Сергей Айзенщайн

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Сергей Айзенщайн
руски режисьор

Роден
Починал
Погребан Новодевическо гробище, Москва, Русия

Религия атеизъм
Активен период от 1924 г. до 1945 г.
Работил в Национален институт по кинематография „С. А. Герасимов“

Подпис Sergej Eisenstein (signature).png
Уебсайт
Сергей Айзенщайн в Общомедия

Сергей Михайлович Айзенщайн (на руски: Сергей Михайлович Эйзенштейн) е съветски кинорежисьор, художник, сценарист, педагог и кинотеоретик. Най-известните негови филми са Броненосецът „Потьомкин“ и „Александър Невски“, които спадат към жанра на политическата пропаганда. Той повлиява значително на ранните кинотворци поради иновативния си начин на монтаж и написаните от него теоретични трудове. Заслужил деятел на изкуствата на РСФСР (1935 г), лауреат на две Сталински награди първа степен (1941 и 1946 г.), професор във Всеросийския държавен институт по кинематография на името на С. А. Герасимов, доктор по изкуствознание (1939 г.) и автор на фундаментални трудове по теория на кинематографията.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Малкият Сергей с родителите си.

Сергей Айзенщайн е роден на 22 януари 1898 година в Рига, тогава част от Руската империя, в сравнително заможно семейство от средната класа.[1][2] Кръстен е на 2 (14) февруари 1898 г. Негова кръстница е Ираида Конецкая, негова баба по майчина линия, която по-късно умира от инсулт[3].

Баща му Михаил Осипович Айзенщайн, балтийски немец с еврейски произход[4] е известен местен архитект[5] Достига до чин активен щатски съветник, което дава право на потомствено дворянство на децата му. Умира в Берлин, но е погребан в Русия.

Майка му, Юлия Ивановна Конецкая, е рускиня, дъщеря на заможен търговец.[5] Благодарение на нейната зестра, семейството живее охолно и просперира, има прислуга и приема най-големите градски служители. Въпреки богатството си, С. Айзенщайн описва детството си като „време на печал“. Родителите обичат Сергей, но прекалено заети със себе си, не му обръщат необходимото внимание. И двамата са православни и Айзенщайн получава християнско възпитание, но по-късно става отявлен атеист и материалист.[6] Юлия напуска Рига в годината на Първата руска революция от 1905 година и взима Сергей със себе си в Санкт Петербург. През 1907 г. семейството заминава за Париж, но се завръща същата година. Сергей често се връща да види баща си, който около 1910 година се присъединява към тях.[7]

Последва развод.[7] Четиригодишният процес на развода на родителите му завършва с развод на 26 април (9 май) 1912 г. Момчето остава с баща си, а майка му живее в Санкт Петербург от 1908 г. Сега то може да я посещава само на Великден и Коледа. Айзенщайн израства послушно и добре възпитано момче. В допълнение към основното си образование той получава уроци по пиано и конна езда [11]. Изучава три езика: английски, немски и френски, разбира изкуството на фотографията и обича да рисува комикси и карикатури.

Образование и следреволюционни години[редактиране | редактиране на кода]

През 1915 г. Сергей завършва реалното училище и постъпва в петроградския Инженеро-строителен институт. В него той учи архитектура и инженерство, професията на своя баща.[7] След Октомврийската революция Айзенщайн обеднява и е отрязан от родния си град, заможни родители и роднини. Той се интересува сериозно от изкуство, в частност архитектурата на театъра. Още през пролетта на 1917 г. е призован за военна служба и се записва в училището на военнослужещите на инженерните войски. На 18 март 1918 година се присъединява към Червената армия, докато баща му Михаил подкрепя противоположната страна. След загубата баща му отива в Германия, а Сергей в Санкт Петербург, Вологда и Двинск.[7] През 1920 година Айзенщайн е преместен на ръководна позиция в Минск заради успешно осигуряване на пропаганда за Октомврийската революция[8]. По това време Сергей учи японски – научава около триста канджи йероглифа и намира достъп до театъра Кабуки; тези занимания водят до пътуване до Япония.

