Стефан Цанев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за писателя. За военния деец вижте Стефан Цанев (офицер).

Стефан Цанев
Роден 7 август 1936 г. (79 г.)
Националност Флаг на България България
Жанр стихотворение, роман, драма, есе
Направление Априлско поколение[1][2]
Известни творби „Последната нощ на Сократ“,
„Български хроники“
Награди „Пеньо Пенев“ (19886)
„Петко Р. Славейков“ (1992)
Иван Вазов“ (2004)
Златен ланец“ (2004)[3]
„Христо Г. Данов“ (2011)
„Златен Орфеев венец“ (2012)
Съпруга Доротея Тончева

Стефан Неделчев Цанев е български драматург, поет и писател.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е в село Червена вода, Русенско на 7 август 1936 г. В Русе завършва Математическа гимназия през 1954 г.[4] През 1959 г. завършва журналистика в Софийския университет. През 1960-1965 г. учи драматургия в Московския киноинститут. Кореспондент на вестник „Народна младеж“ в Родопите и в Перник (1959-1960). Работил е като редактор в Студия за игрални филми (1965-1967), драматург в Държавен сатиричен театър (1967-1970), в Театър 199[4] и Театъра на окръзите (1970-1973), в Театър „София“ (1973-1984; 1991), в Драматичен театър в Пловдив (1984-1991), Театъра на армията[4] (1992-1996), Театър „София“[4] (1996-2008). Автор е на стихове, драми, публицистика и проза, както и на стихове и пиеси за деца. [5]

След събитията в Чехословакия 1968 г. стихосбирката му „Парапети“ е свалена от печат.[6] Следва забрана да се печатат негови стихове до 1976 г. През 1984 г. заради спектакъла му „Любовни булеварди“, забранен лично от Тодор Живков[4], е уволнен от театър „София“ без право да работи в столицата, изпратен е в Пловдив, завръща се в София след 1990 г.[7]

Негови стихове са превеждани на всички европейски езици, на китайски, монголски, арабски и иврит, а пиесите му („Последната нощ на Сократ“, „Другата смърт на Жанна д`Арк“) са играни в Париж, Гренобъл, Бордо, Атина, Монреал, Петербург, Лайпциг, Висбаден, Варшава, Краков, Прага, Гьотеборг (Швеция), Будапеща, Киев, Москва, Питсбърг (САЩ), Вилнюс, Братислава, Никозия, Букурещ, Гюргево, Хага, Измир, Истанбул и др.

Негова съпруга е актрисата Доротея Тончева. [7]

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Стихосбирки[редактиране | редактиране на кода]

  • Часове“ (стихове), 1960 г.
  • Композиции“ (стихове), 1963 г.
  • Хроники“ (стихове), 1965 г.
  • Перигеи или най-голямото приближаване до Земята“ (стихове), 1967 г.
  • Аз питам!“ (стихотворения и поеми), 1976 г.
  • Анини приказки“ (стихове за деца), 1976 г.
  • Реквием“ (стихове), 1980 г.
  • Небесни премеждия“ (избрани стихове), 1986 г.
  • Сезонът на илюзиите“ (любовни стихотворения), 1988 г.
  • Спасете нашите души!“ (стихове), 1992 г.
  • Стъпки по облаците. Парапети“ (стихове), 1997 г.
  • Сълзата на Бога“ (избрани стихове), 2003 г.
  • Птици“ (стихове), 2005 г.
  • Спасете нашите души!“ - стихове, есета, драми — поредица Българска класика, 2009 г.

Пиеси[редактиране | редактиране на кода]

  • „Истинският Ивайло“, 1962 г.
  • „Табу“ - театрални миниатюри (в съавторство с Константин Павлов), 1965 г.
  • „Бунтът на статуите“, 1967 г.
  • „Весела България“, 1968 г.
  • „Процесът против богомилите“, 1969 г.
  • „Девет заседания за спасяването на България“ (в съавторство с Георги Марков), 1969 г.
  • „Разпята събота (Събота 23)“, 1971 г.
  • „Носете си новите дрехи, момчета!“, 1974 г.
  • „Джуджето и 7-те снежанки“, 1975 г.
  • „Единайсетият час“, 1977 г.
  • „Рицарят на печалния образ“, 1978 г.
  • „Любовни булеварди“, 1982 г.
  • „Животът — това са две жени“, 1983 г.
  • „В неделя Господ си почива“, 1984 г.
  • „Най-чудното чудо“, 1985 г.
  • „Последната нощ на Сократ“, 1986 г.
  • „Тайната вечеря на Дякона Левски“, 1987 г.
  • „Страшният съд“, 1988 г.
  • „Другата смърт на Жанна д`Арк“, 1990 г.
  • „Параноя“, 1991 г.
  • „Величието и падението на Стефан Стамболов“, 1993 г.
  • „Тайното евангелие на Иоан“, 1995 г.
  • „Пир по време на демокрация“, 1996 г.
  • „Адът — това съм аз“, 1997 г.
  • „Конят на Александър Велики“, 2003 г.
  • „Всички луди ме обичат“, 2004 г.
  • „Певецът на северните морета“, 2005 г.
  • „Деца на света“, 2011 г.
  • „Духът на поета“, 2011 г.
  • „Заговорът на Калигула“, 2014 г.

