кая (Буково).
| Кара кая | |
 Скалистият връх (пирамида) Кара кая | |
| Местоположение | |
|---|---|
  Кара кая Местоположение в България Област Благоевград | |
| Страна |  България |
| Област Благоевград | Област Благоевград |
| Археология | |
| Вид | Скално светилище |
| Период | XII – X век пр.н.е. |
| Епоха | Бронзова епоха/късна Античност |
Кара кая (в превод от турски Черната скала) е мегалитно праисторическо светилище разположено непосредствено до изворите на река Вищерица в Западните Родопи.[1]
Откритие и интерпретация[редактиране | редактиране на кода]
Обектът е публикуван за пръв път през 2003 г. от Васил Марков, като преди това е проведено теренно проучване в рамките на Експедиция „Западни Родопи“ през 2001 и 2002 г. проведени с участието на „Студентския научно изследователски клуб за древни култури“ към катедра „Културология“ на ЮЗУ „Неофит Рилски“.
Светилището е внушително по своите мащаби, а култовите инсигнии са издълбани в монолитната скала се наблюдават на няколко нива. Изсечените елипсовидни басейнчета в скалите са интерпретираните като „конски стъпки“ се наблюдават на най-високата точка от обожествената в древността скала. Оформената като „конска челюст“ скала, намираща се в подножието на монолитната скала (също маркирана с издълбаване) според проф. Васил Марков свидетелстват за това, че тук най-вероятно е бил почитан тракийският херос от върха на космическата планина, отъждествявана с върховното мъжко слънчево божество в древна Тракия.[2]
Хипотезата на проф. Марков не почива на редовни археологически проучвания и на този етап е в рамките на една много обща интерпретация.
Описание и особености[редактиране | редактиране на кода]
Светилището Кара кая е култов обект, където се наблюдават много вкопавания и издълбавания в скалата, които често представляват огромни, извисени към небето скали заемащи централното най-свещено място при древните култови обекти. При този тип светилища на най-високата точка обикновено е разположена равна площадка от която се открива гледка във всички посоки на видимия свят, а върху скалата има множество изсичания, където често се наблюдава наличието на няколко по-големи наподобяващи съд с различна форма.[3]
Сведенията за подобен вид издълбавания съществуват още от древни времена. При описанието на похода на Аргонавтите, Пиндар споменава как те слезли на тракийския бряг, където стадо бикове доброволно се принесли в жертва, като култовото действие е извършено на мегалитен жертвеник със „Вдлъбнати жертвени басейнчета буквално «Длани на ръце» в каменните жертвеници, типични съоръжения на тракийската мегалитна култура.“ [4] Възможно е в сведението на древногръцкия автор да става въпрос за един и същ тип скални вкопавания, като наблюдаваните при Кара кая.
Светилището е изградено около два своеобразни центъра – високо при скалистия връх (наречен Кара кая) с форма на пирамида и долу, до изворите на река Вищерица, където са били съсредоточени култови действия. Според проф. Васил Марков хидронимът Вищерица се доближава до едно от названията на езическия жрец при българите – вещер. Названието на реката съвпада и с названието на митологичен персонаж от Родопите, който хората си представят като червеникава пеперуда, наричана „Вищерица“. Според народните предания тези пеперуди са претърпели магическа трансформация стари жени, които летят нощем и пият кръвта на децата. Не без основание Таня Бонева ги свързва с вещиците, които са митологичен и култово обреден персонаж, който също е свързан като генеалогия с древно-езическите религии.
Керамичният материал, открит при теренните проучвания (солидни натрупвания от културен пласт около самата скала) е отнесен най-общо към втората половина на I хил. пр.н.е. Скалните изсичания при върха са с кръгла и сърцевидна форма. Забележителни са скалните изсичания интерпретирани като „конска челюст“ и „каменна ладия“ – сочеща в западна посока. И двете изсичания според Марков представляват своеобразни скални олтари. От северната страна на естествената скална пирамида е била изградена архитектурна част, от която днес са останали само руини, след напълното ѝ унищожаване по време на иманярски инвазии. [5]
В една много обща интерпретация Марков разглежда топонима „Черната скала“ като знак-символ на фригийската Велика богиня майка Кибела. Този факт, както и затворената и прилепена към северната страна на скалната пирамида, внушителна като размери постройка, служела вероятно за ритуали по посвещения и датирана от елинистичната и трако-римската епоха, навежда учения на мисълта, че на този обект има следи от мистериален култ.
