Делчо Демирев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Делчо Демирев
български анархист, писател, литературен и театрален критик
Роден
Починал
9 март 1981 г. (80 г.)
Семейство
Братя/сестриДимитър Демирев

Делчо Василев Демирев е български анархист, писател, литературен и театрален критик, публицист, поет, журналист и ерудит. Използва псевдонимите Игнис Бохема или Игнис. По-малък брат е на Димитър Демирев.

Делчо Демирев е роден на 15 февруари 1901 г. в град Хасково. По убеждения е анархист, толстоист и антифашист. Завършва с отличие Държавна гимназия „Петко Каравелов“ в родния си град през 1920 г. и учителства в селата Леново (1922 – 1925) и Сърница (1925 – 1928).[1]

Като журналист той редактира хасковските вестници „Утринна поща“ (1929 – 1931), „Хасковски глас“ (1934 – 1935), „Клас“ (1945) и е главен редактор на вестник „Народна борба“ (1944). Член на Съюза на писателите от провинцията. Съучредител се явява на Клуба на дейците на културата в град Хасково през 1946 г. По отношение на литературната си сфера на дейност води кореспонденция с писателите Антон Страшимиров, Гео Милев, Никола Ракитин, Йордан Ковачев, Елисавета Багряна, Дора Габе, Людмил Стоянов, Борис Шивачев, Димитър Добрев, Иван Мешеков, Чудомир, Тома Измирлиев, Асен Златаров, Георги Жечев, Змей Горянин и други. Публикува статии, есета, рецензии във вестниците „Светлоструй“, „Литературен глас“, „Вестник на жената“, „Мисъл и воля“, „Провинциален журналист“, „Заря“, в списанията „Пурпур“, „Компас“, „Гребец“ и др. Издава анархистическия вестник „Идеи“ (двуседмичник, 1931 – 1932) и участва в редактирането на юбилейни листове за Асен Златаров (1945, 1946) и Тома Измирлиев (1947), както и на литературния сборник „Пламък“ (1946). Публикува критически студии в сборници за Антон Страшимиров (1931), Асен Златаров (1932) и Никола Ракитин (1933), автор е на предговора към второто издание на сборника с разкази „Сребърната река“ (1947) от Борис Шивачев, на предговор към една от книгите на Борис Марзоханов.[1]

Делчо Демирев пише стихове, белетристика, пиеси, литературно-критически, философски и обществено-политически трудове. Преди преврата от 9 септември 1944 г. е интерниран в концлагера „Черна рота“ в Златоград. След това е съден от Народния съд, но не е осъден. През 1945 г. е секретар на Комитета за увековечаване на делото на Асен Златаров, организира срещи с известни писатели от тези години, изнася сказки по различни културни въпроси. От 1948 г. в продължение на 16 г. (до 1963) престоява в Хасковския, Шуменския и Софийския затвор, в лагерите Куциян и в Белене, на остров Персин. След освобождаването му оттам написва биография на Георги Шейтанов, монография за Михаил Бакунин и др.[1]

Умира на 9 март 1981 г. в Хасково, където е и погребан.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Демирев, Делчо. Есенна Тъга. Севлиево, Бунтовник 1908, 1908.
  • Славов, Леко. Бохемът и неговите архангели: Документална повест за Делчо Василев. Хасково, Държавен архив, 1993.
  • Нанчев, Йордан. Хасковският Игнис: Спомени за Делчо Василев. София, Българска книжица, 2017. ISBN 9789543804078. с. 384.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в Делчо Василев // literaturensviat.com. Посетен на 11 февруари 2023.