Бийтълс
„Бийтълс“ | |
„Бийтълс“ през 1965 г. | |
Информация | |
---|---|
От | Ливърпул, Великобритания |
Стил | Рок, поп, психеделичен рок, хардрок, арт рок |
Активност | 1960 – 1970 |
Музикален издател | „Парлофон“, „Кепитъл“, „Епъл“, „Ви-Джей“, „Полидор“ |
Свързани изпълнители | „Куоримен“, Били Престън, „Пластик Оно Бенд“ |
Уебсайт | thebeatles.com |
Бивши членове | Джон Ленън Пол Маккартни Джордж Харисън Ринго Стар Пийт Бест Стюарт Сътклиф |
„Бийтълс“ в Общомедия |
„Бийтълс“ (на английски: The Beatles) е британска поп/рок група, създадена през 1960 г. в град Ливърпул, Англия. Основни и постоянни членове на състава са: Джон Ленън (1940 – 1980), Пол Маккартни (1942), Джордж Харисън (1943 – 2001) и Ринго Стар (1940). Групата е смятана от мнозина за най-популярния музикален акт в историята на музиката, повлияла развитието на поп културата, и един от най-ярките символи на контракултурата през 1960-те години на XX век. „Бийтълс“ са най-продаваната музикална група в историята с 600 милиона продадени копия в света.[1]
Преди основаването на „Бийтълс“, Ленън, Маккартни и Харисън свирят в групата „Куоримен“, която след множество промени на имената, се спира на името „Бийтълс“. Новата група гради своята репутация с участия в клубовете на Ливърпул и Хамбург в периода от 1960 до 1963. По това време техен басист е Стюарт Сътклиф; на барабаните се изреждат различни членове, като най-дълго се застоява Пийт Бест, сменен от Ринго Стар малко преди записа на първия сингъл на състава. Корените на „Бийтълс“ започват от скифъл, бийт и рокендрол музиката, популярни във втората половина на 1950-те. Мениджърът Браян Епстайн оформя рок групата като професионален състав, насочен към поп звученето, а продуцента Джордж Мартин разработва студийните им записи. За кратко време бандата постига огромна популярност и на острова се появява така наречената „Бийтълсмания“. Славата на групата минава и отвъд океана, където през 1964 г. повеждат „Британската инвазия“ – налагането на английски рок групи на американския поп пазар. Тяхната популярност е съпътствана с участието на два игрални филма. През 1966 г. Ленън предизвиква международен скандал, обявяващ своята група за „по-популярна от Иисус“.
След средата на 1960-те музиката на бандата придобива по-сложен характер, експериментирайки с различни жанрове като фолк, психеделичен рок и хардрок; включват и елементи от класическата музика, авангардната музика и дори индийската народна музика. Някои от членовете се увличат по хиндуизма и източните философии. „Бийтълс“ прекратяват концертните си участия от 1966 г. и се ориентират към работата в студио, което ражда редица иновативни албуми: Rubber Soul (1965) Revolver (1966), Sgt. Pepper's Lonely Hearts Club Band (1967), The Beatles (наречен „Белия албум“) (1968) и Abbey Road (1969). През 1970 г., след излизането на последния им албум Let It Be, групата се разпада и всеки от тях започва успешна солова кариера. Джон Ленън е застрелян през 1980 г. в Ню Йорк от вманиачен фен, а Харисън умира от рак на белия дроб през 2001 г. Останалите живи членове на Бийтълс – Маккартни и Стар – продължават музикалните си кариери.
„Ливърпулската четворка“ или „Удивителната четворка“ (както често са наричани „Бийтълс“) са най-продаваната музикална група в историята с продадени над 600 милиона записи в света. Те притежават най-много номер едно албуми в британските класации и продават повече сингли от който и да е изпълнител от острова. Позовавайки се на „АЗИА“, „Бийтълс“ са най-продаваните музикални изпълнители в Америка с общо 178 млн. продадени копия. През 2008 г. групата оглавява класацията на „Билборд“ за най-успешните изпълнители на всички времена, участвали в листата Hot 100, като до 2016 г. те държат рекорда за най-много номер едно хитове в Hot 100. Съставът заема първо място и в списъка на списание „Ролинг Стоун“ от 2004 г. на „100-те най-добри изпълнители на всички времена“.[2] Бийтълс получава десет награди „Грами“, една награда „Оскар“ за „най-добра оригинална песен от филм“ и 14 награди „Айвър Новело“. Цялата група е включена в Залата на славата на рокендрола през 1988 г., а всеки от членовете поотделно е приет индивидуално в периода от 1994 до 2015. Също така „Бийтълс“ заемат място и в класацията на списание „Тайм“ „Време 100: Най-важните хора на века“ в категорията „Артисти и шоумени“.
История на групата
[редактиране | редактиране на кода]Куоримен и формиране (1957 – 1960)
[редактиране | редактиране на кода]През март 1957 г. шестнадесетгодишният Джон Ленън сформира скифъл група заедно с още няколко приятели от училището „Куори Бенк“ в Ливърпул.[3] Първоначално се наричат „The Blackjacks“, но след като разбират, че има друга банда с такова име се прекръстват на „Куоримен“[4] (The Quarrymen – Хората от Куори). На 6 юли същата година един от членовете на състава запознава Ленън с петнайсетгодишния Пол Маккартни. Няколко дни по-късно Пол се включва в групата на ритъм китара.[5] На 6 февруари 1958 година Джордж Харисън е поканен от своя приятел Пол да гледа изпълнения на Куоримен в зала „Уилсън“.[6] Джон е впечатлен от момчето, което знае повече акорди от всички останали, но се колебае за възрастта му – само 14 години. След прослушване, проведено през март, Харисън е приет за соло китарист в Куоримен.[7][8]
Разнообразието от скифъл групи, голяма част от тях значително по-добри от Куоримен, довеждат до това през януари 1959 в групата да останат само: Джон, Пол и Джордж.[9] Ленън записва да учи в „Колежа по изкуства“ в Ливърпул. Тримата китаристи взимат участие под различни наименования: „Джони енд дъ Муундогс“ (Johnny and the Moondogs), „Рейнбоус“ (The Rainbows – Дъгите) и „Мууншайнърс“ (Moonshiners – Контрабандистите), а често запазват и предишното си название, понеже с него са натрупали вече някаква популярност.[10] Барабанистите се менят постоянно. През лятото на същата година в Англия се популяризира т.нар. „бийт“ движение (от „beat“ – удар), което смесва рокендрол, ду-лоп, скифъл и арендби музика.
