Теофан Райнов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Теофан Райнов
български общественик
Роден
януари 1837 г.
Починал

Теофан Райнов Попович е български обществен и политически деец от Възраждането, син на известния книжовник и учител Райно Попович. Един от основателите на движението „Млада България“, съратник на Георги Раковски, Иван Касабов, Любен Каравелов и Васил Левски.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Роден през януари 1837 г. в Карлово в семейството на учителя Райно Попович. Връстник и съученик на Васил Левски. Учи във взаимното училище и в гръкоеленическата школа при баща си. През 1851 г. постъпва в училище „Св.Св. Кирил и Методий“ в Пловдив, което завършва през 1855 г. и заминава за Цариград, където започва работа в търговската кантора „Братя Гешови“.[1] През 1858 г. след смъртта на баща му заминава за Виена при своя вуйчо Христо Д. Гешов, където учи счетоводство, помага в търговската кантора на вуйчо си, а след смъртта му през 1860 г. поема дейността ѝ. През 1862 г. се среща с Георги Раковски и се посвещава на революционното дело. През 1863 г. се жени за Елисавета Манова от Казанлък, която умира две години по-късно при раждане. През 1864 г. е обвинен в умишлен фалит на кантората, съден е във Виена и лежи за кратко в затвора.

Революционна дейност[редактиране | редактиране на кода]

След като се завръща в България, се установява в Пловдив, а през 1867 г. заминава за Цариград, където се включва в борбите за църковна независимост. През есента на 1868 г. получава предложение от адвокат Манол Иванов, който отговаря за турското разузнаване сред българската емиграция, да стане турски шпионин. Заедно с д-р Миркович той приема, но с ясната идея да работи като двоен агент – вместо да издава българите, да им помага да избегнат преследване.[2] След ареста на д-р Миркович е принуден на бяга в Цюрих и се завръща в Цариград през 1872 г. след смъртта на великия везир Али паша.

Поддържа връзки с българската емиграция – с Георги Раковски – още от 1862 г., Любен Каравелов, Иван Касабов. Член е на политическата групировка „Млада България“ на Иван Касабов. С парите, дадени му от османските власти за подкупи, финансира емигрантската преса, дори и обиколката на Васил Левски в България. Именно при него Левски праща помощника си Ангел Кънчев, за което пише писмо на Райнов на 25 ноември 1871 г. [3] През 1869 г. със специална мисия посещава Италия, Женева, и Лондон, където се среща с Джузепе Мацини, Михаил Бакунин и Александър Херцен[4]. Участва в учредителното събрание на БРЦК на 25 март 1872 г.

През 1872 г. е назначен за главен управител на Барон Хиршовата железница, където работи до 1877 г. Заподозрян от турските власти отново бяга – този път в Триест, откъдето се завръща след края на Руско-турската война през 1878 г.

Живот след освобождението[редактиране | редактиране на кода]

Веднага след освобождението е назначен за окръжен управител на Карлово, а по-късно и за префект на Пловдив. От октомври 1882 г. до януари 1883 г е помощник кмет на София. След това е околийски управител на Омуртаг, окръжен управител на Хасково, Бургас, Силистра, Видин, Свищов, Разград, Трън, Севлиево, Пазарджик и Кюстендил. За приноса му за изграждане на българската държавност през 1890 г. е награден с орден „Св. Александър“ – V степен с грамота.[5]

Умира в Карлово на 18 септември 1910 г.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. www.voivodi.eu
  2. www.otbrana.com
  3. Страшимиров, Димитър. "Васил Левски. Живот, дела, извори., т. 1, София, 2014, с. 99.
  4. Каратеотодора-Възвъзова, Кирила, Здравка Нонева, Виктория Тилева. Васил Левски. Документален летопис 1837 – 1873, С., 1987, с. 302.
  5. www.voivodi.eu

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

  • Георгиева, Елена. „Един живот за Отечеството (личен приятел на Левски; под маската на шпионин; активен участник в Априлското въстание)“, в. „Карловска трибуна“, бр. 38/18. ІХ. 1970.
  • Каратеотодора-Възвъзова, Кирила, Здравка Нонева, Виктория Тилева. Васил Левски. Документален летопис 1837 – 1873, С., 1987.
  • Страшимиров, Димитър. "Васил Левски. Живот, дела, извори., т. 1, София, 2014.
  • „Теофан Райнов – революционер и възрожденец“, в. „Отечествен глас“, бр. 6971/14. ІV. 1967.
  • Славчев, Никола. „Теофан Райнов като революционер и възрожденец“, София 1940.
  • Шабанов, Иван. „Един живот – борба, един идеал – свобода“, в. „Работническо дело“, бр. 140/20. V. 1970.