Антропологични и генетични проучвания на прабългарите

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Образ на предполагаем прабългарски конник от съкровището от Наги сент Миклош, Трансилвания от 9 век с изразени туранидни черти. Опитите да бъде приписана документална стойност на образите на прабългари от по-късни византийски миниатюри са некоректни, защото те са създадени след изчезването на прабългарския антропологичен тип.[1]

Антропологичните и генетични проучвания на прабългарите спомагат да бъде разбулена загадката около техния неясен произход. Съгласно наложилата се през 20-ти век теория за туранския произход на прабългарите, те са формирани като самостоятелен древнотюркски огурскоезичен народ, сроден на хуни, авари и хазари, около средата на 2-ри век в Средна Азия чрез смесване на прототюрки, останки от хуно-алтайски, угърски и сарматски племена. Тя е поддържана от Геза Фехер, Веселин Бешевлиев, Иван Шишманов, Стефан Младенов, Васил Гюзелев, Димитър Ангелов, Петър Петров, Лев Гумильов, Арист Куник, Николай Карамзин, Вилхелм Томашек, Владимир Генинг, Алфред Халиков, и др. Следва да се отбележи и същественото допълнение на американския тюрколог Омелян Прицак, че прабългарите се откъсват от туранската етническа общност, далеч преди тя да се обособи в VІІІ – ІХ век като тюркско-алтайска.

Според Валтер Пол племената на Евразийските степи не са били етнически хомогенни и често са съюзи на множество племенни групи.[2] Ерик Хобсбаум смята, че езикът им е почти винаги изкуствено наложена конструкция, като властващите елити, а не етно-лингвистичните особености на масите, са определяли езика на новите степни общности. Питър Голдън отбелязва също, че тюрко-монголските племена в Централна Азия, още от първото хилядолетие преди новата ера са имали контакти със скито-сарматите индоевропейци и са се смесвали с тях. Тези смесени племена са разглеждани от Голдън, като предци на носителите на огурските езици, към които се причислява и прабългарския език.[3] Според Голдън, тюркските народи от Централна Азия имат комплексен произход и са смес от различни степни племенни групи.[4] Съвременните изследвания показват, че евразийските степни племенни съюзи са били твърде разнородни, като днес учените предпочитат етногенетичните теории пред тези за конкретен етнически произход на отделните племена.[5]

Антропологични анализи[редактиране | редактиране на кода]

Five pie charts
Теоретизирана схема, показваща в исторически план съотношението на монголоидни и европеидните примеси в населението на Казахстан, получена при систематизиране на краниометрични данни от мъжки черепи.[6]

Според Рашо Рашев прабългарите са продукт от смесването на три етно-лингвистични групи: иранска, угорска и тюркска. Формирането им се извършило в рамките на Хунския племенен съюз преди 375 г., през II – IV в., когато те се обособяват от хуните. Симбиозата между трите племенни групи се осъществява в степната и лесостепната област между Алтай и Урал. Етногенетичният процес завършва през V – VI в. с присъединяване на ираноезично население от източноевропейските степи и на нови угорски групи от Азия. Обединяващото звено и през двата етногенетични етапа е било тюркско. През VII в. под името "българи" тези групи окончателно се сливат в степната зона на Източна Европа.[7] Тези етногенетични теории се подкрепят от антропологични особености на част от анализираните скелетни останки, както и от някои запазени изображения, на които се виждат някои туранидни черти. Такъв е например образът на победоносен конник запечатан на кана № 2 от златното съкровище от Наги сент Миклош.[8] Пример за това е и възстановката по черепа на ичургубоила Мостич.[9] Сходен вид има и намерена в Плиска каменна глава, изобразяваща войн с леко изразени азиатски черти.[10][11] Такива черти има и изображението на плочката от Евксиноград, на която се вижда войн, облечен с кафтан и плитка на главата.[12] Подобно е положението с намерения скелетен материал, еднозначно определен като прабългарски, като в него европеидните черти някъде са примесени с монголоидни белези. Същевременно, при някои от находките, монголодни белези липсват.[13] Палеоантропологичните находки от всички некрополи в Поволжието, Украйна и Молдова, които са приписвани на прабългари, свидетелстват за сложни етнообразуващи процеси. Във всички погребални обекти могат да бъдат проследени антропологичните типове намерени в некропола край село Иличовка, в района на Донецк.[14] Това са предимно брахиокранични европеиди с леко изразени монголоидни примеси. Така например в некрополите във Волжска България са установени три типа скелети с различна, но ниска степен на монголоидност, която чувствително се засилва след татарското нашествие.[15] Носителите на монголоидните елементи са основно представени в мъжката част от находките, докато женските находки са по-изразена европеидност.[16] В изследвани гробове в Североизточна България и Южна Румъния се разкриват различни соматични типове, включително средиземноморски и по-рядко типове с изразени източноазиатски антропологични белези. Въпреки морфологичното сходство в находките на прабългарските погребения, в различните региони където са открити, има осезаемо антропологично въздействие от смесване с местното население върху открития скелетен материал. В Поволжието влиянията са угро-фински и пратюркски, в Украйна са сармато-алански, в Молдова са славянско-нордически, а в България и Румъния са от смесен тип - нордически и понтийски.[17] В част от черепите има следи от изкуствена деформация и тарапанация, която се предполага, че е резултат от шаманистки практики. В някои некрополи, изкуствената деформация е представена при около 80% от черепите. Според Ото Менхен-Хелфен и Рашо Рашев, изкуствената деформация на черепа, и други видове погребални находки в прабългарски гробове, са подобни на тези на сарматизирани тюрки или тюркизирани сармати от погребения, разкрити в Причерноморската степ.[18][19]

