Тричане на кучета

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

Тричане на кучетата (бесене на кучетата, цирене\церене на кучетата\кундене) е „обичай“ с неизвестен произход, изпълняван на празника Чист понеделник (наричан поради това и „Песи понеделник“) – понеделникът от т. нар. „Тодорова неделя“. Според народното вярване, този обичай цели да предпази домашните кучета от болестта бяс. Известен е главно в Източна и Южна България, както и в някои части на Централна България.

Провеждане на обичая – регионални варианти.[редактиране | редактиране на кода]

Добруджа[редактиране | редактиране на кода]

В Добруджа обичаят се нарича цѝрене на кучетата и е разпространен сред преселниците от Източна Тракия (Лозенградско, Одринско и др.). На него кучетата се люлеят за здраве, за да не се разболяват от бяс. В Добруджа обичаят отмира около Първата световна война[1].

Странджа[редактиране | редактиране на кода]

В районът на Странджа обичаят се нарича „церѝлка“ или „трѝчене (лекуване)“ и е разпространен в селата на тронките и рупците. Изпълнява се от ергените и мъжете, които връзват двойно въже с примка по средата на два дълги кола и в тази примка поставят кучето. Двата кола са приведени един към друг и допрени в горния си край; при рязкото им изправяне, кучето се завърта във въздуха с голяма скорост и накрая пада в предварително изкопан трап с вода (или в речен вир). Понякога на опашките на кучетата се завързват тенекии, а децата гонят животните до края на селището, за да „изгонят бяса от тях“[2].

Източни Родопи[редактиране | редактиране на кода]

По подобен начин протича обичаят и в някои села в Източните Родопи; изпълняван е от ергените като негов обект са най-злите кучета в селото (макар и много рядко са използвани и котки). Празнува се против бяс по хората и кучетата[3]. Този обичай е отбелязан и в с. Доган Хисар, като е предаден от самия Петко Киряков (Петко войвода) – на този ден момчетата (ергените), в хода на провеждащите се маскарадни игри, до обяд връзват тенекии на опашките на кучетата и ги пускат из селото[4].

Пиринско[редактиране | редактиране на кода]

В някои селища от Пиринския край също се изпълняват обредни практики за предпазване на кучетата от бяс. В селата Пирин и Тешово обичаят протича по начина, използван в Странджа, но се изпълнява на Сирни заговезни. В други селища се използват различни практики. Например на Песи понеделник в с. Гега мъжете завъртат няколко пъти опашката на кучето, отвеждат го извън селото на чужд синор, където му дават да изпие отвара, приготвена от билки, събрани на миналия Еньовден; остатъкът от отварата се изхвърля в чуждото землище, за да отиде болестта по чуждите животни. В с. Раздол, стопанката на дома прикрепва върху мотовилката предварително събрани 40 залъка от 40 сватбени колака, след което я завърта 40 пъти и дава на кучето да яде от тях[5].

Централна България[редактиране | редактиране на кода]

Обичаят е известен и в някои райони на Пловдивско (Съединение, Добростан и др.) и Троянско. В гр. Съединение денят е известен като Висѝ куче, тъй като на този ден стопаните провисват кучетата надолу с главата и ги завъртат, удряйки ги за предпазване от бяс[6]. В селищата от Троянския Балкан празникът е известен и като Бѐси или Бѐсен понеделник, което е свързано с ритуалното „бесене на кучетата“ против бяс. Кучетата се поставят в примка и са залюлявани няколко пъти, като се вярва, че това ще ги предпази от болестта. В с. Калейца е известен и като „Ергенски празник“, тъй като ритуалното люлеене на кучетата се извършва само от ергени[7].

„Тричане“ на кучета извън България[редактиране | редактиране на кода]

Освен в България, този обичай е познат и в Гърция, където също е характерен за тодоровденската обредност. В понеделника на Тодоровата седмица и в Румъния прогонват кучетата далеч от къщите си или ги измъчват с нарочен уред, известен като „жужеу“ (на румънски: jujeu)[8].

Тълкуване[редактиране | редактиране на кода]

Сред изследователите съществуват различни мнения за вярванията и митологичните представи, залегнали в основата на този обичай. Според едни това е представата за връзката на кучето със света на мъртвите; схваща се и като опит за възстановяването на нарушеното равновесие между двата свята (отвъдния и човешкия), тъй като се изпълнява в един от преходните (от гледна точка на митологическото мислене) периоди в годишното време. Прави се и връзка между обичая и началото на Великите пости, т.е. забраната за употреба на определени храни, в смисъл да се приобщи и кучето към тази забрана, като така се регулира нравственото му поведение[9].

Съвременно състояние на обичая[редактиране | редактиране на кода]

Още първите записвачи на българските вярвания и обичаи в края на 19 – началото на 20 в. отбелязват, че този обичай постепенно отмира – Димитър Маринов го отбелязва в Малкотърновско и Одринско, както и в Сливенско (Твърдица, по негово време обичаят вече не се изпълнява, но в миналото са връзвали на опашките на кучетата кратунки с пепел и са ги пускали да тичат из селището)[10]. Днес обичаят тричане на кучетата е съхранен в някои селища в района на Странджа.