В началото на 1960 г. в състава се включва приятел на Ленън от колежа – Стюарт Сътклиф, наричан „Стю“. Сътклиф няма никакви музикални умения, но след като продава няколко от своите картини, посъветван от Джон, си купува бас китара.[11][12] Той предлага на бандата да промени името си „Бийтълс“ („The Beetles“ – Бръмбарите), като реверанс към покойния Бъди Холи и групата му „Крикетс“ („The Crickets“ – Щурците). Ленън взима предвид вметката на своя приятел, както и „бийт“ музиката, и измисля името „The Beatles“ (смесица от beetles и beat). Джон и приятелите му използват това име преди май 1960 г., когато са избрани от мениджъра Лари Парнс за подгряваща група на певеца Джони Джентъл в турнето му в Шотландия. Бандата променя името си на „The Silver Beetles“ (Сребърните бръмбари).[13] В началото на юли то става „The Silver Beatles“ и посредата на август само „The Beatles“.
Ранни години (1960 – 1962)
[редактиране | редактиране на кода]След като неофициалният мениджър на групата Алън Уилямс успява да им уреди договор за участие в клуб в Хамбург, Западна Германия, за тях става належащо да си намерят барабанист[14] и на 12 август 1960 година те канят Пийт Бест да се присъедини към групата.[15] Четири дни по-късно Бийтълс заминават за Хамбург, където свирят 48 вечери в Индра Клуб и за кратко в Кайзеркелер. След това те прекратяват договора си със собственика на тези клубове Бруно Кошминдер и се преместват в конкурентния Топ Тен Клуб.[16] Кошминдер съобщава на властите, че Джордж Харисън е прекалено малък, за да работи, и на 21 ноември той е депортиран от Западна Германия.[16] Седмица по-късно Маккартни и Бест са арестувани за палеж, след което също са депортирани.[17] Ленън се връща в Ливърпул в средата на декември, а Сътклиф остава в Хамбург с германската си годеница Астрид Кирхер. Групата свири отново заедно на 17 декември в Касба Кофи Клъб в Ливърпул, като Сътклиф е заместен от Час Нюби.[18]
Бийтълс се връщат в Хамбург през април 1961 година и отново свирят в Топ Тен Клуб. Те са наети от певеца Тони Шеридан, работещ в същия клуб, за да свирят като поддържаща група в поредица негови записи в Западна Германия.[19] След първите записи на 22 юни, продуцентът му Берт Кемпферт сключва договор и с Бийтълс. На 31 октомври Полидор Рекърдс издава от името на Тони Шеридан и Бийт Брадърс сингъла „My Bonnie“, който влиза в западногерманските класации.[20] Когато групата се завръща в Ливърпул, Стюарт Сътклиф решава да остане в Хамбург с Астрид Кирхер,[21] поради което Пол Маккартни с нежелание поема бас китарата.[22] След като Браян Епстайн става мениджър на групата през януари 1962 година, Кемпферт се съгласява да ги освободи от договора им с Полидор. Компанията Дека Рекърдс отказва да работи с тях и те сключват договор с продуцента Джордж Мартин от Парлофон.[23][24] При завръщането на Бийтълс в Хамбург те са посрещнати от трагична новина – на 10 април Стю Сътклиф умира от мозъчен кръвоизлив.[25][26]
След първите записи на Бийтълс в студиото Аби Роуд Джордж Мартин се оплаква на Ъпстейн от свиренето на барабаниста Бест и предлага групата да използва студиен музикант на ударните инструменти.[27] Бест е освободен от групата и мястото му заема Ринго Стар. Дотогава той участва в групата Рори Сторм и Хърикейнс, като е свирил и с Бийтълс, замествайки Бест, когато той е болен.[28] Мартин все пак наема барабаниста Анди Уайт за една сесия[29] и той свири в песните „Love Me Do“ и „P.S. I Love You“. През октомври 1962 година излиза сингълът „Love Me Do“, който се качва до 17-о място в класациите във Великобритания.[30] През ноември групата записва втория си сингъл, „Please Please Me“, последван от телевизионния им дебют, изпълнение на живо в програмата за регионални новини „People and Places“.[31] С нарастването на популярността им във Великобритания, Бийтълс са обсипани с хвалебствия, предвещаващи предстоящата Бийтълмания. Последните им изяви в Хамбург са през ноември и декември 1962 година. За малко повече от година и половина там, те имат изпълнения през 270 вечери.[32]
Бийтълмания и турнета (1963)
[редактиране | редактиране на кода]Популярност във Великобритания, „Please Please Me“ и „With The Beatles“
[редактиране | редактиране на кода]Веднага след умерения успех на „Love Me Do“ сингълът „Please Please Me“ е по-успешен и достига второ място в британската класация след издаването си през януари 1963 година. Джордж Мартин първоначално възнамерява да запише дебютния албум на групата на живо в Кавърн Клъб, но не одобрява акустиката му[33] и решава да направи записите в студиото Аби Роуд. Включени са десет песни, характерни за репертоара на Бийтълс по това време, както и четирите, издавани преди това като сингли.[33]
Издаден през март 1963 година, албумът „Please Please Me“ достига първо място в британската класация. С това поставя началото на поредица, включваща единадесет от дванадесетте студийни албума на Бийтълс, които стават първи във Великобритания. Третият сингъл на групата, „From Me to You“, излиза през април и също оглавява класацията, като с него започва почти непрекъсвана поредица от седемнадесет сингъла, достигнали първо място, при общо осемнадесет през следващите шест години. Четвъртият сингъл, издаденият през август „She Loves You“, става най-бързо продаваният сингъл във Великобритания дотогава, като за по-малко от четири седмици са продадени 750 хиляди копия.[34] Това е и първият им сингъл, продаден в повече от 1 милион копия, и най-продаваният запис във Великобритания до 1978 година, когато е надминат от „Mull of Kintyre“ на групата на Пол Макартни Уингс.[35]
През 1963 година се появява и известната емблема на Бийтълс с удължената буква „T“, нарисувана от дизайнера и продавач на музикални инструменти Айвър Арбитър. Тя е използвана за първи път на бас барабан, закупен от Ъпстейн и Ринго Стар от магазина на Арбитър в Лондон.[36][37] През първата половина на годината групата прави три турнета във Великобритания – четириседмично турне през февруари и две триседмични турнета през март и май-юни. С нарастването на популярността на Бийтълс се появява и френетичното поклонничество пред групата, станало известно като Бийтълмания. Макар и да не са обявявани за водещи музиканти в турнетата, те засенчват останалите изпълнители, сред които утвърдени американски изпълнители, като Томи Роу, Крис Монтес и Рой Орбисън.[38] Изпълненията им навсякъде, по време на турнетата и на множеството еднократни участия из цялата страна, са посрещани с бурен ентусиазъм от крещящи тълпи почитатели.[39] В някои случаи полицията решава да използва водни струи за разпръскване на тълпите, а в Парламента се провеждат дебати във връзка с хилядите полицаи, подложени на риск, за да защитават групата.[40] От 24 октомври шестдневно турне в Швеция става първото участие на групата в чужбина след престоя им в Хамбург.[41][42] При завръщането си в Лондон те са посрещнати на летище „Хийтроу“ от силен дъжд, хилядна тълпа почитатели и десетки представители на медиите.[43] На следващия ден те започват ново британско турне, което трябва да продължи 6 седмици, като вече групата е безспорния водещ изпълнител.[38]