Почти две години пътувайки с влака, Айзенщайн посещава Вожега, Холм, Велики Луки, Полоцк, Смоленск, Минск, както и Витебск. Носи много книги със себе си. През това време той води подробни дневници, където записва своите пътувания, мисли за изкуството и в частност за театъра. В същото време работи като декоратор в театрални групи на Червената армия[9].

Международна известност[редактиране | редактиране на кода]

Борис Пастернак (вторият), Айзенщайн и Владимир Маяковски (в средата).

През 1920 Айзенщайн се премества в Москва и започва кариерата си в театъра, работейки в „Пролеткулт“ (пролетарска култура, на руски: пролетарская культура). Постановките му там са „Противогази“, „Слушай, Москва“ и „Мъдрец“. След това Айзенщайн работи като дизайнер за Всеволод Майерхолд. През 1923 година Айзенщайн започва кариерата си на теоретик и написва „Монтаж на атракциите“ за журнала „ЛЕФ“ (Ляв фронт на изкуството, на руски: Левый фронт искусств). Първият филм на Айзенщайн – „Дневникът на Глумов“ (с който завършвала театралната постановка „Мъдрец“) е направен в същата година с Дзига Вертов като инструктор.[1]

„Стачка“ е първият пълнометражен филм на Айзенщайн. „Броненосецът „Потьомкин“ е посрещнат добре от критиката в цял свят. След него Айзенщайн режисира Октомври и „Старо и ново“ като част от тържествените празненства по случай десетата годишнина от Октомврийската революция през 1917 година. Критиците в чужбина ги аплодират, но в Съветския съюз ракурсите и монтажът, които Айзенщайн използва, не се харесват на съветската филмова общност и той трябвало да публикува статии със самокритика и уверения, че ще промени начина си на снимки, за да съответства на ученията на социалистическия реализъм.

През есента на 1928 година Айзенщайн се отправя на пътуване в Европа със своите колеги Григорий Александров и оператора Едуард Тисе. Официално пътуването има за цел да позволи на Айзенщайн и компания да научат за звуковите филми и да представят известни съветски творци на капиталистическия Запад, но за Айзенщайн това е възможност да види гледки и култури извън тези на Съветския съюз. Прекарва следващите две години пътувайки и изнасяйки лекции в Берлин, Цюрих, Лондон и Париж.[10]

Мексикански проект и завръщане в Съветския съюз[редактиране | редактиране на кода]

Айзенщайн и Уолт Дисни, 1930 г.

През април 1930 година, Парамаунт Пикчърс му предлагат възможност да снима филм в Съединените щати.[11] Той приема краткосрочен договор за 100 хиляди долара и пристига в Холивуд през май 1930 година. Но това споразумение се проваля. Особеният подход на Айзенщайн към киното се оказва несъвместим с по-стриктния и комерсиален начин за правене на филми в американските студия. Прекараното време на Запад карат вярната сталинистка филмова индустрия да гледа на Айзенщайн с подозрение. Той прекарва известно време в психиатрична болница в Кисловодск през юли 1933 година, привидно резултат от депресия заради невъзможността му да монтира снимките от Мексико, предадени от Синклер на холивудски монтажисти, които непоправимо променят негативите. Впоследствие е назначен на преподавателска позиция във филмовото училище в Москва (ВГИК), където през 1933 и 1934 е ръководител на курса по обучение по сценаристика. Айзенщайн се жени за режисьорката и писателка Вера Аташева (1900 – 1965) през 1934 година и остава женен за нея до смъртта си през 1948.

Еизенщайн, 1939 г.

През 1935 той започва нов проект „Поляната на Бежин“, но и той страда от много проблеми: Айзенщайн едностранно решава да заснеме две версии – една за възрастна публика и една за деца; не успява да направи ясен план за снимките и снима филма мащабно, като резултат от които проектът нахвърля бюджета си и пропуска крайни срокове. Спасението за кариерата на Айзенщайн идва от Сталин. Той заема позицията, че катастрофата с „Поляната на Бежин“ и други проблеми в индустрията, не са свързани с начина на работа на Айзенщайн, а с изпълнителните продуценти, които не са го наблюдавали. Накрая виновен бива изкаран Борис Шумятски, изпълнителен продуцент от 1932 година, който през 1938 е уволнен, арестуван, осъден за предателство и застрелян.