Според Марков свидетелство за мистериалната обредност е интерпретираната от него като „мегалитната ладия“ скала, разположена в подножието на централната скала. „Ладията“ сочи в западна посока, към залеза на Слънцето, т.е. „посоката на смъртта“ и заника на живота. Този факт кара проф. Марков да предложи хипотезата, че тук се касае за сезонно божество периодично преминаващо през смъртта и много характерно за древноизточните митологии и пристътващо в древнотракийските и древногръцките мистериални култови практики и легенди.[6]
На източния бряг на река Вищерица, като част от култовия комплекс „Кара кая“, обхващащ целия склон от върха на запад и надолу, е регистрирана и внушителена по размери скала, грубо оформен като риба, белязана от множество издълбавания. Непосредствено до мегалитната риба на самия бряг на реката са разположени и два високи каменни блока – изправени един до друг, маркирани също с издълбавания. Проф. Марков ги разглежда като „врата“ – арка. Самото маркиране на позицията „долу – при водата“ е свидетелство за наличието на култови практики, посветени на господаря на подземния свят. Той винаги е свързван с хаоса и мислен като антагонист – врага на небесното божествено начало. За това свидетелства както позицията „долу“ в структурно отношение, така и семантиката и на двата открити на брега на р. Вищерица мегалитни паметника. Скалната арка, може да се разглежда като врата към подземното царство, пазено от митичното куче Цербер и последващата го река на смъртта – Стикс, в пещерите – вход към подземния свят в митологията на древните хети. [7]
Проф. Марков отбелязва, че най-забележителен при този култов обект е скалният жертвеник с формата на риба при реката – това е един от зооморфните символи на антагониста змей, познат от древнотракийската торевтика.[8] Позиционирането на жертвеника до реката навежда на мисълта, че и самата река вероятно е разглеждана като природен код на антагониста – господар на подземното царство. [7]
Митологичната представата за реката/вода като образ на змията/змей – символ на хаоса и антагониста е силно застъпена при народите обитавали източното Средиземноморие през древността. (Тази теза е защитена от Ариел Голан в труда му „Миф и символ“ (Иерусалим – Москва, 1994), където са разгледани и анализирани паметници от праисторическото и античното изобразително изкуство и писмени източници.)
Представата за връзката между реката, рибата и змея до късно се пази във фолклорните предания и легенди, като у българите и сърбите съществува митологично вярване, че шаранът може да се превърне в змей, ако е живял повече от четиридесет години. Подобни митологични сцени се срещат и в изобразителни сцени от фолклора в региона на Пиринска Македония – в църквата в град Бобошево, където под кръста вместо лами са изобразени две големи люспести риби – шарани и във венчилката на иконостаса от църквата в Роженския манастир.[9][10]
Вижте също[редактиране | редактиране на кода]
- Цареви порти
- Каялийските скали
- Скрибина
- Мегалитно светилище Градището
- Маркова скала
- Али алан
- Селанов бук
- Светилище Кози камък
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ wikimapia.org Скално светилище Кара кая
- ↑ Марков, В. Културно наследство и приемственост. наследство от древно езическите свети места в българската народна култура. Благоевград: УИ Неофит Рилски" 2007: 311
- ↑ Марков, В., Гоцев, Ал., Янков, А. Сакрално пространство в Древна Тракия. Благоевград: УИ „Н. Рилски“, 2003; Марков, В. Културно наследство и приемственост. Наследство от древноезическите свети места в българската народна култура. Благоевград: УИ „Неофит Рилски“ 2007; Gotsev2004:Gotsev, A.Thracian Cult Places in West Rhodopa Mountains During the I Millennium B.C. Some Aspects of Their Surveys. – In: Art and Culture with no Limits. Blagoevgrad: Neofit Rilski, 2004, p. 15 – 24
- ↑ Ал Фол. Тракийския Дионис. Книга I Загрей., С., 1991, с. 32 – 37
- ↑ ЮЗУ „Неофит Рилски“ Проекти и открития Светилище „Кара Кая“
- ↑ Иван Венедиков, „Раждането на боговете“, Изд. „Аргес“, София, 1992
- ↑ а б Марков, В. Културно наследство и приемственост. наследство от древно езическите свети места в българската народна култура. Благоевград: УИ Неофит Рилски" 2007: 311 – 316
- ↑ Иван Маразов, „Мит, ритуал и изкуство в древна Тракия“, Изд. на СУ „Климент Охридски“, София (1992)
- ↑ Валентин Ангелов, Българската монументална дърворезба, 1992 г.
- ↑ Валентин Ангелов „Митологични мотиви в българската възрожденска дърворезба“, 1985
| |||||||
| |||||||||||