По това време албумът „Please Please Me“ все още оглавява класацията. Той запазва първото си място в продължение на 30 седмици и е изместен от него от следващия албум на Бийтълс „With The Beatles“, който от своя страна оглавява класацията 21 седмици. Новият албум е записан между юли и октомври и използва в по-голяма степен студийна техника от замисления като записан на живо „Please Please Me“. В противоречие с обичайната практика, „With The Beatles“ е издаден в края на ноември малко преди сингъла „I Want to Hold Your Hand“, който от своя страна не е включен в албума, за да бъдат увеличени продажбите му.[44] Албумът привлича вниманието на утвърдени музикални критици, като Уилям Ман, който дори обявява Ленън и Маккартни за „най-изявените английски композитори на 1963 година“.[44] Той публикува във вестник Таймс поредица от статии с подробни анализи на музиката на Бийтълс.[45] „With The Beatles“ става вторият албум в историята на британските класации, от който са продадени един милион копия, като предишният подобен случай е с музиката от филма „Южен Пасифик“ от 1958 година.[46] В края на 1963 г. Бийтълс участва в първата си благотворителна кампания – на „Оксфам“.[42]
Британската инвазия в Съединените щати (1964)
[редактиране | редактиране на кода]Публикуването на музиката на Бийтълс в Съединените щати, най-големият пазар за популярна музика по това време, първоначално се забавя с близо година, тъй като Кепитъл Рекърдс, американското подразделение на И Ем Ай, отказва да издаде както „Please Please Me“, така и „From Me to You“.[47] Преговорите с независими американски издатели довеждат до издаването на няколко сингъла, но авторските права и отхвърлянето на характерната прическа на членовете на групата създават нови проблеми.[48][49] Когато Кепитъл Рекърдс започват да издават Бийтълс, вместо да преиздадат оригиналните плочи, те компилират нови албуми за американския пазар и издават сингли по свой избор.[50] Успехът в американските класации идва внезапно след съобщение в новините за Бийтълманията във Великобритания, което принуждава Кепитъл Рекърдс спешно да издаде „I Want to Hold Your Hand“ през декември 1963 година.[51] Няколко седмици след това трябва да се състои концертният дебют на групата в Съединените щати.
Когато Бийтълс заминават за Съединените щати на 7 февруари 1964 година, около 4 хиляди почитатели се събират край летище „Хийтроу“, махайки и крещейки, докато самолетът излита.[52] През предходните две седмици „I Want to Hold Your Hand“ е продаден в 2,6 милиона копия в Съединените щати, но членовете на групата все още се притесняват как ще бъдат приети.[53] На нюйоркското летище „Джон Кенеди“ те са посрещнати от друга шумна тълпа, оценявана на около 3 хиляди души.[54] Два дни по-късно те участват за пръв път в предаване на живо по американска телевизия в Шоуто на Ед Съливан и са гледани от около 74 милиона зрители, над 40% от населението на страната.[55][56] Ден по-късно първият им концерт в Уошингтън Колизиъм поставя началото на Бийтълманията в Съединените щати.[57] На следващия ден, отново в Ню Йорк, те пак постигат успех в Карнеги Хол. Групата участва повторно в седмичното Шоу на Ед Съливан преди да се завърне във Великобритания на 22 февруари.[58]
През седмицата от 4 април Бийтълс заемат 12 позиции в класацията Билборд Хот 100, включително първите пет.[59] През същата седмица е издадена и трета им американска дългосвиреща плоча. И трите първи албума достигат първо или второ място в американската класация. Популярността на Бийтълс предизвиква в Съединените щати безпрецедентен интерес към британската музика. Няколко други британски изпълнители дебютират успешно на американска сцена и в медиите започва да се говори за Британска инвазия.[60] Прическите на членовете на Бийтълс, необичайно дълги за това време и често подлагани на подигравки от мнозина, се разпространяват широко сред младежта и се превръщат в емблема на разцъфтяващата младежка култура.[61]
През юни Бийтълс правят международно турне, като изнасят 32 успешни концерта за 19 дни в Дания, Хонконг, Австралия и Нова Зеландия.[62][63] В началото на турнето Ринго Стар е болен и на барабаните е Джими Никол. През август те са отново в Съединените щати с 30 концерта в 23 града.[64] Предизвиквайки отново огромен интерес, едномесечното турне събира между десет и двадесет хиляди зрители на всеки половинчасов концерт от Сан Франциско до Ню Йорк. В същото време по време на изпълненията е трудно да бъде чута групата.[64] Сценичното озвучаване по това време е със скромни възможности и трудно се конкурира с шума от крещящите тълпи почитатели. Принудени да приемат, че нито те, нито публиката могат да чуят подробностите от изпълнението, членовете на групата са все по-недоволни от концертните си турнета.[65] В края на августовското турне членовете на Бийтълс се запознават в Ню Йорк с Боб Дилън, който ги посещава в хотелската им стая и за пръв път им дава да пушат марихуана.[66]
„A Hard Day's Night“, „Beatles for Sale“, „Help!“ и „Rubber Soul“
[редактиране | редактиране на кода]Незаинтересоваността на Кепитъл Рекърдс през 1963 година не остава незабелязана и конкурентната компания Юнайтед Артистс предлага на Бийтълс договор за създаване на филм, надявайки се, че това ще доведе и до сделка за звукозаписи.[67] Режисиран от Ричард Лестър, филмът „Нощ след тежък ден“ ангажира групата за шест седмици през март-април 1964 година. Той е псевдодокументален, като членовете на групата играят самите себе си.[68] Премиерите на филма в Лондон и Ню Йорк са съответно през юли и август, като той постига международен успех.[69] Придружен е от саундтрак албума „A Hard Day's Night“, който е важна стъпка в откъсването от първоначалните влияния в първите им два албума и намирането на свой собствен стил.[70]
„Beatles for Sale“, четвъртият студиен албум на Бийтълс, се свързва с появата на сблъсък между комерсиалност и креативност в тяхната работа.[71] Записан между август и октомври 1964 година, той трябва да продължи формата на „A Hard Day's Night“, който, за разлика от първите им албуми, не съдържа кавър версии.[71] Обсъждайки проблемите, които постоянните международни турнета предизвикват при писането на песни, Джон Ленън признава, че създаването на нов материал се превръща в сериозен проблем. В крайна сметка в албума са включени шест кавър версии.[71] Издаден в началото на декември, албумът съдържа осем авторски песни, които изпъкват сред останалите, показвайки творческото съзряване на тандема Ленън-Маккартни.[71]