На Айзенщайн бива даден „още един шанс“ и той избира от две предложения – задачата за филм за живота на Александър Невски, с музика от Сергей Прокофиев. Този път обаче му причисляват и съсценарист, който да направи завършен сценарий, професионални актьори за ролите и асистент-режисьор, за да ускори снимките. Резултатът е филм, който е приет добре в Съветския съюз и му спечелва Орденът на Ленин и Наградата на Сталин. Филмът бива очевидна алегория и предупреждение за струпващите се сили на Нацистка Германия. Той бива започнат, завършен и разпространяван в 1938 година и е не само първия филм на Айзенщайн от почти едно десетилетие, но и първия му звуков филм. Няколко месеца след пускането му, Сталин влиза в пакт с Адолф Хитлер и „Невски“ е незабавно спрян от прожектиране. Айзенщайн се връща към преподаването и му е дадена задача да режисира Валкирия на Рихард Вагнер в Болшой театър. След избухването на войната с Германия през 1941, „Александър Невски“ е пуснат отново в кината и постига международен успех.

Трилогията за Иван Грозни[редактиране | редактиране на кода]

Когато немската армия наближава Москва, Айзенщайн и много други кинотворци се евакуират в Алмати, където му идва идеята да направи филм за цар Иван IV. Айзенщайн поддържа връзка с Прокофиев от Алмати и той се присъединява към него през 1942 година. Прокофиев написва музиката за филма на Айзенщайн и режисьорът му връща услугата като проектира декорите за оперното представление по „Война и мир“, което Прокофиев разбработва.

Филмът на Айзенщайн „Иван Грозни, първа част“ показва руския цар Иван IV като национален герой и спечелва одобрението на Сталин (както и Наградата на Сталин), но продължението „Иван Грозни, втора част“ бива критикуван от различни ръководни органи и не е показван до 1958. Всички материали от още недовършения „Иван Грозни, трета част“ са конфискувани и повечето от тях унищожени.

Айзенщайн получава сърдечен удар по време на снимките на този филм и на 11 февруари 1948 година умира от друг удар на 50-годишна възраст. Погребан е в Москва.

Последни години[редактиране | редактиране на кода]

На 2 февруари 1946 г. на бал в чест на носителите на Сталинската награда, Айзенщайн претърпява инфаркт на миокарда в Дома на киното. В болницата в Кремъл и по-късно в санаториума „Барвиха“ той започва да пише мемоарите си. На 23 ноември 1946 г. е награден с медал „За доблестен труд във Великата отечествена война на съветския народ“. На 19 юни 1947 г. Айзенщайн е назначен за ръководител на сектора на киното в Института по история на изкуството към Академията на науките на СССР. През този период той работи върху изследването „Патос“, поредица от есета „Хора от един и същ филм“, „Иван Грозни“, върху изследването „За стерео киното“ и се връща към статията за цвета в киното.

Умира от инфаркт в нощта на 10 срещу 11 февруари 1948 г.[12] Погребан е в Москва на гробището Новодевичи.

Личен живот[редактиране | редактиране на кода]

През 1934 г. в Съветския съюз Айзенщайн се жени за режисьора и сценариста Пера Аташева (родена Перла Моисеевна Фогелман)[13][14] Има дебати за сексуалността на Айзенщайн, и филм, отразяващ хомосексуалността на Айзенщайн, срещаща трудности в Русия. Според филмовия критик Виталий Вулф, 10-годишното приятелство на Айзенщайн и Александров все още е обект на спекулации и клюки, въпреки че няма доказателства, че те са имали сексуална връзка. Самият Александров приема тези слухове спокойно: „Може би той беше увлечен по мен ... Никога не съм бил увлечен по него“. До края на живота си Айзенщайн вярва, че Александров го е предал, когато се жени за Орлова.[15]

Айзенщайн признава своята асексуалност на своята близка приятелка Мари Сетон: „Тези, които казват, че съм хомосексуалист, грешат. Никога не съм забелязвал и не забелязвам това. Ако бях хомосексуален, щях да го кажа директно. Но цялата работа е в това, че никога не съм изпитвал хомосексуално влечение, дори към Гриша, въпреки факта, че имам някои бисексуални тенденции в интелектуалното измерение, като например Балзак или Зола“.