Много защитници на животните застават срещу този обичай, квалифицирайки го като „варварски“ и „мракобесен“. Духът на традицията е толкова силен, че за участниците в кукерските игри е естествено да участват във „веселия“ ритуал със собствените си домашни кучета. Стопаните на кучетата са убедени, че кучетата остават невредими и тричането по никакъв начин не ги травмира. Според тях няма власт, която да успее да забрани традицията, защото тя няма нищо общо с варварското и жестоко отношение към животните, което се потвърждава от факта, че няма нито един нещастен случай. Прави се за здраве и добра година за цялото село. Поверието гласи, че колкото повече са тричаните кучета, толкова това ще донесе повече добро за селото. Според обяснението на местни жители, обичаят е трябвало да уплаши кучетата да не се събират в селото, а да пазят стадата по кошарите, оборите и егреците на добитъка.

Според лечители от Варненско, прилагащи този метод за лекуване на хора, наречен още „весене“, процедурата е напълно безопасна за кучетата, защото колегите им които практикуват обичая знаят точно колко да държат животните във въздуха.[11]

Криминализиране на обичая[редактиране | редактиране на кода]

На 8 август 2011 г. българският премиер Бойко Борисов заклеймява като „варварство“ обичая.[12] На 13 април 2011 г. 41-то Народно събрание приема промени в Наказателния кодекс за криминализиране на обичая. Заедно с другите приети промени в Наказателния кодекс, темата е бурно дискутирана и противоречиво приемана от обществото.[13] Публицистът Клаус Брил от „Зюддойче Цайтунг“ коментира, че е очевидно от видеозаписите, че тричането не може да доставя удоволствие на кучето.[14],[15] Запознати с обичая твърдят, че една народностна традиция е недопустимо да се класифицира като жестоко отношение към животните, още повече, че отричането на обичая се прави от представителите на народа в законодателната власт. Защитниците на обичая също твърдят, че тричането не осакатява за разлика от обрязването и кастрирането, които не са криминализирани от Наказателния кодекс и квалифицират измененията в закона като популизъм. Според по-остри критици всяка забрана на народен обичай е обърната срещу родовата памет чрез която оцелява всеки народ.[16] Особеност на културата на една общност е нейната многоетажност и възможност за съществуване на различни принципи. Обичаят или паметта за обреда поддържат колективната памет, усета за минало и родова принадлежност.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Василева, Маргарита. Календарни празници и обичаи. В: Добруджа. Етнографски, фолклорни и езикови проучвания. БАН. София, 1974. стр. 320.
  2. Гребенарова, Славка. Календарни обичаи и обреди. В: Странджа. Материална и духовна култура. изд. Акад. М. Дринов. София, 1996. стр. 324.
  3. Попов, Рачко. Календарни празници и обичаи. Родопи. Традиционна народна и социалнонормативна култура. изд. ЕИМ при БАН. С. 1994, стр. 100.
  4. Райчевски, Стоян. Родопски народен календар. Малкина. В: Родопи, 2/1990, стр. 31.
  5. Дражева, Райна. Календарни празници и обичаи. В: Пирински край. Етнографски, фолклорни и езикови проучвания. БАН. София, стр. 437.
  6. Стаменова, Живка. Календарни празници и обичаи. В: Пловдивски край. Етнографски и езикови проучвания. БАН. София, 1986. стр. 262.
  7. Попов, Рачко. Календарни празници и обичаи. В: Ловешки край. Материална и духовна култура. Акад. М. Дринов. София, 1999. стр. 306.
  8. Попов, Рачко. Светци и демони на Балканите. изд. Летера. Пловдив, 2008. стр. 193.
  9. Българска митология. Енциклопедичен речник, съст. Анани Стойнев, С., 7М + Логис, 1994, стр. 387.
  10. Маринов, Димитър. Народна вяра и религиозни народни обичаи. София, Второ фототипно издание, стр. 508.
  11. „Във Варненско тричат и хора“, архив на оригинала от 9 януари 2017, https://web.archive.org/web/20170109021853/http://gramophon.com/%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D0%BD%D0%B8/2011/03/09/%D0%B2%D1%8A%D0%B2-%D0%B2%D0%B0%D1%80%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%BE-%D1%82%D1%80%D0%B8%D1%87%D0%B0%D1%82-%D0%B8-%D1%85%D0%BE%D1%80%D0%B0.html, посетен 9 януари 2017 
  12. Борисов осъжда варварското „тричане“ на кучета
  13. Куче влачи рейс, диря няма
  14. „Борисов осъди варварското „бесене“ на кучета“, архив на оригинала от 19 октомври 2011, https://web.archive.org/web/20111019093744/http://gramophon.com/%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D0%BD%D0%B8/2011/03/08/%D0%B1%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%81%D0%BE%D0%B2-%D0%BE%D1%81%D1%8A%D0%B4%D0%B8-%D0%B2%D0%B0%D1%80%D0%B2%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%B1%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%BD%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%BA%D1%83%D1%87%D0%B5%D1%82%D0%B0.html, посетен 19 октомври 2011 
  15. „Варварство като източник на надежда“, архив на оригинала от 19 октомври 2011, https://web.archive.org/web/20111019094624/http://gramophon.com/%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D0%BD%D0%B8/2011/03/13/%D0%B2%D0%B0%D1%80%D0%B2%D0%B0%D1%80%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D0%B8%D0%B7%D1%82%D0%BE%D1%87%D0%BD%D0%B8%D0%BA-%D0%BD%D0%B0-%D0%BD%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%B6%D0%B4%D0%B0.html, посетен 19 октомври 2011 
  16. Кой съди „варварите“ от Странджа

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]