Сюлейман Челеби: Разлика между версии
добавки |
добавки |
||
| Ред 20: | Ред 20: | ||
В началото на 1403 година Сюлейман Челеби, стремейки се да укрепи позициите си на Балканите, за да се опита да отвоюва Анадола, сключва [[Галиполски договор|Галиполския договор]] с [[Византия]], [[Венецианска република|Венеция]], [[Генуа]] и [[хоспиталиери]]те. С него той се признава символично за васал на императора и му отстъпва [[Солун]] и част от крайбрежието на [[Мраморно море|Мраморно]] и [[Черно море]] до [[Несебър|Месемврия]] на север. Венецианците получават териториални отстъпки в [[Албания]] и по крайбрежието на [[Йонийско море]]. С тези отстъпки Сюлейман осигурява тила си и започва да се подготвя за поход в Мала Азия.{{hrf|Имбър|2000|88-92, 96}} |
В началото на 1403 година Сюлейман Челеби, стремейки се да укрепи позициите си на Балканите, за да се опита да отвоюва Анадола, сключва [[Галиполски договор|Галиполския договор]] с [[Византия]], [[Венецианска република|Венеция]], [[Генуа]] и [[хоспиталиери]]те. С него той се признава символично за васал на императора и му отстъпва [[Солун]] и част от крайбрежието на [[Мраморно море|Мраморно]] и [[Черно море]] до [[Несебър|Месемврия]] на север. Венецианците получават териториални отстъпки в [[Албания]] и по крайбрежието на [[Йонийско море]]. С тези отстъпки Сюлейман осигурява тила си и започва да се подготвя за поход в Мала Азия.{{hrf|Имбър|2000|88-92, 96}} |
||
Използвайки войната в Анадола между своите братя [[Мехмед I|Мехмед]] и [[Иса Челеби|Иса]], в началото на 1404 година Сюлейман Челеби се прехвърля в Мала Азия и влиза в старата османска столица [[Бурса]], изтласквайки Мехмед на изток. В началото на лятото той превзема Анкара, а Мехмед се укрепява в първоначалните си владения около [[Амасия]]. В началото на следващата година Мехмед прави опит за контранастъпление, но е отблъснат от Сюлейман и неговия велик везир [[Али Чандарлъ]]. След това Сюлейман прави опит да превземе [[караман]]ската крепост [[Сиврихисар]], но не постига успех и през следващите няколко години военните действия в Анадола замират.{{hrf|Имбър|2000|100-102}} |
|||
Благодарение на християнската подкрепа която има успява да се наложи през 1403 г. в спора с по-младия си брат [[Иса Челеби]], който е изпратен и с християнска войска да изтласка [[Мехмед I]] от [[Бурса]] и северозападния [[Анадол]], поверявайки на по-малкия си брат управлението на азиатското османско наследство. |
|||
Стефан Лазаревич междувременно се признава за васал на [[Сигизмунд]] с цел да получи подкрепата на [[крал на Унгария|унгарския крал]] в наследствения спор. През 1403/04 г. срещу Сюлейман Челеби е сформирана християнска коалиция под егидата на [[Сигизмунд Люксембургски|Сигизмунд]] в която участват [[Стефан Лазаревич]], [[Мирчо Стари]], [[Остоя]] и [[Константин II Асен]]. През 1408 г. организира посредством [[Евренос бей]] поход срещу [[деспот]]а и, притискайки Стефан досами [[Белград]], успява да наложи решение в полза на Лазар и Георги за подялба на [[Моравско деспотство|Моравското деспотство]] - Георги получава бащините си владения над [[Косово]], а Лазар — южното [[Поморавие]] с главен град [[Аладжа хисар]] /[[Крушевац]]/ (границата между владенията на братята в този участък минава по [[Западна Морава]]), като за Стефан остава [[Подунавие]]то с Белград, граничещо с [[Кралство Унгария]], т.е. средновековните [[Браничевска област|Браничевска]] и [[Белградска област]]. |
Стефан Лазаревич междувременно се признава за васал на [[Сигизмунд]] с цел да получи подкрепата на [[крал на Унгария|унгарския крал]] в наследствения спор. През 1403/04 г. срещу Сюлейман Челеби е сформирана християнска коалиция под егидата на [[Сигизмунд Люксембургски|Сигизмунд]] в която участват [[Стефан Лазаревич]], [[Мирчо Стари]], [[Остоя]] и [[Константин II Асен]]. През 1408 г. организира посредством [[Евренос бей]] поход срещу [[деспот]]а и, притискайки Стефан досами [[Белград]], успява да наложи решение в полза на Лазар и Георги за подялба на [[Моравско деспотство|Моравското деспотство]] - Георги получава бащините си владения над [[Косово]], а Лазар — южното [[Поморавие]] с главен град [[Аладжа хисар]] /[[Крушевац]]/ (границата между владенията на братята в този участък минава по [[Западна Морава]]), като за Стефан остава [[Подунавие]]то с Белград, граничещо с [[Кралство Унгария]], т.е. средновековните [[Браничевска област|Браничевска]] и [[Белградска област]]. |
||
Версия от 17:51, 16 октомври 2012
| Сюлейман | |
| османски военачалник | |
 | |
| Роден |
1377 г.
|
|---|---|
| Починал | 17 февруари, 1411 г.
Одринско |
| Религия | сунитски ислям |
| Семейство | |
| Баща | Баязид I |
| Братя/сестри | Иса Челеби Муса Челеби Мехмед I |
| Подпис |  |
| Сюлейман в Общомедия | |
.svg)
Сюлейман Челеби е вторият син на султан Баязид I (1389-1403), наследил европейските владения на Османската империя (1402-1411) след злополучната за османците битка при Ангора.
Разгромът на султан Баязид I в Анкарската битка прекъсва периода на разрастване на османските владения. С подкрепата на Тимур завладените от османците бейлици Гермиян, Сарухан, Айдън, Ментеше и Караман връщат самостоятелността си, а предишните им владетели се връщат на власт. Обсадата на Константинопол е прекратена и византийците си връщат някои владения, главно на Балканите.
За разлика от брат си Муса Челеби, Сюлейман е спасен от плен при Тимур от Стефан Лазаревич[източник?]. Първоначално след битката се установява в Бурса и се опитва да организира съпротива срещу Тимур, но претърпява поражение, след което в края на август се прехвърля на Балканите и пребивава в османската столица Одрин. Междувременно в продължение на година и половина Тимур разграбва западните части на Мала Азия и много жители на региона се спасяват в Константинопол или се прехвърлят на Балканите при Сюлейман Челеби.[1]
През есента на 1402 година Сюлейман взема страната на Вук Лазаревич и Георги Бранкович в спора им за Косовското и Моравското наследство срещу Стефан Лазаревич, изпращайки военни контингенти в тяхна подкрепа. Конфликтите между сръбските владетели дават възможност на Сюлейман да запази османския сюзеренитет над тях, въпреки поражението при Анкара.[2]
В началото на 1403 година Сюлейман Челеби, стремейки се да укрепи позициите си на Балканите, за да се опита да отвоюва Анадола, сключва Галиполския договор с Византия, Венеция, Генуа и хоспиталиерите. С него той се признава символично за васал на императора и му отстъпва Солун и част от крайбрежието на Мраморно и Черно море до Месемврия на север. Венецианците получават териториални отстъпки в Албания и по крайбрежието на Йонийско море. С тези отстъпки Сюлейман осигурява тила си и започва да се подготвя за поход в Мала Азия.[3]
Използвайки войната в Анадола между своите братя Мехмед и Иса, в началото на 1404 година Сюлейман Челеби се прехвърля в Мала Азия и влиза в старата османска столица Бурса, изтласквайки Мехмед на изток. В началото на лятото той превзема Анкара, а Мехмед се укрепява в първоначалните си владения около Амасия. В началото на следващата година Мехмед прави опит за контранастъпление, но е отблъснат от Сюлейман и неговия велик везир Али Чандарлъ. След това Сюлейман прави опит да превземе караманската крепост Сиврихисар, но не постига успех и през следващите няколко години военните действия в Анадола замират.[4]
Стефан Лазаревич междувременно се признава за васал на Сигизмунд с цел да получи подкрепата на унгарския крал в наследствения спор. През 1403/04 г. срещу Сюлейман Челеби е сформирана християнска коалиция под егидата на Сигизмунд в която участват Стефан Лазаревич, Мирчо Стари, Остоя и Константин II Асен. През 1408 г. организира посредством Евренос бей поход срещу деспота и, притискайки Стефан досами Белград, успява да наложи решение в полза на Лазар и Георги за подялба на Моравското деспотство - Георги получава бащините си владения над Косово, а Лазар — южното Поморавие с главен град Аладжа хисар /Крушевац/ (границата между владенията на братята в този участък минава по Западна Морава), като за Стефан остава Подунавието с Белград, граничещо с Кралство Унгария, т.е. средновековните Браничевска и Белградска област.