През април 1965 година Джон Ленън и Джордж Харисън гостуват на своя зъболекар, който подправя кафето им с ЛСД.[72] По-късно двамата продължават да експериментират с този халюциноген, понякога с участието на Ринго Стар.[73] Пол Маккартни първоначално се колебае, но на следващата година също започва да взима ЛСД, като става първият член на групата, коментирал публично този въпрос.[74] Бийтълс се оказват в центъра на обществен скандал през юни 1965 година, когато кралица Елизабет II, по предложение на премиера Харолд Уилсън, ги удостоява с Ордена на Британската империя.[75] Дотогава отличието е давано главно на участници във войните и на висши политици, което сега кара някои консервативни членове на Ордена да върнат отличието в знак на протест.[76]
„Помощ!“, вторият филм на Бийтълс, отново е режисиран от Ричард Лестър, а премиерата му е през юли 1965 година. Описван като „преди всичко безмилостна пародия на Бонд“,[77] филмът е приет със смесени чувства от критиката и от самата група. Маккартни казва: „Помощ! беше супер, но не беше нашият филм – бяхме нещо като гостуващи звезди. Беше забавен, но по същество, като идея за филм, беше малко погрешен.“[77] Саундтракът е доминиран от Ленън, който е водещ вокалист и автор на повечето песни, включително на двата сингъла „Help!“ и „Ticket to Ride“.[78] Петият студиен албум на групата, който излиза заедно с филма и носи същото заглавие, отново съдържа смесица от собствен материал и кавър версии. В „Help!“ са използвани повече звукови ефекти, а аранжиментите включват и класически инструменти, например струнния квартет в поп баладата „Yesterday“.[79] Композирана от Маккартни, песента е вдъхновила най-големият брой записани кавър версии в историята.[80] Последната песен в албума, „Dizzy Miss Lizzy“, става последната кавър версия, включена в албум на Бийтълс. С изключение на включената в „Let It Be“ народна песен „Maggie Mae“, следващите им албуми съдържат само авторски песни.[81]
Третото посещение на Бийтълс в Съединените щати започва на 15 август 1965 година с първия концерт на голям стадион в историята, изпълнен пред 55 600 души на Ший Стейдиъм в Ню Йорк.[82] Той е последван от още 9 успешни концерта в други американски градове. В края на турнето членовете на групата се запознават с Елвис Пресли, един от основните им вдъхновители, който ги кани у дома си.[83] През септември в Съединените щати се появява анимационен сериал, посветен на групата. В продължение на две години се създават нови епизоди, а повторения се излъчват до 1969 година.[84]
Албумът „Rubber Soul“, издаден в началото на декември 1965 година, е приветстван от критиката като нова стъпка към съзряването на групата и усложняването на музиката им.[85] След експериментите с класически инструменти в „Help!“, използването на ситар в песента „Norwegian Wood (This Bird Has Flown)“ е доказателство за продължаващото развитие на музиката на Бийтълс извън традиционните граници на рок музиката. С „Rubber Soul“ Ленън и Маккартни започват все повече да пишат самостоятелни песни, макар че официално те продължават да излизат като съавторски. Тематичният обхват на текстовете също се разширява и задълбочава.[85] Те стават все по-добри и публиката започва да търси в тях скрит смисъл. Така някои разсъждения свързват „Norwegian Wood“ с марихуаната.[86] По това време се появяват и признаци за напрежение между членовете на групата.[87]
Студиен период и разпадане
[редактиране | редактиране на кода]Навечерието на последното турне (1966)
[редактиране | редактиране на кода]През юни 1966 година „Yesterday and Today“, един от компилационните албуми, създадени от Кепитъл Рекърдс за американския пазар, предизвиква негативни реакции със своята обложка, показваща усмихнатите членове на групата, облечени в касапски престилки и заобиколени от сурово месо и парчета от пластмасови кукли. Според популярна, но непотвърдена версия, това решение на обложката е реакция на начина, по който Кепитъл Рекърдс изтърбушват албумите им.[88] Хиляди копия на албума получават нова обложка, залепена върху оригиналната, а на търг през 2005 година едно нецензурирано копие е продадено за 10 500 долара.[89] По време на турне във Филипините месец след скандала с „Yesterday and Today“ Бийтълс неволно обиждат Имелда Маркос, съпругата на местния диктатор, отказвайки нейна покана за закуска.[90] Последвалите масови безредици поставят безопасността им под въпрос и те са принудени да напуснат страната.[91]
Почти веднага след завръщането на групата във Великобритания, тя е изправена пред нов скандал – американски консервативни групи, сред които и Ку Клукс Клан, реагират остро срещу реплики на Джон Ленън в дадено през март интервю.[92] В него той изказва мнението си, че християнството загива и че Бийтълс вече са „по-популярни от Иисус“.[93][94] Непосредствено след интервюто репликата остава незабелязана в Англия, а скандалът се разразява след неговото отпечатване в американското младежко списание „Дейтбук“ пет месеца по-късно.[95] Той става повод и за забраната за излъчване на песни на Бийтълс в Южноафриканската република, останала в сила до 1971 година.[96] Браян Епстайн обвинява „Дейтбук“, че е поставило изказването извън първоначалния контекст,[97] а самият Ленън отбелязва, че ако беше казал, че телевизията е по-популярна от Исус, може би щеше да му се размине. Той заявява, че е имал предвид само начина, по който останалите гледат на Бийтълс, но се извинява на засегнатите.[97]
Докато се подготвят за американското турне, Бийтълс вече знаят, че музиката им надали ще бъде чута. Първоначално те използват усилватели Vox AC30, които по-късно заменят с по-мощни 100-ватови, които са специално проектирани от Vox за тях през 1964 година, но сега и те са недостатъчни. Полагаща непрекъснати усилия да се съревновава с шума от крещящите почитатели, групата все повече се разочарова от рутинните концерти.[65] Осъзнавайки, че представленията им вече не се посещават заради музиката, те решават турнето им през август да бъде последно.[98]
„Revolver“ и „Sgt. Pepper's Lonely Hearts Club Band“ (1966 – 1967)
[редактиране | редактиране на кода]Албумът „Rubber Soul“ е важна стъпка в историята на групата, а „Revolver“, издаден през август 1966 година, седмица преди последното им турне, бележи друг важен етап.[99] Критикът Скот Плагенхоф го определя като „звукът на група, израснала до върховна увереност“ и „предефиниращ очакванията към популярната музика“.[100] „Revolver“ включва усложнени аранжименти, студийни експерименти и много широк спектър от музикални стилове, от иновативни класически струнни аранжименти до психеделичен рок.[99] Отказвайки се от обичайната снимка на групата, неговата корица (по дизайн на Клаус Форман, приятел на групата от техния престой в Хамбург) представлява „отчетлив артистичен черно-бял колаж, карикатура на „Бийтълс“ в графичен стил, заимстван от Обри Биърдсли“.[99] Албумът е предшестван от сингъла „Paperback Writer“ с „Rain“ на задната страна.[101] За двете песни са подготвени кратки промоционни филми – определяни от историкът на културата Сол Остерлиц като „едни от първите истински музикални клипове“,[102] те са излъчени в телевизионните предавания „Ед Съливан Шоу“ и „Топ ъф дъ Попс“ през юни 1966 година.[103]
Сред експерименталните песни, включени в „Revolver“, е „Tomorrow Never Knows“, текстът на която Ленън извлича от книгата на Тимъти Лири „Психиделичното преживяване“.[104] В „Eleanor Rigby“ на Маккартни е използван струнен октет, а песента е описвана от критици като „същински хибрид, неотговарящ на никакъв разпознаваем стил или жанр“.[105] Харисън се развива като автор на песни и три негови композиции са включени в албума.[106] През 2003 година „Ролинг Стоун“ класира „Revolver“ като третия най-велик албум на всички времена.[107] Но по време на американското турне, последвало неговото издаване, групата не изпълнява песни от албума.[108] По думите на Крис Ингам те са до голяма степен „студиен продукт... и не е възможно четиричленна рокендрол група да им отдаде дължимото, особено през заглушителната стена от викове на феновете. „Бийтълс на живо“ и „Бийтълс в студио“ се превърнаха в две напълно различни животни.“[109] Последният концерт от турнето в „Кендълстик Парк“ в Сан Франциско на 29 август остава и последният комерсиален концерт на групата.[110] Той бележи края на четиригодишен период на почти непрекъснати турнета, включващи над 1400 концертни прояви в различни части на света.[111]
Освободили се от напрежението на турнетата, „Бийтълс“ възприемат все по-експериментален подход със записването на „Sgt. Pepper's Lonely Hearts Club Band“, започнало в края на ноември 1966 година.[112] Според инженера Джеф Емерик записите на албума отнемат над 700 часа.[113] Той си спомня настояването на групата „всичко в „Sgt. Pepper“ да бъде различно. Имахме микрофони направо в коремите на духовите инструменти и превърнати в микрофони слушалки, прикрепени към цигулките. Използвахме гигантски примитивни осцилатори, за да изменяме скоростта на инструментите и вокалите, и имахме ленти, накъсани на парчета и слепени обратно надолу с главата и със задното отпред.“.[114] В части от „A Day in the Life“ участва оркестър с 40 инструмента.[114] Първият резултат от записите е сингълът „Strawberry Fields Forever“/"Penny Lane", излязъл през февруари 1967 година, последван от албума през юни.[115] Музикалната усложненост на записите, постигната с относително примитивна четирипистова звукозаписна техника, удивлява тогавашните музиканти.[116] Сред музикалните критици одобрението на албума е практически всеобщо.[117]
„Sgt. Pepper“ е първият широко известен поп или рок албум, включващ пълните текстове на песните, отпечатани на задната страна на обложката.[118][119] Тези текстове стават предмет на критически анализ, например в края на 1967 година албумът е анализиран от американския професор и литературен критик Ричард Пойриър, който отбелязва, че студентите му „слушат музиката на групата със степен на ангажираност, на която той, като преподавател по литература, може само да завижда“.[120] Пойриър идентифицира явление, което описва като „смесена алюзивност“: „Прибързано е изобщо да се приеме, че те правят само едно нещо или се изразяват в само един стил... един вид чувство спрямо даден обект не е достатъчен... всяко отделно предизвикано чувство често трябва да съществува в контекста на привидно противоречащи му алтернативи“.[120] По това време Пол Маккартни казва: „Ние пишем песни. Ние знаем, какво имаме предвид с тях. Но след седмица някой друг казва нещо за тях и ти не можеш да го отречеш... Ти влагаш свое собствено значение на твоето собствено ниво в нашите песни.“[120] Усложнената обложка на албума също привлича значителен интерес и изследвания.[121] Колажът по дизайн на поп арт художниците Питър Блейк и Ян Хауърт показва „Бийтълс“ като измислената група, описана в заглавната песен на албума,[122] застанали пред тълпа от известни личности.[123] Дебелите мустаци на членовете на групата отразяват засилващото се влияние на хипи стила,[124] а културният историк Джонатан Харис описва техните „ярко оцветени пародии на военни униформи“ като съзнателна „антиавторитарна и антисистемна“ демонстрация.[125] През 2003 година списание „Ролинг Стоун“ класира албума на първо място сред 500-те най-велики албума на всички времена.[107]
„Magical Mystery Tour“ и „Yellow Submarine“ (1967 – 1968)
[редактиране | редактиране на кода]На 25 юни 1967 година „Бийтълс“ изпълняват предстоящия си сингъл „All You Need Is Love“ пред оценяваните на 350 милиона зрители на телевизионното предаване „Our World“, първата глобална телевизионна програма на живо.[126] Издадена седмица по-късно, в разгара на Лятото на любовта, песента се превръща в химн на хипи движението.[127]
Два месеца по-късно групата преживява загуба, която се превръща в тежко сътресение за кариерата им. След като се запознават с Махариши Махеш Йоги в Лондон, на 25 август те заминават да го посетят в Бангор. Два дни по-късно им съобщават, че техният мениджър Браян Епстайн е починал на 32 години.[128] Според разследването причина за смъртта е инцидентна свръхдоза карбитол, но според слуховете става дума за самоубийство.[129] Ъпстейн е в нестабилно емоционално състояние заради лични проблеми. Смъртта му оставя групата дизориентирана и с опасения за бъдещето. Джон Ленън си спомня: „Ние се сринахме. Знаех, че сме в големи неприятности. Всъщност изобщо не се заблуждавах за нашите способности да правим нещо друго, освен да свирим, и бях уплашен. Мислех си, „сега го закъсахме“.[130] Тогавашната съпруга на Харисън Пати Бойд си спомня: „Пол и Джордж бяха в пълен шок. Не мисля, че би било по-зле, ако бяха чули, че собствените им бащи внезапно са умрели.“[131] При събиране на групата през септември Пол Макартни препоръчва да продължат с „Magical Mystery Tour“.[132]
Саундтракът на едноименния филм е издаден във Великобритания като двойна EP плоча (първото британско издание в този формат[133][134]) в началото на декември 1967 година.[135][136] Албумът продължава в психеделичното русло на „Sgt. Pepper“,[137] но по искане на групата обложката подчертава идеята, че той е филмов саундтрак, а не продължение на „Sgt. Pepper“.[136] В Съединените щати саундтракът е издаден под същото име като LP плоча, включваща още песни от последните сингли на групата.[138] В първите три седмици след издаването си, албумът поставя рекорд за първоначални продажби на дългосвирещи плочи на „Кепитъл Рекърдс“ и става единствената компилация на „Кепитъл“, добавена по-късно в официалния канон на студийните албуми на групата.[139]
„Magical Mystery Tour“ е излъчен за пръв път на 26 декември пред публика от близо 15 милиона души.[140] Режисиран главно от Пол Маккартни, филмът става първият критически неуспех на групата във Великобритания.[141] Той е отхвърлен като „откровен боклук“ от „Дейли Експрес“, „Дейли Мейл“ го нарича „колосална самонадеяност“, а „Гардиан“ – „един вид фантастична моралистична пиеса за грубостта и топлината, и глупостта на публиката“.[142] Въпреки внушителната първоначална аудитория, критиките в печата карат американските телевизии да изгубят интерес към излъчването на филма.[143]
Групата е по-слабо ангажирана с анимационния филм „Yellow Submarine“, в който се появява само в кратък игрален епизод.[144] С премиера през юни 1968 година, филмът представя рисувани версии на членовете на групата и саундтрак с 11 от техните песни, включително четири неиздавани дотогава студийни записа.[145] Критиката одобрява филма, заради неговата музика, хумор и новаторски визуален стил.[146] Седем месеца след премиерата е издадена грамофонна плоча със саундтрака, включваща четирите нови песни, заглавната „Yellow Submarine“ (вече издавана в „Revolver“), „All You Need Is Love“ (вече издавана като сингъл и в американския албум „Magical Mystery Tour“) и седем инструментални парчета, композирани от Мартин.[147]
Престой в Индия, „Епъл Корпс“ и The White Album (1968 – 1969)
[редактиране | редактиране на кода]През февруари 1968 година „Бийтълс“ посещават ашрама на Махариши Махеш Йоги в Ришикеш, за да вземат участиве в организирана от него тримесечна медитация. Престоят им в Индия е един от най-продуктивните периоди на групата, довел до създаването на множество песни, включително повечето в техния следващ албум.[148] От друга страна, Ринго Стар си тръгва след само десет дни, не понасяки храната, а Пол Маккартни в крайна сметка се отегчава и заминава месец по-късно.[149] За Ленън и Харисън творческият период преминава в съмнения, след като техния сътрудник Меджик Алекс заявява, че Махариши се опитва да ги манипулира.[150] Когато той обвинява Махариши в сексуални предложения към участнички в медитацията, Ленън е убеден и внезапно напуска само два месеца след нейното начало, вземайки със себе си все така неубедения Харисън и целия им антураж.[149] Силно ядосан, Ленън пише язвителна песен за Махариши, озаглавена официално „Sexy Sadie“, за да се избегнат евентуални правни усложнения. Маккартни заявява: „Направихме грешка. Мислехме, че у него има нещо повече от това, което се оказа.“[150]
През май Ленън и Маккартни пътуват до Ню Йорк за официалното откриване на новото бизнес начинание на „Бийтълс“ – „Епъл Корпс“.[151] Предприятието е основано няколко месеца преди това като част от план за спестяване на данъчни разходи, но групата решава да го използва и за други цели, включително продажба на записи, пацифистки акции и образование, по думите на Маккартни, „нещо като западен комунизъм“.[152] Начинанието изцежда групата финансово с поредица от неуспешни проекти,[153] ръководени от членове на техния антураж, често без нужните способности и опит.[154] Сред множеството подразделения на компанията са „Епъл Електроникс“, оглавявана от Маджик Алекс, и „Епъл Ритейлинг“, която открива просъществувал за кратко „Епъл Бутик“ в Лондон.[155] По-късно Харисън разказва: „Като цяло, беше хаос... Джон и Пол бяха увлечени от идеята и пропиляха милиони, а Ринго и аз просто трябваше да се примирим.“[156]
През 1968 издават двойния албум The White Album. През тази година групата прекарва известно време в Индия.
„Abbey Road“, „Let It Be“ и разпадане (1969 – 1970)
[редактиране | редактиране на кода]През 1969 година напрежението и неразбирателствата в групата се засилват. Все по-ясно започват са се открояват индивидуалните вкусове и стилове на отделните членове. По това време Джон Ленън формира романтично и професионално партньорство с Йоко Оно. Някои среди обвиняват нея и я сочат като главна причина за разпадането на групата, но истината е, че отчуждението вече е започнало. През септември 1969 година Джон заявява на групата, че напуска. Останалите успяват да го убедят да не го обявява публично, докато не излезе последният албум на групата. Разпадането на Бийтълс е обявявено през април 1970, един месец преди да излезе последният им, може би най-успешен албум Let It Be и документалният филм със същото заглавие. Пол Маккартни не е доволен от много от песните, счита ги за незавършени и се опитва да спре албума, но неуспешно. Официално със съдебни документи групата престава да съществува на 31 декември 1970 година.
След Бийтълс
[редактиране | редактиране на кода]Джордж Харисън: продължава соловата си кариера и издаването на албуми до смъртта си на 58-годишна възраст през 2001 от рак на белите дробове. Участва в концерти с Дийп Пърпъл, Боб Дилън, Принс и на фестивала в Сан Ремо. Интересува се дори от българска народна музика, впечатление му прави хор „Мистерията на българските гласове“ с необичайното си звучене.
Джон Ленън: участва в различни политически акции, пацифист, през 1971 излиза албумът му Imagine („Представи си“). След дълги борби с имиграционните власти в САЩ, най-накрая му е позволено да остане да живее в страната през 1975. През същата година му се ражда син, когото наричат Шон. Джон Ленън официално прекратява музикалната си кариера и с удоволствие се заема с отглеждането и възпитанието на сина си. През 1980 г. възобновява кариерата си, но на 8 декември 1980 година вечерта е застрелян на прага на нюйоркския си апартамент. Той е само на 40 години. По цял свят в продължение на часове радиостанциите и телевизията предават песни на Бийтълс и Джон Ленън.
Пол Маккартни: създава група на име Wings („Крила“) и дълго време гастролира с жена си Линда. След нейната смърт продължава соловата си кариера. Записан е в книгата на Гинес като най-успешния музикант за всички времена.
Ринго Стар: продължава да прави турнета със състава си All Starr Band, да издава албуми и да участва във филми.
Членове на групата
[редактиране | редактиране на кода]Период | Китара, вокал, композитор |
Бас китара, вокал, композитор |
Китара | Бас китара | Ударни |
---|---|---|---|---|---|
1960 – 1961 | Джон Ленън | Пол Маккартни | Джордж Харисън | Стюарт Сътклиф | Пийт Бест |
1961 – 1962 | |||||
1962 – 1970 | Ринго Стар |
Дискография
[редактиране | редактиране на кода]Студийни албуми
[редактиране | редактиране на кода]- Please Please Me (1963)
- With the Beatles (1963)
- Introducing...The Beatles (издаден в САЩ) (1964)
- Meet the Beatles! (издаден в САЩ) (1964)
- Twist and Shout (издаден в Канада) (1964)
- The Beatles' Second Album (издаден в САЩ) (1964)
- The Beatles' Long Tall Sally (издаден в Канада) (1964)
- A Hard Day's Night (1964)
- Something New (издаден в САЩ) (1964)
- Beatles for Sale (1964)
- Beatles'65 (издаден в САЩ) (1964)
- Beatles VI (издаден в САЩ) (1965)
- Help! (издаден във Великобритания и САЩ) (1965)
- Rubber Soul (издаден във Великобритания и САЩ) (1965)
- Yesterday and Today (издаден в САЩ) (1966)
- „Revolver“ (1966)
- „Sgt. Pepper's Lonely Hearts Club Band“ (издаден във Великобритания и САЩ) (1967)
- „Magical Mystery Tour“ (издаден във Великобритания и САЩ) (1967)
- „The Beatles“ („The White Album“) (1968)
- „Yellow Submarine“ (издаден във Великобритания и САЩ) (1969)
- „Abbey Road“ (издаден във Великобритания и САЩ) (1969)
- „Let It Be“ (издаден във Великобритания и САЩ) (1970)
Концертни албуми
[редактиране | редактиране на кода]- Live! at the Star-Club in Hamburg, Germany; 1962 (издаден във Великобритания и САЩ) (1977)
- The Beatles at the Hollywood Bowl (издаден във Великобритания и САЩ) (1977)
- First Live Recordings (издаден в САЩ и Канада) (1979)
- Live at the BBC (издаден във Великобритания и САЩ) (1994)
- On Air – Live at the BBC Volume 2 (издаден във Великобритания и САЩ) (2013)
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ The Beatles Biography в сайта AllMusic. Посетено 16 май 2014.
- ↑ Rolling Stone 2004.
- ↑ Арнаудов 1982, с. 27.
- ↑ Spitz 2005, с. 47 – 52.
- ↑ Арнаудов 1982, с. 27, 29 – 30.
- ↑ O'Brien 2001, с. 12.
- ↑ Miles 1997, с. 47.
- ↑ Spitz 2005, с. 126 – 127.
- ↑ Арнаудов 1982, с. 34.
- ↑ Арнаудов 1982, с. 36 – 38.
- ↑ Арнаудов 1982, с. 38 – 39.
- ↑ Lennon 2006, с. 66.
- ↑ Арнаудов 1982, с. 40, 42.
- ↑ Lewisohn 1996, с. 215.
- ↑ Harry 2000a, с. 146 – 147.
- ↑ а б Lennon 2006, с. 93.
- ↑ Lewisohn 1996, с. 24.
- ↑ Spitz 2005, с. 4 – 5.
- ↑ Lennon 2006, с. 97.
- ↑ Spitz 2005, с. 250.
- ↑ Lewisohn 1996, с. 25.
- ↑ Miles 1997, с. 74.
- ↑ The Beatles 2000, с. 68.
- ↑ Miles 1997, с. 88, 90.
- ↑ Lewisohn 1996, с. 69.
- ↑ Lennon 2006, с. 109.
- ↑ Spitz 2005, с. 318, 322.
- ↑ Spitz 2005, с. 328, 330.
- ↑ Spitz 2005, с. 353.
- ↑ Fontenot 2007a.
- ↑ Harry 2000a, с. 854.
- ↑ Gladwell 2008, с. 47 – 49.
- ↑ а б Gould 2008, с. 147.
- ↑ Gould 2008, с. 159.
- ↑ Harry 2000a, с. 990.
- ↑ Alcantara 2005.
- ↑ Thompson 2008, с. 270.
- ↑ а б Pawlowski 1990, с. 125 – 32.
- ↑ Pawlowski 1990, с. 117 – 85.
- ↑ Pawlowski 1990, с. 153.
- ↑ Harry 2000a, с. 1088.
- ↑ а б Trynka 1990, с. 92.
- ↑ Pawlowski 1990, с. 150.
- ↑ а б Gould 2008, с. 187.
- ↑ Harry 2000a, с. 1162.
- ↑ Harry 2000b, с. 978.
- ↑ Harry 2000a, с. 225.
- ↑ Harry 2000a, с. 1119.
- ↑ Spitz 2005, с. 461.
- ↑ Gould 2008, с. 295 – 96.
- ↑ Fontenot 2007b.
- ↑ Spitz 2005, с. 457.
- ↑ Spitz 2005, с. 457 – 59.
- ↑ Spitz 2005, с. 459.
- ↑ Kozinn 2004.
- ↑ Gould 2008, с. 3.
- ↑ Harry 2000a, с. 1134 – 35.
- ↑ Gould 2008, с. 5 – 6.
- ↑ DiMartino 2004, с. 12.
- ↑ Gould 2008, с. 9, 250, 285.
- ↑ Gould 2008, с. 345.
- ↑ Pawlowski 1990, с. 184.
- ↑ Harry 2000a, с. 1090.
- ↑ а б Gould 2008, с. 249.
- ↑ а б Harry 2000a, с. 1093.
- ↑ Miles 1997, с. 185.
- ↑ Harry 2000a, с. 483 – 84.
- ↑ Gould 2008, с. 231.
- ↑ Harry 2000a, с. 489 – 90.
- ↑ Erlewine 2009.
- ↑ а б в г Gould 2008, с. 255 – 56.
- ↑ Gould 2008, с. 316.
- ↑ Gould 2008, с. 317.
- ↑ Brown 2002, с. 228.
- ↑ Spitz 2005, с. 556.
- ↑ Spitz 2005, с. 557.
- ↑ а б Gould 2008, с. 274 – 6.
- ↑ Gould 2008, с. 276 – 77.
- ↑ Gould 2008, с. 292.
- ↑ Guinness World Records .
- ↑ Gould 2008, с. 280.
- ↑ Miles 2001, с. 206.
- ↑ Guralnick 1999, с. 211.
- ↑ McNeil 1996, с. 82.
- ↑ а б Unterberger 2009b.
- ↑ Gould 2008, с. 297 – 98, 423.
- ↑ Harry 2000b, с. 780.
- ↑ Harry 2000a, с. 1187.
- ↑ Gaffney 2004.
- ↑ Spitz 2005, с. 619 – 620.
- ↑ Spitz 2005, с. 623.
- ↑ Cleave 2005.
- ↑ Cleave 1966.
- ↑ Gould 2008, с. 306 – 309.
- ↑ Blecha 2004, с. 181.
- ↑ Harry 2009, с. 3.
- ↑ а б Gould 2008, с. 346.
- ↑ Lewisohn 1992, с. 210, 230.
- ↑ а б в Gould 2008, с. 348.
- ↑ Plagenhoef 2009.
- ↑ Lewisohn 1992, с. 350 – 351.
- ↑ Austerlitz 2007, с. 18.
- ↑ Lewisohn 1992, с. 221 – 222.
- ↑ Gould 2008, с. 364 – 366.
- ↑ Gould 2008, с. 350, 402.
- ↑ Lewisohn 1992, с. 224.
- ↑ а б Rolling Stone 2003.
- ↑ Lewisohn 1992, с. 361 – 365.
- ↑ Ingham 2006, с. 44.
- ↑ Miles 1997, с. 293 – 295.
- ↑ Gould 2008, с. 5 – 6, 249, 281, 347.
- ↑ Lewisohn 1992, с. 232.
- ↑ Emerick 2006, с. 190.
- ↑ а б Gould 2008, с. 387 – 388.
- ↑ MacDonald 2005, с. 220 – 221.
- ↑ Harry 2000a, с. 970.
- ↑ Gould 2008, с. 420 – 425.
- ↑ Lewisohn 1992, с. 236.
- ↑ Inglis 2008, с. 96.
- ↑ а б в Gould 2008, с. 423 – 425.
- ↑ Gould 2008, с. 394 – 395.
- ↑ MacDonald 2005, с. 312.
- ↑ The Beatles 2000, с. 248.
- ↑ The Beatles 2000, с. 236.
- ↑ Harris 2005, с. 12 – 13.
- ↑ Lewisohn 1992, с. 237, 259 – 260.
- ↑ Gould 2008, с. 428 – 429.
- ↑ Spitz 2005, с. 709, 713 – 719.
- ↑ Brown 2002, с. 249.
- ↑ The Beatles 2000, с. 268.
- ↑ Boyd 2008, с. 106 – 107.
- ↑ Miles 2001, с. 276 – 77.
- ↑ Neaverson 1997, с. 53.
- ↑ Larkin 2006, с. 488.
- ↑ Lewisohn 1992, с. 350.
- ↑ а б Gould 2008, с. 452.
- ↑ Unterberger 2011.
- ↑ Lewisohn 1992, с. 351.
- ↑ Harry 2000a, с. 699.
- ↑ Schaffner 1978, с. 90.
- ↑ Miles 1997, с. 368 – 369.
- ↑ Gould 2008, с. 455 – 456.
- ↑ Harry 2000a, с. 703.
- ↑ Lewisohn 1992, с. 276.
- ↑ Gould 2008, с. 485.
- ↑ Gould 2008, с. 487 – 488, 505 – 506.
- ↑ Lewisohn 1992, с. 304, 350.
- ↑ Harry 2000a, с. 108 – 109.
- ↑ а б Gould 2008, с. 463 – 468.
- ↑ а б Harry 2000a, с. 705 – 706.
- ↑ Lewisohn 1992, с. 282.
- ↑ Doggett 2011, с. 20, 26.
- ↑ MacDonald 2005, с. 280 – 281.
- ↑ Doggett 2011, с. 22.
- ↑ Doggett 2011, с. 20, 22, 25, 35.
- ↑ Doggett 2011, с. 26.
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- Арнаудов, Антоний. Наричаха ги Бийтълс. София, Музика, 1982. ISBN 9538521511.
- Хофман, Хайнд Петер и др. АБВ на попмузиката. София, Музика, 1987. с. 21 – 23.
- Alcantara, Paul и др. Ivor Arbiter: Captain of the Music Industry and Designer of The Beatles' 'Drop-T' Logo // The Independent. 24 септември 2005. Архивиран от оригинала на 2011-09-02. Посетен на 27 септември 2009.
- Austerlitz, Saul. Money for Nothing: A History of the Music Video, from The Beatles to The White Stripes. Ann Arbor, University of Michigan Press, 2007. ISBN 0-7119-7520-5. (на английски)
- Blecha, Peter. Taboo Tunes: A History of Banned Bands & Censored Songs. San Francisco, Backbeat Books, 2004. ISBN 9780879307929.
- Boyd, Pattie. Wonderful Tonight: George Harrison, Eric Clapton, and Me. Three Rivers Press, 2008. ISBN 978-0307407832. (на английски)
- Brown, Peter и др. The Love You Make: An Insider's Story of The Beatles. New York, New American Library, 2002. ISBN 978-0-451-20735-7.
- Cleave, Maureen. How Does A Beatle Live? John Lennon Lives Like This // 1966. Посетен на 13 февруари 2010.
- Cleave, Maureen. The John Lennon I Knew // The Daily Telegraph, 2005.
- DiMartino, Dave. The Beatles: 10 Years That Shook the World. London, Dorling Kindersley, 2004. ISBN 978-1-4053-0691-1.
- Doggett, Peter. You Never Give Me Your Money: The Beatles After the Breakup. New York, It Books, 2011. ISBN 978-0-06-177418-8. (на английски)
- Emerick, Geoff et al. Here, There and Everywhere: My Life Recording the Music of The Beatles. New York, Gotham, 2006. ISBN 978-1-59240-179-6. (на английски)
- Erlewine, Stephen Thomas. A Hard Day's Night // Allmusic. 2009. Посетен на 27 септември 2009.
- Fontenot, Robert. Love Me Do: The History of This Classic Beatles Song // About.com. 2007a. Архивиран от оригинала на 2015-07-03. Посетен на 29 януари 2007.
- Fontenot, Robert. I Want to Hold Your Hand: The History of This Classic Beatles song // About.com. 2007b. Архивиран от оригинала на 2015-07-06. Посетен на 29 януари 2007.
- Gaffney, Dennis. The Beatles' „Butcher“ Cover // Antiques Roadshow Online. Public Broadcasting Service, 2004. Архивиран от оригинала на 2019-11-19. Посетен на 2010-03-01.
- Gladwell, Malcolm. Outliers: The Story of Success. New York, Little, Brown, 2008. ISBN 9780316017923.
- Gould, Jonathan. Can't Buy Me Love: The Beatles, Britain and America. London, Piatkus, 2008. ISBN 978-0-7499-2988-6.
- Guinness World Records. Most Recorded Song // Архивиран от оригинала на 2006-09-10. Посетен на 29 октомври 2009.
- Guralnick, Peter. Careless Love: The Unmaking of Elvis Presley. Boston, New York and London, Back Bay, 1999. ISBN 0-316-33297-6.
- Harris, Jonathan. Introduction: Abstraction and Empathy – Psychedelic Distortion and the Meaning of the 1960s // