Н-1

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Н-1
N1 white.svg
Описание
Космическа програма Полет до Луната
Продължителност 1964 - 1976
Националност Flag of the Soviet Union.svg СССР
Проектант Flag of the Soviet Union.svg ОКБ-1
Производител Flag of the Soviet Union.svg Прогрес
Стартове 4 (неуспешни)
Технически данни за ракетата-носител
Модел Н-1
Височина 105,30 м.
Диаметър 15,60 м.
Суха маса 208 000 кг.
Стартова маса 2 950 000 кг.
Степени 5
Полезен товар около 100 тона
Първа степен
Име Блок А
Височина 30,10 м.
Диаметър 16,90 м. (конус)
Суха маса 130 000 кг.
Стартова маса 1 880 000 кг.
Двигатели 30хНК-15
Тяга 50 308 kN
Работа 125 сек.
Гориво керосин
Окислител течен кислород
Втора степен
Име Блок Б
Височина 20,50 м.
Диаметър 10,30 м. (конус)
Суха маса 55 000 кг.
Стартова маса 561 000 кг.
Двигатели 8хНК-15
Тяга 14 043 kN
Работа 120 сек.
Гориво керосин
Окислител течен кислород
Трета степен
Име Блок В
Височина 11,10 м.
Диаметър 7,60 м.
Суха маса 14 000 кг.
Стартова маса 189 000 кг.
Двигатели 4хНК-31
Тяга 1 608 kN
Работа 370 сек.
Гориво керосин
Окислител течен кислород
Четвърта степен
Име Блок Г
Височина 4,10 м.
Диаметър 5,50 м.
Суха маса 6 000 кг.
Стартова маса 62 000 кг.
Двигател НК-19
Тяга 446 kN
Работа 443 сек.
Гориво керосин
Окислител течен кислород
Пета степен
Име Блок Д
Височина 4,10 м.
Диаметър 5,50 м.
Суха маса 3 500 кг.
Стартова маса 18 000 кг.
Двигател РД-58
Тяга 83 kN
Работа 600 сек.
Гориво керосин
Окислител течен кислород

Ракетно - космически комплекс H-1 (на руски: Ракетно-космический комплекс Н1; разг. "царь-ракета"; индекс ГУКОС — 11А52) — съветска ракета-носител от свръхтежък клас. Разработена в средата на 60 - те години на 20 - ти век от ОКБ-1 (Опитно Конструкторско Бюро - 1) под ръководството на Сергей Корольов, а след неговата смърт — под ръководството на Василий Мишин. Първоначално е предназначена за извеждане на ниска околоземна орбита на тежка (75 тона) орбитална станция с перспектива за обезпечаване сборката на Тежък междупланетен кораб (ТМК) за полети до Венера и Марс. С приемане на закъснялото решение по включването на СССР в т. нар. "лунна надпредвара", програмата Н-1 е форсирана и ракетата става носител на експедиционния космически кораб Л3 в комплекса Н1-Л3 от съветската лунна програма. Цялата пилотирана лунна програма е строго секретна до 1989 г., когато стават известни нейния основен замисъл и техническите параметри на ракетата - носител. Работата по развитието на Н-1 е официално прекратена през 1976 г[1].

Основни характеристики на ракетата - носител[редактиране | edit source]