По време на гражданските размирици в Османската империя през първите две десетилетия на 15 век, Сюлейман от всичките османски претенденти за султан, и синове на Баязид I, е най-доброжелателно настроен спрямо християните.[източник?] Като цяло подкрепя Бранковичи в спора им с Лазаревичи за владението на наследствените имения - Косово и Моравско.[източник?]
В началото на 1409 година Сюлейман изпраща значителни сили в подкрепа на Вук Лазаревич в подновения му конфликт срещу Стефан Лазаревич. Действията на османските войски са успешни и Поморавието е разделено на две части - на север управлява Стефан, а на юг Вук с Георги Бранкович, като всички те са васали на Сюлейман Челеби.[5]
В началото на 1410 г. бъдещият султан Мехмед I изпраща брат си Муса Челеби в Европа да изземе от владението на Сюлейман османското наследство на стария континент. Муса разбива силите на сюлеймановия бейлербей Синан край Ямбол, което принуждава Сюлейман да прекъсне експедицията си в Мала Азия, която той провежда за да завоюва от своя страна османското наследство в Мала Азия. Тази загуба принуждава Сюлейман де се завърне в Европа.
Въпреки, че печели битката при Космодион през 1410 г., заедно с християнските си съюзници, Сюлейман е победен от брат си Муса Челеби в битка при София при с. Чамурлий (дн. Калково, Софийско) на 17 февруари 1411 г., след което е обезглавен при бягството си от Одрин към Константинопол. Преди това неговите и присъдружни сили на Георги и Лазар са победени от Муса и съюзилия се конюктурно с Кесиджията Стефан Лазаревич край Пловдив. Според турските историци и анализатори на Османската империя по това време, Сюлейман губи подкрепа сред мюсюлманите поради прохристиянската си политика.[6]
Лаоник Халкокондил намира Сюлейман за храбър, а Дука - за великодушен владетел.
Синът на Сюлейман Орхан е отгледан и възпитан в Константинопол. Внук му, който също се казва Орхан, участва в отбраната на Константинопол редом до последния римски император Константин XI Палеолог и генуезеца на византийска служба Джустиниани Лонго през 1453 г., в хода на която е посечен от османските сили, намирайки смъртта подобно на своя дядо в защита на християнската кауза.
В литературата
Според някои непотвърдени легендарни сведения, Сюлейман е начело на обсаждащата и превзела Търново османска армия през лятото на 1393 г. Тези легенди, намерили отражение и в творчеството на Иван Вазов, предават, че предателя на българската престолнина е евреин, който след подлата си постъпка, последвана от искане за награда, бил екзекутиран по заповед на Сюлейман с думите: "Такава е наградата на предателите. Днес предаде тях, утре може нас да предадеш". (Жидов гроб).[източник?]
Източници
- ↑ Имбър 2000, с. 86 – 88.
- ↑ Имбър 2000, с. 90.
- ↑ Имбър 2000, с. 88 – 92, 96.
- ↑ Имбър 2000, с. 100 – 102.
- ↑ Имбър 2000, с. 93.
- ↑ Матанов, Христо. Балкански хоризонти (част 1), Новата империя, стр. 229-232. Парадигма, ISBN 954-9536-98-X, 2007.
- Цитирани източници
- Имбър, Колин. Османската империя 1300-1481. София, Амисития, 2000. ISBN 954-90556-2-0. (на български)