Генетични анализи[редактиране | редактиране на кода]

Карта на Западна Евразия показваща генетичното влияние на преселници от периода на Средновековието с произход извън региона. За България е отчетено минимално проникване единствено на монголоидни гени.
Схематичен анализ на генетичните примеси на няколко популации от Стария свят. В различни цветове са отбелязани 7 предполагаеми регионални компонента както следва: 1. Субекваториална Африка – кафяв; 2. Източна и Северна Европа – син, 3. Източна Азия – жълт; 4. Средния Изток и Южна Азия – зелен; 5. Близък изток и Северна Африка – оранжев; 6. Западна и Южна Европа – светло син; 7. Кавказ и Анатолия – тъмно розов. При българите доминират европейските, следвани от кавказко-анатолийските влияния.

Описаната комплексна етногенетична теория се подкрепя и от генетични тестове. Според тях носителите на културата "ямна", които на практика са протоиндоевропейците, се разселват от Понтийско-Каспийската степ през 4-то хилядолетие пр.н.е., достигайки постепенно и до границите на Източен Сибир. Впоследствие, през първото хилядолетие пр. н.е., индоевропейците губят технологичните си предимства, свързани с откриването на колелото и опитомяването на коня, като в Сибир и Централна Азия, посоката на миграцията се обръща. Така те отстъпват мястото си на други конници от Източна Азия, носители на монголоидни гени, които са въоръжени по-добре, а самите индоевропейци там постепенно са изтласкани и избивани, като са претопени и изчезват в новите миграционни вълни на източноазиатските номади.[20] Скелетни останки от Казахстан (Централна Азия), разкопани от различни места, които са датирани между 15-ти век преди новата ера и 5-ти век след новата ера, са изследвани генетично. Разпределението на източно и западно евразийски гени през периода в региона съответства с наличната археологическа информация. През периода от 13-ти до 7-ми век преди н.е., всички проби принадлежат на западно-евразийски хаплогрупи, а по-късните свидетелстват за пристигането на носители на източноазиатски такива, които съжителстват с носителите на предходния генетичен субстрат и се смесват с него.[21]

Генетични тестове на таримските мумии също насочват за смесен произход, предимно европеиден по бащина линия и за предимно сибирски по майчина.[22][23] Генетични тестове на древна мтДНК от хунски некропол в Бавария, Германия, говорят за хора от смесен антропологичен тип и произход.[24] Генетичен анализ на скелет в хунски некропол в Унгария, разкрива централноазиатски хаплогрупи, които почти не се срещат днес в Европа.[25] Анализи по женска линия на останки от хазари, открити в Унгария, които са датирани от 10 век, показват също както източноазиатски, така и западноезразийски хаплогрупи.[26] Изследвани по майчина линия останки на кумани, открити в Унгария, показват, че те са се били смесили с носители на западноевразийски генетични хаплогрупи, далеч преди да достигнат до Централна Европа. Така от шест скелета са извлечени женски хаплогрупи, като само една е източноазиатска, а останалите западноевразийски. Същевременно в изследването се отбелязва, че 5 от 6-те скелета, носят монголоидни белези.[27]

Редица изследователи свързват населението от Салтово-маяцката археологическа култура с аланите, прабългарите и хазарите.[28][29] При тестове на останки от погребения на такова население в Русия са разкрити мъжки хаплогрупи, част от които имат западноевразийски произход, а други са със сибирски такъв, като например G2, R1а, R1b и N1c. Някои от антропологичните параметри на изследваните индивиди имат източноазиатски антропометрични характеристики, докато при тестване, техните мъжки хаплогрупи са показали западноевразийски произход.[30][31] Според изследвания на древна ДНК извършени на скитски кости от Пазърък, Алтай, скитите там са били носители, както на западно евразийски, така и на източноазиатски и сибирски хаплогрупи, а междурасовите контакти започват през 5-ти век пр.н.е., докогато планината е била бариера за междурасови контакти.[32] Според друго изследване скитите произхождат от носителите на т.нар. Ямна култура и се разселват както на запад към Европа, така и на Изток в Централна Азия и Южен Сибир. Поради голямата си мобилност като ездачи, с което превъзхождат завареното население, те заемат обширни територии. Според изследването, скитите се разделят на Източни и Западни, като при заселването си се смесват с местно население. На Изток това са главно носители на източноазиатско ДНК, но между двете групи има не само културен обмен, но и генетичен. Западните скити също имат източноазиатска генетична връзка, но тя е по-слаба. Според изследването източноазиатското ДНК при Западните ските се засилва най-много през Железния период, много преди идването на тюркските народности в ранното Средновековие.[33]

Явно е че, миграционните вълни на източноазиатските номади към Европа, водят до смесването им със завареното по пътя западноевразийско население и до тяхната постепенна трансформация, като след пристигането им в Европа, те са генетично асимилирани и напълно изчезват. Генетичните тестове на съвременните тюркоезичните народи в Евразия потвърждават тази теза, като резултатите им варират в широки граници.[34] Тези от тях живеещи в Европа, почти напълно се припокриват генетично със съседните европейски народи, докато в Далечния изток се стига до почти пълното им сходство със съседните източноазиатски народи.[35] Така турците в Анатолия са близки с арменците и грузинците, туркмените в Централна Азия имат сходно ДНК с това на съседните иранци, тюркоезичните ногайските татари в Кавказ са близки генетично с чеченците, говорещи кавказки език, а тюркоезичните чуваши са доста близки генетично със славяноезичните руснаци в региона на Южен Урал и Поволжието. Тюркоезичните гагаузи, мигрирали от Българските земи в днешна Украйна през 18 век, са генетично близки с българите, което доказва техния балкански произход.[36][37] Българите са разположени на генетичната карта на Европа близо до своите географски съседи: македонци, румънци, гърци, сърби, албанци и т.н. Същевременно турците от Анатолия са доста по-отдалечени генетично от българите, отколкото другите им балкански съседи, което се дължи вероятно на ролята на географска бариера, която са изиграли Проливите, докато балканските турци са по-сходни генетично с българите, макар и не колкото православните тюркоезични гагаузи, което вероятно се дължи на съществените културни различия между двата народа, които са възпрепятствали смесените бракове.

Според автозомно генетично изследване от 2015 г. адресирано към генетичния произход на тюрките, обхванало лица от 22 отделни групи тюркоезично население, които представят напълно тяхното настоящо географско разпространение, в съгласие с приетия модел, според който, при тюркската експанзия, елитът е предизвикал по места подмяна на езика на подчиненото местно население, е потвърдено, че повечето от тюркоезичните народи генетично наподобяват своите географски съседи. Въпреки това, дори западните тюркски народи от Източна Европа, включени в извадката, показват наличие на специфични хромозомни частици, които са идентични по произход (IBD) с населението от днешен Южен Сибир и Монголия Това са области, които историците сочат като евентуален център на серията преселения, на различни тюркски степни племенни групи през средновековието. Наличие на такива частици се наблюдава също и в нетюркски популации в Западна Евразия, но тюркските народи демонстрират по-висок процент на наличие на такива частици и с по-голяма дължина в сравнение с техните нетюркски съседи. Използван е и метод за подразбиране на периода на примесване на тези частици в местното население, който е установен, че обхваща интервала от 9-ти до 17-ти век, който се припокрива с тюркските миграции, станали през периода между 5-ти и 16-ти век. По този начин, резултатите доказват наличието на специфична генетична добавка сред тюркските народи, както и периода на неотдавнашното примесване и споделяне на родословието на предците им със заверените местни популации, което подкрепя теорията, че прародината на тюркските народи е Монголия и Южен Сибир. Такива IBD частици са установени както в Източна Европа, така и на Балканите, включително и в България.

Според автозомен атлас на генетичните смешения от 2014 г. българите са носители на 2% централнооазиатска ДНК, привнесена от районите на Монголия и Южен Сибир в региона на Балканите през 9-ти век, което вероятно кореспондира със претопяването на прабългарите в завареното население.[38] Според същия анализ чувашите, които също претендират прабългарска връзка са носители на 9% източноазиатска ДНК, която е примесена на 3 пъти през различни времеви интервали, като приноса през 9 век е обвързан от авторите със създаването на Волжска България и примесването на прабългарите и завареното население.[39][40] Присъствието на тези източноазиатски компоненти в Източна Европа е преценено като последица на преселението на малки групи азиатски номади през Средновековието. Според друго изследване монголоидният компонент сред южните славяни се формира основно по време миграцията на степните народи през Средните векове, като хуни, авари, прабългари, монголи и др.[41] Дори и волжките татари, които са други претенденти за прабългарска връзка, са като цяло генетично близки до източноевропейските популации. Въпреки това, те притежават и някои характеристики на източноазиатските такива, като някои специфики в техните левкоцитни антигени, ги поставят в близост едновременно до чувашите и българите, като тази връзка вероятно е наследство от прабългарите.[42] В тази връзка, някои учени предполагат, че генетичния принос на прабългарите в тези региони е бил символичен и на практика е трудно установим.[43]

Според Атласа, при българите, останалите генетични компоненти са над 40% балто-славянски, като периода на примесването се определя на 500-950 г.н.е.[44] От данните се предполага, че от този примес 46% е подобен на беларусите, 23% на литовците и 19% на поляците. Останалите над 55% генетични компоненти у българите са предимно източносредиземноморски. Те са основно гръцко, кипърско и левантинско-подобни. Въпреки, че българите са част от славянската етнолингвистична група, те както и повечето други южни славяни се характеризират с преобладаващ генетичен субстрат, който е различен от този на западните и източните славяни. Този феномен се обяснява с езиковата асимилиация на завареното балканско население от средновековните славянски заселници.[45]

Научни спекулации в България[редактиране | редактиране на кода]

Карта на прабългарски погребения на Долния Дунав от 8-9 век. На над 80% от територията на днешна България няма прабългарски некрополи.
Карта на сферите на племенен контрол в Българската държава след основаването й. В розово са отбелязани държавните граници. В жълто са маркирани зоните под пряк прабългарски контрол, а в синьо тези под славянско самоуправление.