Ракетата - носител Н-1 е изпълнена по последователна схема и включва 5 степени, на всяка, от които се използват кислород-керосинови двигатели. На монтирането на такива двигатели настоява Сергей Корольов. По това време СССР няма технологични и инфраструктурни възможности за конструиране и производство на скъпи, високоенергетични кислород-водородни двигатели. Валентин Глушко директно отказва да коструира двигатели за Н-1 и тяхното създаване е поръчано на авиокострукторското бюро на Николай Дмитриевич Кузнецов. Двигателите на Кузнецов не са достатъчно мощни и поради това се налага да бъдат монтирани в голямо количество, което предизвиква редица негативни ефекти.[2] Един от водещите съветски коструктори Владимир Челомей, създател на ракетата - носител Протон намира за абсурден факта на монтирането на 30 двигателя в първата степен. Той направо заявява още през 1967 г., че Н-1 няма да полети никога. В първия вариант на ракетата са предвидени 24 двигателя (по - слаби в сравнение с 5 - те F-1 на Сатурн V). По - късно, когато Н-1 е модифицирана за полет до Луната, Корольов добавя още 6 НК-15 в центъра на първата степен (Блок А). Тази степен трябва да работи между 115 и 125 сек. На втората степен (Блок Б) са монтирани 8 двигателя НК-15, които по разчет трябва да работят 120 сек. На трета степен (Блок В) са монтирани 4 от по - леките, но по - слаби двигатели НК-31, които трябва да работят цели 370 сек. Това е причината в тази степен да се намират 175 тона гориво и окислител. На четвъртата степен (Блок Г) е монтиран един двигател НК-19, който има възможност за многократно включване и изключване. На петата степен (Блок Д) има двигател РД-58 (на Валентин Глушко), с възможност за работа от 600 сек. при режим на многократни изключвания. На базата на този двигател, Глушко създава ускорителен блок използван широко в по - нови руски разработки. Сборката на целия ракетно - космически комплекс се осъществява на космодрума Байконур, поради невъзможност свръхгабаритните блокове (особено А и Б) да бъдат транспортирани от завода - производител "Прогрес" в Самара, Русия до стартовата площадка в Казахстан. За целта "Прогрес" построява свой филиал близо до стартова площадка №112 на Байконур. От нея до стартова площадка №110, Н-1 е транспортирана в хоризонтално положение по две специално построени паралелни жп линии с помощта на мощни дизелови локомотиви.

Безпилотни полети на Н-1[редактиране | edit source]

Общо са проведени четири опита за космически полет на ракетно - космическия комплекс Н1-Л3. Всички те са неуспешни и бележат провала на съветската лунна програма. Интересно е да се отбележи, че СССР се отказва (за разлика от НАСА) от строителството на сложни и скъпоструващи наземни стендове за динамични и огневи изпитания на отделните блокове на ракетата - носител. Това е една от сериозните причини за загубата на половината от произведените ракети Н-1[3]. Всички стартове са от стартова площадка №110 на космодрума Байконур.

Първи полет[редактиране | edit source]

Първия старт на новата ракета - носител Н-1 (изделие № 3Л) е даден в 12 часа 18 минут 07 сек. на 21 февруари 1969 г. В резултат на пожар възникнал в двигател № 2 на Блок А, на 68 секунда от полета следва взрив на носителя на височина 12,2 км. Ракетата пада по трасето на полета на 52 км. от стартовата позиция[4].

Втори полет[редактиране | edit source]

Втория старт на ракетата - носител Н-1 (изделие № 5Л) е на 3 юли 1969 г. Този път става авария в двигател № 8 на Блок А. Ракетата успява да се издигне само на 200 метра. На 23-та секунда от полета пада на стартовата площадка. В резултат на най-големия взрив в историята на космонавтиката е тежко повреден целия стартов комплекс. За възстановяването му са нужни почти две години[5].

Трети полет[редактиране | edit source]

Третия старт на ракетата - носител Н-1 (изделие № 6Л) е на 27 юни 1971 г. Всички 30 двигателя на Блока А работят нормално, но възниква непредвидена от конструкторите газодинамична сила, която завърта ракетата в опасна посока. На 51 сек. от полета Н-1 се врязва в земята на 16,2 км от старта. От взрива се образува кратер с диаметър 45 м. и дълбочина 15 м. Ракетата за малко не унищожава съседната стартова площадка № 31.

Четвърти полет[редактиране | edit source]

Четвърти, последен старт на ракетата - носител Н-1 (изделие № 7Л) е даден на 23 ноември 1972 г. Целия ракетно - космически комплекс претърпява изменения за този полет. Монтирана е нова бордова ЕИМ и повече от 13 000 датчика. Ракетата лети 107 сек. до височина 40 км., но 7 сек. преди отделянето на първата степен се разрушава турбопомпата на двигател № 4. Теоретично енергоресурсите на ракетата са достатъчни (може да лети при отказ на два двигателя от Блок А или един от Блок Б), за да се отдели първата степен по - рано, но да достигне нужните параметри на мисията. Системите за управление на полета, обаче, не допускат такава възможност. Последвалия взрив слага край на съветската лунна програма.

