Начо Начов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Начо Начов
български просветен деец
Учители и ученици от Солунската гимназия през 1888-1889 учебна година. Никола Начов е петият седнал от ляво на дясно
Учители и ученици от Солунската гимназия през 1888-1889 учебна година. Никола Начов е петият седнал от ляво на дясно

Роден
Починал

Образование Санктпетербургски държавен университет
Политика
Депутат
XIV ОНС   

Никола (Начо) Анастасов Начов е български политик, книжовник, общественик. Начов е изследовател на българските писмени паметници, учебното дело в България и езикови проблеми, действителен член на Българското книжовно дружество от 1898 г.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е в 1853 година в Ески Заара. От 1870 до 1878 година е учител в Чирпан, Стара Загора и Горна Оряховица. В 1871 година издава „Кратка българска граматика“.

След Руско-турската война е секретар на окръжния началник в Мустафа паша (1878 - 1879),[1] а от 1879 до 1884 г. е околийски началник в Източна Румелия - Ихтиман, Нова Загора и Сливен. В 1884 - 1885 година е главен секретар и директор на вътрешните работи в столицата Пловдив. В 1879 година издава „Писма на един „румелийски“ българин“.

В 1887 година заминава за руската столица, където учи в Историко-филологическия факултет на Санктпетербургския университет до 1888 г.

Между 1888 – 1891 година е директор на Солунската българска мъжка гимназия.[2] От 1891 до 1898 г. е директор на Девическата гимназия във Варна. Издава „Тиквешки ръкопис“ (1892 - 1894), „Критични бележки върху книжовния ни език“ (1898) и „Из историята на гимназията 1883 - 1896, с поглед върху възраждането на българщината и развитието на църковно-училищното дело във Варна“ (1898). В 1897 година издава в София и (от книжка 7-8) в Пловдив „Цвят“ – научно-литературно списание за младежи, на което е стопанин и отговорен редактор.[3]

В 1898 година заминава за Цариград и става капукехая (представител при Високата порта) на Българската екзархия, като остава на поста до 1909 г. Там издава „Време и живот на Св. Борис Михаила, господар и просветител български“ (1901), „Поглед върху деятелността на Българската екзархия 1877 – 1902“ (1902), „Протестът на Цариградската патриаршия до Великата порта и посланиците на великите сили в Цариград. По повод последните събития в Македония и Одринско“ (1903).

В 1898 година е избран за действителен член на БКД. В 1908 година става член на Руския археологически институт в Цариград.

В 1908 година е избран за народен представител в 14 Обикновено народно събрание[4].

Пише във вестниците „Македония“, „Напредък“, и „Право“ и в списанията „Книжици за прочит“, „Наука“, „Читалище“ и други.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Енциклопедия Съединението 1885. // Посетен на 29 януари 2013 г..
  2. Кандиларовъ, Георги Ст. Българскитѣ гимназии и основни училища въ Солунъ (по случай на 50-годишнината на солунскитѣ български гимназии). София, Македонски Наученъ Институтъ, печатница П. Глушковъ, 1930. с. 81.
  3. Периодични издания, издавани и редактирани от старозагорци в други населени места. // Посетен на 29 януари 2013 г..
  4. Енциклопедия България, том 4, Издателство на БАН, София, 1984, стр. 547 – 548
     Портал „Македония“         Портал „Македония