Светослав Рьорих

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Светослав Рьорих
руски художник
Светослав Рьорих 
Роден: 23 октомври 1904 г.
Починал: 30 януари 1993 г. (88 г.)

Светослав Николаевич Рьорих (на руски: Святосла̀в Никола̀евич Рѐрих) е руски художник, философ, учен и общественик[1][2], най-малкият син на Елена и Николай Рьорих. Награждаван е за големия принос в културата на Русия, своята втора родина Индия и в България, където по думите му „не се чувства гостенин”.

Светослав Рьорих е роден на 23 октомври 1904 в Санкт Петербург. Учи в частната гимназия на К. Май — най-старото петербургско художествено учебно заведение. Още като малък придружава баща си по време на археологически експедиции из Русия. През 1918 заминава за Финландия. Рисува под ръководството на Н. Рьорих и се увлича от философско практичните системи на Елена Блаватска, Парамаханса Рамакришна, Свами Вивекананда, Шри Ауробиндо и др. В Лондон изучава архитектура. Съвместно с баща си участва в сценографските решения на оперни постановки в Ковънт Гардън (по покана на С. Дягилев за прочутите “Руски сезони”).

От 1919 до 1923 учи архитектура в Колумбийския университет и получава бакалавърска степен. Освен че е аспирант в Харвардския университет, той става вицепрездент на музея „Н. Рьорих“ в Ню Йорк. Едновременно с това е директор на Международния център за изкуство “Корона Мунди” в Ню Йорк.

През 1925 година организира първите си самостоятелни изложби в САЩ и бързо се утвърждава като художник-портретист. Малко по-късно заедно с родителите си заминава за Индия. Там изучава изкуството на народите от Изтока и народната медицина. От 1930 до към 1945 участва в работата на Хималайския институт за научни изследвания “Урусвати”, като ръководи изследванията на Биохимичната лаборатория по ботаника, тибетска и индийска фармакопея.

Светослав Рьорих е автор на изкуствоведската монография "Изкуството в долината Кулу" (1967)[3], както и на редица изкуствоведски и философски статии и беседи, част от които са публикувани в сборниците "Да се стремим към Прекрасното" (1993)[4] и "Изкуство и живот" (2004).[5] Във философията Светослав Рьорих е ученик на своите родители Николай и Елена Рьорих и последовател на философско-нравственото учение "Жива Етика", на което дава свое оригинално тълкуване и развива някои от най-важните му аспекти.[6] Сред засегнатите от Светослав Рьорих философски проблеми е този за ролята на изкуството в човешкото общество. Според него без хуманистичното въздействие на прекрасното върху човека не е възможно да се достигне задълбочено духовно възприемане на действителността, и съответно - невъзможно е нейното усъвършенстване. В тези свои възгледи Светослав Рьорих е близък до Платон.[7] Красотата според Рьорих е закон на природата, нейна форма и нейна душа[8], за него тя представлява "най-висш израз на стремежа на Природата към съвършенство в мириадите нейни форми и проявления".[5] Красотата за Рьорих е и безпогрешно мерило за истината.[5][8]

През 1945 Светослав Рьорих сключва брак с известната индийска киноактриса Девика Рани, племенница на Рабиндранат Тагор, и се премества да живее в град Бангалор, Южна Индия. При посещение на съветска правителствена делегация начело с Никита Хрушчов в Индия, урежда разрешение за завръщането на брат си, ориенталиста Юрий Рьорих (1902–1960) в Съветския съюз.

През 1960 година организира големи самостоятелни изложби в Делхи, Москва и Ленинград. След неочакваната смърт на Юрий Рьорих предава уникалната му библиотека на Академията на науките на Съветския съюз. Година по-късно получава най-високата награда на Индия – Орден на Лотоса. От 1974 до към 1987 година организира пътувания и изложби в различни градове на Съветския съюз, България, Индия и др.

Светослав Рьорих посещава България неколкократно във връзка с откриването на неговата и на Николай Рьорих изложби в различни градове на страната. Светослав Рьорих е съинициатор на започнатите от Людмила Живкова национални програми за естетическо възпитание и международната детска асамблея „Знаме на Мира“. Впечатлен от начинанията на Комитета за култура ръководен от Людмила Живкова, той подарява на България над 400 картини на Николай Рьорих и свои собствени картини. Те се намират се в Националната галерия за чуждестранно изкуство, и са показвани частично през 1981, 1994, 1997, 1999 и 2003.

Светослав Рьорих подготвя създаването на център "Рьорих" в България, но внезапната смърт на Людмила Живкова през 1981 прекъсва това начинание. През 1981 Светослав Рьорих е награден с най-високи български ордени във връзка с 1300-годишнината на България и за изключителен принос към изкуството и културата и укрепването на дружбата и сътрудничеството между България и Индия. Избран е за почетен академик на Националната художествена академия в България, след което е избран за академик и в Русия. Предава на Русия 288 картини на Николай Рьорих, които днес се намират в музея на Изтока в Москва.

През 1987 на среща със съветския лидер Михаил Горбачов е постигнато съгласие да се спре идеологическото преследване на философско-социалната система на семейство Рьорих (Агни Йога) и създаване на музей на Николай Рьорих в Русия. През 1990 Светослав Рьорих предава част от архивите и картините на семейството си на фонда „Рьорих” в Москва.

През 1993 година, на 30 януари, Светослав Рьорих завършва земните си дни в град Бангалор, Индия.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. А.П.Горкин (гл.ред.). Энциклопедия «Искусство». Часть 4. Р-Я (с иллюстрациями)
  2. Московская энциклопедия. Том 1. Лица Москвы. Книга 3. – М.: Фонд «Московские энциклопедии», 2010. С. 622.
  3. Svetoslav Roerich. Art in the Kulu Valley. Naggar, Kulu, India: Roerich Museum, 1967.
  4. С.Н.Рерих. Стремиться к Прекрасному. М.:МЦР, 1993.
  5. а б в S. N. Roerich. Art and Life. Moscow: International Center of the Roerichs, 2004.
  6. Л.В.Шапошникова. Весть Красоты // С.Н.Рерих. Стремиться к Прекрасному. М.: МЦР, 1993.
  7. Н. Д. Спирина. Философско-этические воззрения Святослава Рериха. // Н. Д. Спирина. Полное собрание трудов. Т. 1. С. 136-146. Новосибирск: Россазия, 2007
  8. а б Т. П. Григорьева. «Куда идешь, брат мой?». О книге Святослава Рериха «Искусство и Жизнь» // «Культура и время». 2005. № 1

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]