Край на работата по развитието на ракетата[редактиране | edit source]

След провала на безпилотните полети, са проведени множество мероприятия за развитието на Н-1. Модернизирания носител Н-1Ф е готов за пореден старт през м. август 1974 г. Тогава в автоматичен режим трябва да бъде изпълнена цялата полетна програма до Луната и обратно. Едва тогава са планирани пет полета с пилотирани космически кораби. Лунната надпредвара е загубена от СССР и генералния конструктор Валентин Глушко (заменил междувременно на поста Василий Мишин) прекратява съветската лунна програма с мълчаливото съгласие на висшите партийни и държавни ръководители. Работата по усъвършенстване на ракетата - носител продължава още две години и през 1976 г. е окончателно прекратена. Целия проект струва на СССР повече от 5 (по други данни 12) млрд. рубли. Построени са 10 екземпляра Н-1. От тях 4 са загубени по време на изпитанията. 2 от останалите 6 са подготвени за орбитална станция от тип Скайлаб, но висшето ръководство на страната не разрешава изстрелванията. Последните 4 ракети са изпратени за утилизация.

Резултати[редактиране | edit source]

СССР стартира разработката на свръхтежък носител със закъснение от пет години спрямо САЩ и логично губи лунната надпревара. В проекта на Сергей Корольов се наблюдават редица регресивни технически решения - повече степени, по-голямо количество двигатели, голяма сумарна тяга при малък размер на соплата на Блок А, отказ от използването на високоенергетични кислород-водородни двигатели за връхните степени, сравнително малък полезен товар за размерите на ракетата. Независимо от това Н-1 е с приблизителните параметри на легендарния носител Сатурн V. От начало ракетата е предназначена за сборка на ниска околоземна орбита на Тежък междупланетен кораб (ТМК) за полети до Венера и Марс, а също така и като носител в нереализирания проект за тежък марсоход "Марс-4НМ". След несполучливите стартове на Н-1 всички мащабни начинания са изоставени поради липсата на свръхтежка ракета - носител. Такава се появява десет години по - късно, но и новия проект също не получава възможност за развитие.

През 1976 год се започва работа по програмата «Энергия—Буран»,успешно използваща принципно нова свръхтежка ракета - носител «Энергия», на база на която е разглеждан, но не е бил реализиран нов проект за пилотируем полет до Луната «Вулкан»—"ЛЭК".

Вижте също[редактиране | edit source]

Галерия[редактиране | edit source]

Литература[редактиране | edit source]

  • Гетланд К., Космическая техника, Издательство "Мир", Москва, 1986
  • Филин В. М., Воспоминания О Лунном Корабле, Издательство "Культура", 1992, с. 5
  • Хрушчов С., Раждането на свръхдържавата, Издателство "Прозорец", София, 2012, с. 301 - 306
  • "The N-1 Moon Rocket - a brief History". Retrieved 2011-09-07
  • "N1". Encyclopedia Astronautica. Retrieved 2011-09-07.

Източници[редактиране | edit source]

  1. Lindroos, Marcus. The Soviet Manned Lunar Program MIT. Accessed: 4 October 2011.
  2. Советская лунная программа. Ракета-носитель Н-1. // Архив на оригинала от 2012-02-04. ; Марсианские хроники: Несостоявшееся будущее, А.Грек, Популярная механика, декабрь 2002 г.
  3. Научно технический журнал Двигатель. // Архив на оригинала от 2011-08-25.
  4. РАКЕТЫ И ЛЮДИ. // Архив на оригинала от 2011-08-25.
  5. Черток Б. Е.,Ракеты и люди. Лунная гонка— 2-е изд. — М.: Машиностроение, 1999. — 538 с. — 5 027 экз. — ISBN 5-217-02942-0

Външни препратки[редактиране | edit source]

Видео[редактиране | edit source]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Н-1“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.