След 1989 г. и променената политическа доктрина на България, страната обръща гръб на Русия, което стимулира желанието да бъде омаловажен славянският компонент в етногенезиса на българите. Създаденият през 70-те години на 20 век засилен интерес към траките и тракологията затихва. Това създава вакум, който поражда стремеж да се „реабилитира“ прабългарското наследство, и събужда интереса към прабългаристиката. През този период българският национализъм продължава да се храни от идеите на „възродителния процес“.[46] Антитурската реторика намира израз във възхода на теорията, които оспорва тюркската теза за произхода на прабългарите, поради комплекса от азиатския им произход. Възражда се забравената „иранска“ или „арийска“ теза за тяхното потекло. Засилват се расистките насоки, които пренебрегват факта, че термините „индоевропейски“ и „алтайски“ са предимно лингвистични, като в тях се влагат специфични расови белези. Участници в екзотични екскурзии, маскирани като „научни експедиции“, започват да сеят псевдонаучни абсурди в общественото пространство.[47] В резултат на тези тежнения, в трудовете на някои учени през 21 век, прабългарите се трансформират от малобройна, тюрко-алтайска, степна орда, асимилирана в славянските маси и приела византийската култура, във високоразвити арийци, доминиращи числено и културно над завареното ромейско население и заселилите се преди тях в ранносредновековна Византия славяни.[48] Пренебрегва се фактът, че на над 80% от територията на Българското землище, няма некрополи останали от прабългарите, а там където ги има те са оскъдни. Игнорират се и обстоятелствата, че в днешния български език почти липсват прабългарски заемки, а единственият средновековен писмен източник посочващ конкретна бройка за Аспаруховите прабългари, ги описва като 10,000 души.[49] В този контекст през 21 век в България се намесва и генетиката, която постепенно измества физическата антропология, като част от доказателствата за българския етногенезис.[50]

В унисон с тези прабългаристични тенденции, ръководителят на екип от учени, извършващи популационни генетични изследвания, акад. Ангел Гълъбов – експерт по вирусология, дава обширни интервюта в които коментира тези изследвания, в които освен генетични резултати, се интерпретират и исторически факти. Гълъбов твърди, че прабългарите са основна съставна част както на българската народност в Средновековна България, така и на модерната българската нация, като тюркската теория за произхода им трябва да бъде забравена.[51][52][53] Според него е грешна тезата за прабългарите като малка номадска орда, като Гълъбов допуска, че техният брой вероятно е бил около 1 млн. души, докато според редица изследователи, броят им е бил едва няколко десетки хиляди.[54] Екипът подкрепя и маргиналната хипотеза за антична Бактрия като прародина на прабългарите, като твърди също, че прабългарският език е спадал към памирското семейство на индоевропейските езици, а днешният български език е свързан тясно с иранските езици.[55] Въпреки съгласието на Гълъбов, че прабългарите не са местни, а идват по тези земи от Централна Азия, той твърди, че генетичните тестове показват, че днешните българи, както и прабългарите са сродни със средиземноморските народи гърци и италианци. Тези факти той обосновава донякъде с големия брой прабългари, които според него били заселени в Средновековието, както на територията на днешна България, така и на териториите на днешните Гърция и Италия.[56] Ненаучни в академичния смисъл са публикациите и авторите, с които екипът генетици обосновава своите твърдения, по спорния въпрос за броя на прабългарите. Това са научно-популярни публикации и същите не са с генетична или антропологична, а с историографска насоченост. Превратно е и самото тълкуване на цитираните източници. Така например, екипът на Гълъбов цитира книгата на историка проф. Румен Даскалов „Чудният свят на древните българи“, която всъщност е критика, иронизираща подобни странни тези, развивани от други „прабългаристи“.[57] В тази връзка, като обосновка са използвани и някои публикации на Петър Добрев, чиито методи на работа са определяни в научните среди като „свободна интерпретация на извори и паметници“.[58] Въпреки, че екипът генетици цитира по този повод и публикацията на историка Божидар Димитров „12-те мита в българската история“,[59] самият той ги обвинява в липса на компетентност по коментираните въпроси.[60] Димитров заявява, че народността не е биологична категория, а историческа, и че българската нация е създадена въз основа на 53 народа, които са се влели в нея.[61]