Други[редактиране | редактиране на кода]

  • „Убийците са между нас“ - есета, 1996 г.
  • „Внимавайте с вятърните мелници“ - есета, 1999 г.
  • „Измислици за деца“ (Анини приказки, Янини притчи, Джуджето и 7-те снежанки, Рицарят на печалния образ, Най-чудното чудо, Духът на баща ми) - в три тома, 1999 г.
  • Мравки и богове“ - роман, 2000 г.
  • „Пир по време на демокрация“ - трагедии & комедии, 2003 г.
  • „Сънят на сенките. Книга за мъртвите“ - есета, 2003 г.
  • „Дяволите в ада ще ми ръкопляскат. Публичен дневник (1978-2002)“, 2003 г.
  • „Ars poetica. За поетическото изкуство“, — синтез между учебник по стихосложение и антология на творческия опит, 2005 г.
  • „Български хроники" - том I (2137 г. пр. Хр - 1453 г. сл. Хр.), 2006 г. Книгата е белетристично произведение.
  • „Да убиеш вярата“ - есета, 2007 г.
  • „Български хроники“ - том II (1453 г. - 1878 г. ), 2007 г.
  • „Български хроники“ - том III (1878 г. - 1943 г.), 2008 г.
  • „Български хроники“ - том IV (1943 г. - 2007 г.), 2009 г.
  • Съчинения в 12 тома - 2013-2014 г.

Награди[редактиране | редактиране на кода]

Носител е:

  • на наградата за поезия „Пеньо Пенев“ (1988),
  • на националната награда за детска литература „Петко Р. Славейков“ (1992),
  • на националната награда за литература „Иван Вазов“ - за цялостен принос към литературата (2004)[8],
  • на националната награда „Христо Г. Данов“ - за „Български хроники“ и за цялостен принос към българската книжнина (2011)[9],
  • на „Златен Орфеев венец“ - за високи постижения в съвременната поезия (2012)[10],
  • носител е и на ордена „Стара планина“ I степен — за цялостен принос към българската култура (2006).

Почетен гражданин на Балчик от 24 май 2011 г.[11]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Институт за литература на БАН, „Речник на българската литература“, т. 3 (П-Я). Издателство на Българската академия на науките, София, 1982 г.
  1. И. Вандов, „За поетите от априлското поколение“. – В-к „Отечествен фронт“, 18.01.1964 г.
  2. Виолета Якимова, „Литературната критика за поезията на Стефан Цанев“. – сп. „Думите“, бр. 3, 2013.
  3. „Литературен конкурс „Златен ланец“ 1995-2004“. София: Труд, 2004, 126 с.
  4. а б в г д Стефан Цанев гостува на МГ "Баба Тонка". // www.sever.bg. Sever.bg, 25 март 2011. Посетен на 3 септември 2013.
  5. Стефан Цанев в ЛитерНет, посетен на 3 септември 2013
  6. Поезия 1956-2012, том 1 (съчинения в 12 тома) - Стефан Цанев — Издателска къща Жанет 45. // Поезия 1956-2012, том 1 (съчинения в 12 тома) (твърди корици). Жанет 45. Посетен на 3 септември 2013.
  7. а б Петкова, Станислава. Доротея и Стефан Цанев - едно италианско семейство. // Сега. Сега АД, 10 ноември 2001. Посетен на 3 септември 2013.
  8. Стефан Цанев - лауреат на Вазова награда 2004, сайт на община Сопот.
  9. „Национална награда „Христо Г. Данов“ 2011, в. „Култура“, бр. 22 (2640), 10 юни 2011.
  10. Евелина Здравкова, „Стефан Цанев се закичи с „Орфеев венец“, в. „Марица“, 6 юни 2012 г.
  11. Почетни граждани на Балчик на сайта на Община Балчик.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за