Уоткинс Глен Интернешънал

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Уоткинс Глен Интернешънал

Уоткинс Глен Интернешънал (на английски: Watkins Glen International) е писта за провеждане на автомобилни състезания, намираща се близо до село Уоткинс Глен, щата Ню Йорк, САЩ. Пистата е открита през 1956 г. и оттогава домакинства на състезания от най-различен калибър - Формула 1 за Голямата награда на САЩ, Чемп Кар, Индикар, НАСКАР, Формула Либре и др.

История[редактиране | редактиране на кода]

Първото автомобилно състезание в Уоткинс Глен се провежда през 1948 г. по инициатива на Камерън Аргетсингър, известен адвокат и автомобилен ентусиаст. То носи името Уоткинс Глен Гран При и се провежда на обществени пътища. Дългото 10,6 километра трасе минава и през центъра на Уоткинс Глен, но след като през 1952 при катастрафа загива един зрител, а няколко други са ранени, мястото на провеждане е преместено на югозапад от селото. Новият маршрут е дълъг 7,4 километра и отново използва обществени пътища. След три години е построена писта с дължина 3,78 километра, която повтаря част от предишното трасе. Първото професионално състезание на новата писта е от сериите НАСКАР, а за първото с международно участие е Формула Либре между 1958 и 1960 г., когато за участие пристигат Джак Брабам, Стърлинг Мос и др.

Билет за Голямата награда на САЩ от 1973 г.

През 1961 г. организаторите на Голямата награда на САЩ решават тя да се проведе на Уоткинс Глен. Оттогава до 1980 г. стартът за Голямата награда на САЩ се превръща в традиционно състезание през есента, което привлича множество фенове. Отборите и пилотите също го харесват заради високия награден фон, често надвишаващ този на останалите състезания от календара. Три пъти то печели наградата на асоциацията на пилотите за най-добре организирано и проведено състезание - през сезони 1965, 1970 и 1972. През тези години неделима част от надпреварата е Текс Хопкинс – човекът, който дава старт на състезанието. Облечен в светлолилав костюм и с пура в устата, той крачи с гръб към стартовата решетка, обръща се изведнъж и скачайки във въздуха развява зеления флаг. В края на състезанието Хопкинс повтаря изпълнението, този път с карирания флаг.

Том Прайс през 1975 г.

Преди състезанието през 1971 г. пистата е променена, като дължината е увеличена до 5,435 километра след добавянето на четири нови завоя (7, 8, 9 и 10 на картата). Освен това тя е разширена и преасфалтирана, а боксовете и старт-финалната права са преместени на правата преди 90-градусовият завой. Въпреки промените, пистата става доста опасна за по-бързите болиди от края на 70-те. Няколко тежки катастрофи (две със смъртни случаи - на пилотите Хелмут Кьониг и Франсоа Север) и хулигански прояви от страна на някои зрители започват да очернят имиджа на надпреварата. В крайна сметка през месец май 1981 г. състезанието е извадено от календара на Формула 1, защото организаторите не успяват да погасят дългове в размер на 800000 долара към отборите.[1]

През годините редица други състезания също се провеждат на Уоткинс Глен и така пистата печели славата на една от най-важните писти в САЩ. След фалита и оттеглянето на Формула 1 през 1981 г. обаче тя не се използва за състезания в продължение на две години. През 1983 г. пистата се сдобива с нови собственици и отново започва да домакинства на състезания от различни серии. След редица нови инциденти на завоя Inner Loop и нов смъртен случай - на пилота от НАСКАР Дж. Д. Макдъфи през 1991 г. - сигурността на пистата отново е подобрена, а пред завоя е добавен шикан тип „автобусна спирка“.

Резултати във Формула 1[редактиране | редактиране на кода]

Година Победител Болид Време Дължина на пистата Обиколки Средна скорост Дата
1961 Инес Айрлънд Лотус-Клаймакс 2:13:45,800 ч 3,701 км 100 166,010 км/ч 8 октомври
1962 Джим Кларк Лотус-Клаймакс 2:07:13,000 ч 3,701 км 100 174,553 км/ч 7 октомври
1963 Греъм Хил БРМ 2:19:22,100 ч 3,701 км 110 175,267 км/ч 6 октомври
1964 Греъм Хил БРМ 2:16:38,000 ч 3,701 км 110 178,775 км/ч 4 октомври
1965 Греъм Хил БРМ 2:20:36,100 ч 3,701 км 110 173,729 км/ч 3 октомври
1966 Джим Кларк Лотус-БМР 2:09:40,110 ч 3,701 км 108 184,952 км/ч 2 октомври
1967 Джим Кларк Лотус-Форд 2:03:13,200 ч 3,701 км 108 194,631 км/ч 1 октомври
1968 Джеки Стюарт Матра-Форд 1:59:20,290 ч 3,701 км 108 200,962 км/ч 6 октомври
1969 Йохен Ринт Лотус-Форд 1:57:56,840 ч 3,701 км 108 203,332 км/ч 5 октомври
1970 Емерсон Фитипалди Лотус-Форд 1:57:32,790 ч 3,701 км 108 204,025 км/ч 4 октомври
1971 Франсоа Север Тирел-Форд 1:43:51,991 ч 5,435 км 59 185,237 км 3 октомври
1972 Джеки Стюарт Тирел-Форд 1:41:45,354 ч 5,435 км 59 189,079 км/ч 8 октомври
1973 Рони Петерсон Лотус-Форд 1:41:15,799 ч 5,435 км 59 189,999 км/ч 7 октомври
1974 Карлос Ройтеман Брабам-Форд 1:40:21,439 ч 5,435 км 59 191,714 км/ч 6 октомври
1975 Ники Лауда Ферари 1:42:58,175 ч 5,435 км 59 186,850 км/ч 5 октомври
1976 Джеймс Хънт Макларън-Форд 1:42:40,741 ч 5,435 км 59 187,379 км/ч 10 октомври
1977 Джеймс Хънт Макларън-Форд 1:58:23,267 ч 5,435 км 59 162,516 км/ч 2 октомври
1978 Карлос Ройтеман Ферари 1:40:48,800 ч 5,435 км 59 190,847 км/ч 1 октомври
1979 Жил Вилньов Ферари 1:52:17,734 ч 5,435 км 59 171,333 км/ч 7 октомври
1980 Алън Джоунс Уилямс-Форд 1:34:36,050 ч 5,435 км 59 203,380 км/ч 5 октомври

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. "Watkins Glen Loses Race; Track Failed to Pay Debts.", New York Times, 8 май 1981.