Във връзка с тезата на екипа, че днешните българи са почти идентични с прабългарите, резултатите за модерната българска популация се екстраполират и към прабългарите, които се обявяват в изследванията за доказани индоевропейци и нетюрки. Представените в съвременните българи източноазиатски и централноазиатски хаплотипи в минимален размер от около 2%, са посочени като безспорно доказателство за нетюркския произход на прабългарите.[62] Впоследствие е проведено и изследване на проби древна ДНК от общо 13 средновековни погребения, като те са взети от 3 отделни некропола в страната. Изследвани са материали от eдин езически некропол (VIII – IX в.) в североизточна България – край с. Ножарево, Силистренско, в който се предполага, че има основно прабългарски погребения. Прабългарите в този некропол е възможно да са идентифицирани по изкуствената деформация на черепите характерна за тях, тъй като във въпросния некропол, прабългарски вероятно са само част от погребенията.[63] Изследвани са и материали от 2 некрополa датирани от периода след покръстването и претопяването на прабългарския етнос (X – XI в.), при които подобна идентификация е практически невъзможна. Такъв е християнският некропол край Голямата базилика в Преслав и християнския некропол в с. Туховища, Благоевградско, който Гълъбов по неясни причини обявява за гробище на Куберови прабългари. Подобни твърдения в региона са правени по политически причини, около възродителния процес, когато е обявен за „открит“ нов подвид на динарската раса, разпространен главно в Родопите, който имал връзка с Куберовите прабългари.[64] При определянето на племенната принадлежност на древните останки се изхожда от презумпцията, че прабългарите са погребвали мъртъвците си, докато славяните са извършвали кремация. Така, всички останки в гробовете са приети за прабългарски.