Филмография[редактиране | редактиране на кода]

Година Заглавие на български Оригинално заглавие Бележки
1923 „Дневникът на Глумов“ „Дневник Глумова“
1924 „Стачка“ „Стачка“
1925 Броненосецът „Потьомкин „Броненосец Потёмкин“
1927 Октомври „Октябрь“
1929 „Старо и ново“ „Старое и новое“
1935 „Поляната на Бежин“ „Бежин луг“ Недовършен и унищожен
1938 Александър Невски „Александр Невский“ Първият звуков филм на Айзенщайн
1944 „Иван Грозни, първа част“ „Иван Грозный 1-я серия“
1958 „Иван Грозни, втора част“ „Иван Грозный 2-я серия“ Направен след първата част, но показан чак през 1958 заради цензурата
---- „Иван Грозни, трета част“ „Иван Грозный 3-я серия“ Недовършен и унищожен

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Эйзенштейн 2003.
  2. Шкловский, Виктор Борисович. Эйзенштейн. Москва, Искусство, 1976. с. 328.
  3. Эйзенштейн был воспитан в православной семье, но впоследствии стал материалистом и атеистом (Майк О’Махоуни. Сергей Эйзенштейн. 2008).
  4. Роман Соколов, Анна Сухорукова „Новые данные о предках Сергея Михайловича Эйзенштейна“: „Киноведческие записки“ 102/103, 2013; стр. 314 – 323.
  5. а б Bordwell 1993.
  6. LaValley 2001, с. 70.
  7. а б в г Seton 1952.
  8. Эйзенштейн Сергей Михайлович. Архивирано от оригинала на 16 август 2012 г.
  9. Садуль Ж. Всеобщая история кино: Европа после первой мировой войны = Historie Gėnėrale Du Cinėma / Под ред. С. И. Юткевича. – М.: Искусство, 1982. – Т. 4 (первый полутом). – 528 с. – 25 000 экз.
  10. Eisenstein 1972.
  11. Geduld 1970.
  12. Летопись жизни и творчества С. М. Эйзенштейна // Эйзенштейн С. М. Избранные произведения. Т. 1. – М.: Искусство, 1964, с. 589–590.
  13. Pera Atasheva. // Посетен на 22 January 2018.
  14. СЮЖЕТ МОГИЛА СЕРГЕЯ ЭЙЗЕНШТЕЙНА, ВОЗЛОЖЕНИЕ ЦВЕТОВ. (1998). //
  15. Lyubov Orlova. Star #1. // "L'Officiel". Russian edition. #33 December-January 2001-2002. Посетен на 18 August 2020.
Цитирани източници
  • Эйзенштейн, Сергей. Автобиография. // lib.ru. lib.ru, 2003. Посетен на 29 юни 2015. (на руски)
  • Bordwell, David. The Cinema of Eisenstein. Cambridge, Massachusetts, Harvard University Press, 1993. ISBN 978-0674131385. (на английски)
  • Eisenstein, Sergei. Que Viva Mexico!. New York, Arno, 1972. ISBN 978-0405039164. (на английски)
  • Geduld, Harry M. et al. Sergei Eisenstein and Upton Sinclair: The Making & Unmaking of Que Viva Mexico!. Bloomington, Indiana, Indiana University Press, 1970. ISBN 978-0253180506. (на английски)
  • LaValley, Al. Eisenstein at 100.. Rutgers University Press, 2001. ISBN 9780813529714. (на английски)
  • Seton, Marie. Sergei M. Eisenstein: A Biography. New York, A.A. Wyn, 1952. (на английски)

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]