Методиката на анализите използвана от екипа също е доста спорна. Анализирани са мутациите само на митохондриалната ДНК, като произходът се определя главно по мутациите на мъжкия, а не на женския ген, който дава доста по-оскъдна информация. Автозомен анализ на останките, при който произходът се определя най-точно, също не е правен. От друга страна направеното изследване на мтДНК не е прецизно, като при него е тестван само регионът HVR1 от митохондриалната ДНК, без регионите HVR2 и Coding Region, като така не може да се получат напълно достоверни резултати. Въпреки това, резултатите от 13-те проби, в които по използваната твърде половинчата методика не са установени източноазиатски женски хаплогрупи, са представени като безспорно доказателство за нетюркския произход на прабългарите.[65] На приложената към изследването схема за генетично сходство, анализът поставя мигриралите от Централна Азия прабългари, най-близо до днешните жители на Централна Италия.[66] Това парадоксално разположение поставя въпроса относно възможността останките, от които са извлечени пробите, да не са прабългарски, а на местно население с балкански произход. Поражда се и съмнение, че при определянето на етническата принадлежност на древните останки, се е изхождало от спорната презумпция за техния априорен прабългарски произход, което компрометира изследването. Академикът е обвиняван от колеги в спекулации и във връзка с други негови изследвания.[67]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон, проф. Иван Добрев, 2005 г. Издателство: Рива, стр. 261 – 270.
  2. Pohl, Walter (1998), "Conceptions of Ethnicity in Early Medieval Studies", in Lester K. Little; Barbara H. Rosenwein, Debating the Middle Ages: Issues and Readings, Blackwell Publishers, pp. 13–24.
  3. Golden, Peter Benjamin (1992). An introduction to the History of the Turkic peoples: ethnogenesis and state formation in medieval and early modern Eurasia and the Middle East. Wiesbaden: Otto Harrassowitz. ISBN 9783447032742, pp. 379-382.
  4. Golden, Peter B. (2011). Studies on the Peoples and Cultures of the Eurasian Steppes. Editura Academiei Române; Editura Istros a Muzeului Brăilei. ISBN 9789732721520, p. 55.
  5. Hyun Jin Kim, The Huns, Rome and the Birth of Europe. ISBN 978-1-107-00906-6. Cambridge University Press. 2013. page 31.
  6. "Physical Anthropology of Kazakh People and their Genesis" by O. Ismagulov & A. Ismagulova Ch., Valikhanov Institute of History and Ethnology. Almaty, Kazakhstan. In: SCIENCE - Private Fund for Supporting of Science and Technologies. Science of Central Asia, January-February 2010, No. 1.
  7. Рашо Рашев. Прабългарите през V-VII век. Трето издание, София: Орбел, 2005. стр. 27.
  8. Златното съкровище на българските канове – анотация на проф. Иван Добрев. Военна Академия „Г. С. Раковски“, София.
  9. Йордан Йорданов, „Възстановяване на черепа по главата“, Академично издателство „Марин Дринов“, София, 2000, стр. 193 – 201
  10. Вектник Дума, 12.09.2006 г. Дървен палат отпреди Крум и надписи, приличащи на глаголица, откриха археолозите в първата столица на българската държава, Велиана Христова.
  11. Скулптурна глава от Плиска (резюме) Валери Григоров, сп. Археология, 2006, 1-4, 235-247.
  12. Н. Хрисимов, М. Петров. Данни за мъжкото облекло от периода на Първото българско царство, Н Хрисимов, М Петров, Дриновски сборник 5, 94-111.
  13. Етнография на България: в 3 тома, том 1, Етнографски институт с музей, Веселин Димитров Хаджиниколов, Райна Пешева, Делчо Тодоров, Изд-во на Българската академия на науките, 1980 г. стр. 265.
  14. Герасимова М. М., Рудь Н. М., Яблонский Л. Т. Антропология античного и средневекового населения Восточной Европы. – М.: Наука, 1987. – 253 с.
  15. Газимзянов, И. Р. Антропология населения Волжской Булгарии золото - ордынского периода и некоторые вопросы этногенеза татар Среднего Поволжья, Российская Академия Наук, Институт этнологии и антропологии им Миклухо-Маклая, Вестник Антропологии No 1, Москва, 1996 г.
  16. D. Dimitrov (1987). „Pit graves, artificial skull deformation, Sarmatians, Northern Bactria“. Prabylgarite po severnoto i zapadnoto Chernomorie.
  17. Gerasimova M.M.; Rud' N.M.; Yablonsky L.T. (1987). Antropologiya antichnovo i srednevekovo naseleniya Vostochno i Yevropy [Anthropology of the Ancient and Middle Age Populations of Eastern Europe
  18. Maenchen-Helfen, Otto John (1973), The World of the Huns: Studies in Their History and Culture, University of California Press, ISBN 9780520015968, стр. 443.
  19. Rashev, Rasho (1992), "On the origin of the Proto-Bulgarians", Studia protobulgarica et mediaevalia europensia (Veliko Tarnovo): 23–33.
  20. Българска наука, бр. 72, 2015 г., стр. 55: Кога и откъде навлизат индо-европейците в Европа – мащабно изследване на антично ДНК (65 скелета от Ямна, Самара и Бойна брадва) Светослав Стамов, антрополог, МА, Университетът в Дюк.
  21. Lalueza-Fox, C.; Sampietro, M. L.; Gilbert, M. T. P.; Castri, L.; Facchini, F.; Pettener, D.; Bertranpetit, J. (2004). "Unravelling migrations in the steppe: Mitochondrial DNA sequences from ancient Central Asians". Proceedings of the Royal Society B: Biological Sciences 271 (1542): 941–7. doi:10.1098/rspb.2004.2698. PMC 1691686. PMID 15255049.
  22. Chunxiang Li et. al. (2010). „Evidence that a West-East admixed population lived in the Tarim Basin as early as the early Bronze Age“. BMC Biology 8 (15). doi:10.1186/1741-7007-8-15. PMC 2838831. PMID 20163704.
  23. Chunxiang Li et al. (2015). „Analysis of ancient human mitochondrial DNA from the Xiaohe cemetery: insights into prehistoric population movements in the Tarim Basin, China“. BMC Genet. 16 (78). doi:10.1186/s12863-015-0237-5. PMC 4495690. PMID 26153446.
  24. Huns in Bavaria? Genetic analyses of an artificially deformed skull from an early medieval cemetery in Burgweinting (Regensburg, Germany) Schleuder R, Wilde et al. To identify the possible foreign origin of this female with alleged „Asian“ skull deformation we sequenced the HVRI and HVRII region of the mitochondrial DNA. Our results show that the ancestry of a woman with artificially deformed skull can be linked to an at least partly Asian origin. So this indicates that at least some of the few individuals with skull deformation had not adopted the costume but can be seen as former members or descendants of the hunnish tribal community.
  25. Новое поколение, Казахстанский ДНК проект. Мурат Уали, 26 ноября 2016.
  26. Maternal Genetic Ancestry and Legacy of 10th Century AD Hungarians Aranka Csősz et al. Scientific Reports 6, Article number: 33446 (2016), doi:10.1038/srep33446 .
  27. Erika Bogacsi-Szabo et al. Mitochondrial DNA of Ancient Cumanians: Culturally Asian Steppe Nomadic Immigrants with Substantially More Western Eurasian Mitochondrial DNA Lineages, Human Biology 77(5):639-62, November 2005, DOI: 10.1353/hub.2006.0007 .
  28. Савицкий Н. М. Жилые постройки лесостепного варианта салтово-маяцкой культуры: диссертация на соискание ученой степени кандидата исторических наук. — Воронеж: Воронежский государственный университет, 2011.
  29. Бариев Р. Х. ВОЛЖСКИЕ БУЛГАРЫ. История и культура. Санкт-Петербург, 2005
  30. Афанасьев Г. Е., Добровольская М. В., Коробов Д. С., Решетова И. К. О культурной, антропологической и генетической специфике донских алан // Е. И. Крупнов и развитие археологии Северного Кавказа. М. 2014. С. 312—315.
  31. Афанасьев Г. Е. О территории Хазарского каганата и хазарского «домена» в IX веке, С.31.
  32. Tracing the Origin of the East-West Population Admixture in the Altai Region (Central Asia) Mercedes González-Ruiz et al., PLOS, November 9, 2012, DOI: 10.1371/journal.pone.0048904: Here we present support to the hypothesis that the gene pool of Iron Age inhabitants of Mongolian Altai was similar to that of western Iron Age Altaians (Russia and Kazakhstan). Thus, this people not only shared the same culture (Pazyryk), but also shared the same genetic east-west population admixture. In turn, Pazyryks appear to have a similar gene pool that current Altaians [...] Combined with the previous studies performed so far in the Altai region, our results suggest that the Altai represented a boundary to gene flow up to the beginning of the Iron Age and that during the Scythian period of the Altai (5th to 3rd century BC) there were demographic events in the region that led to a population admixture in both sides of the Altai.
  33. Ancestry and demography and descendants of Iron Age nomads of the Eurasian Steppe. Martina Unterländer et al. Nature Communications 8, Article number: 14615 (2017) doi:10.1038/ncomms14615
  34. PLoS: The Genetic Legacy of the Expansion of Turkic-Speaking Nomads across Eurasia, Bayazit Yunusbayev et al. April 21, 2015 http://dx.doi.org/10.1371/journal.pgen.1005068.
  35. Khusnutdinova, E. et al. (2002). „POSTER NO: 548: Mitochondrial DNA variety in Turkic and Uralic-speaking people“. Shanghai: HGM2002.
  36. The Caucasus as an asymmetric semipermeable barrier to ancient human migrations, Bayazit Yunusbayev et al. Mol Biol Evol (2011) doi: 10.1093/molbev/msr221.
  37. Parallel Evolution of Genes and Languages in the Caucasus Region, Oleg Balanovsky et al. Mol Biol Evol (2011) doi: 10.1093/molbev/msr126.
  38. Science, 14 February 2014, Vol. 343 no. 6172, p. 751, A Genetic Atlas of Human Admixture History, Garrett Hellenthal at al.: " CIs. for the admixture time(s) overlap but predate the Mongol empire, with estimates from 440 to 1080 CE (Fig.3.) In each population,one source group has at least some ancestry related to Northeast Asians, with ~2 to 4% of these groups total ancestry linking directly to East Asia. This signal might correspond to a small genetic legacy from invasions of peoples from the Asian steppes (e.g., the Huns, Magyars, and Bulgars) during the first millennium CE."
  39. Garrett Hellenthal, George B. J. Busby, Gavin Band, James F. Wilson, Cristian Capelli, Daniel Falush, and Simon Myers. „A Genetic Atlas of Human Admixture History.“ Science 343:6172 (February 14, 2014): pages 747 – 751. The researchers' GLOBETROTTER statistical tool confirmed that Chuvashes carry both "very ancient East Asian ancestry prior to 500BC, in the case of Russia at least, and a recent event, consistent with approximately Mongol-empire era admixture, together contributing [...] ~35% in the Chuvash.".
  40. Bayazit Yunusbayev et al., „The Genetic Legacy of the Expansion of Turkic-Speaking Nomads across Eurasia.“ PLoS Genetics 11:4 (April 21, 2015): e1005068. "The Chuvash received their Turkic ancestry around the year 816, according to its admixture analysis in S4 Table. This ancestry stems from the region of South Siberia and Mongolia. They are also related to nearby non-Turkic peoples. [...] Chuvashes, the only extant Oghur speakers showed an older admixture date (9th century) than their Kipchak-speaking neighbors in the Volga region. According to historical sources, when the Onogur-Bolgar Empire (northern Black Sea steppes) fell apart in the 7th century, some of its remnants migrated northward along the right bank of the Volga river and established what later came to be known as Volga Bolgars, of which the first written knowledge appears in Muslim sources only around the end of the 9th century. Thus, the admixture signal for Chuvashes is close to the supposed arrival time of Oghur speakers in the Volga region. [...]"
  41. Malyarchuk, B.A., M. A. Perkova, & Derenko, M.V. (2008). On the Origin of Mongoloid Component in the Mitochondrial Gene Pool of Slavs. Russian Journal of Genetics, 44(3), pp. 344–349. ISSN 1022-7954.
  42. T. A. Suslova and al. "HLA gene and haplotype frequencies in Russians, Bashkirs and Tatars, living in the Chelyabinsk Region (Russian South Urals)." International Journal of Immunogenetics 39:5 (October 2012): pages 394-408.
  43. Arnaiz-Villena; et al. (June 2003). „HLA Genes in the Chuvashian Population from European Russia: Admixture of Central European and Mediterranean Populations“. Human Biology 75 (3): 375 – 392. doi:10.1353/hub.2003.0040. ISSN 1534 – 6617. PMID 1452720.
  44. Overview of inferred admixture for 95 human populations.
  45. Genetic Heritage of the Balto-Slavic Speaking Populations: A Synthesis of Autosomal, Mitochondrial and Y-Chromosomal Data, Alena Kushniarevich et al. September 2, 2015; doi:10.1371/journal.pone.0135820
  46. Developing cultural identity in the Balkans: convergence vs divergence, Raymond Detrez, Pieter Plas, Peter Lang, 2005, ISBN 90-5201-297-0, p. 29.
  47. в-к Сега, Брой 14, 17 януари 2013, Произходът на прабългарите остава неизвестен, Участници в екзотични екскурзии, маскирани като „научни“ експедиции, сеят исторически безумия в общественото пространство – Иван Петрински.
  48. Тодор Чобанов, Изследвания върху културата на старите българи. София 2010 г.
  49. През 70-те години на 7-ми век Аспарух преминава река Дунав с група от прабългари, която според късната хроника на Михаил Сирийски от 12 век, наброявала около 10,000 души. В тази връзка варират и оценките за числеността на дунавските прабългари, като някои учени приемат, че 10,000 е бил само броят на въоръжените мъже. Виж: The Early Medieval Balkans: A Critical Survey from the Sixth to the Late Twelfth Century, John V. A. Fine, Jr. University of Michigan Press, 1991, ISBN 0472081497, p. 68.; Васил Н. Златарски. История на Първото българско Царство. Епоха на хуно-българското надмощие с. 177 и сл.; Ал. Бурмов, Създаване на Българската държава с. 132.
  50. д-р Александър Николов, „Параисторията“ като феномен на прехода: преоткриването на древните българи“, сборник „Историческият хабитус: опредметената история“, 2013, съст. Ю. Тодоров и А. Лунин, стр. 24 – 63.
  51. в-к Новинар, 15 януари 2015 г. Акад. Ангел Гълъбов: Българите винаги са били европейски народ, Няма понятие славянски гени, различаваме се от русите.
  52. Akademika BG ltd. 1 март, 2013 г. Акад. Ангел Гълъбов: Прабългарите, а не славяните са определили гените на народа ни.
  53. OffNews.bg, 25 март 2014 г. Прабългарите са генетично европейци, а не татари.
  54. Около 680 година Аспарух преминава река Дунав с група от прабългари, която се заселва на остров Певки. Същата според късната хроника на Михаил Сирийски от 12 век, наброявала около 10,000 души. В тази връзка варират и оценките за числеността на дунавските прабългари, като някои учени приемат, че 10,000 е бил броят на въоръжените мъже, а други допускат, че част от тях са останали на север от реката. На няколко десетки хиляди определят броя им професорите Константин Иречек, Юлиян Кулаковски, Александър Бурмов, Всил Златарски, Станчо Ваклинов, Петър Мутафчиев, Димитър Ангелов и др. Според Гълъбов обаче е грешна тезата за прабългарите като една малка орда. Той твърди, че те трябва да са били около 1 млн. души. Гълъбов цитира за целта некоректно проф. Рашо Рашев според когото през VII-VIII век древните българи били 30% от населението на България, но според Рашев прабългарски са 30% от погребенията в днешна Южна Добруджа, която заема едва около 15% от територията на страната. Следва да се отбележи, че в останалата част от днешна България почти напълно отсъстват прабългарски погребения, което означава, че там прабългари не са се заселвали масово и за постоянно. Гълъбов цитира и Божидар Димитров, който твърдял, че прабългарите са били 60% от населението на Първата българска държава, като Димитров отрича по-късно и това твърдение на Гълъбов.
  55. Y-Chromosome Diversity in Modern Bulgarians: New Clues about Their AncestryМ The initial homeland of the proto-Bulgarians, called Balhara by Indians and Bactria by Greeks, was situated in the foothills of Pamir and Hindu Kush Mountains...Differently, for grammatical features the proto-Bulgarian language gravitates towards the Pamir languages of the East Iranian group, which belong to the Indo-European branch. Despite its Slavic basis, the contemporary Bulgarian language contains many traces of the proto-Bulgarian language such as the kinship terminology system, an abundance of doublets for the same notion, a series of names of body parts, objects of material culture, and a great number of verbs and adjectives that are not found in either Slavic or Turkic languages, but are widely present in the Pamir languages.
  56. dnesbg.com – Академик Ангел Гълъбов: „Генетично българите най-много си приличат c населението на Северна Гърция и Италия“.
  57. Румен Даскалов, Чудният свят на древните българи. Култура – Брой 1 (2663), 13 януари 2012 г.
  58. Станилов, Станислав. Другата археология, София, 2006, ISBN 9543270198, Класика и стил, стр. 23.
  59. Морев, Пр. Митовете на демитологизатора. – Простори, май 2006 г.
  60. Божидар Димитров за изследване на БАН: Копелета, има пари за усвояване! 11.10.2013 г. Новини.Бг.
  61. Флагман.бг, 11 октомври 2013 г., Професори се карат за кости, гени и пари от Италия.
  62. Distribution of East Eurasian Y-Chromosome and Mitochondrial DNA Haplogroups across Eurasia: Insights into the Genetic Ancestry of Bulgarians.
  63. За произхода на прабългарите. Рашо Рашев (Шумен) (стр. 23 – 33 от Studia protobulgarica mediaevalia europensia. В чест на професор Веселин Бешевлиев. Велико Търново, 1992).
  64. Изобретяването на „родопска“ раса, Нурие Муратова, Marginalia, 24/04/2015 г.
  65. Mitochondrial DNA Suggests a Western Eurasian origin for Ancient (Proto-) Bulgarians.
  66. Mitochondrial DNA from medieval Bulgaria.
  67. За парите и „гнилите домати“ в науката. проф. Иван Канев, Медиапоол; 11 декември 2012 г.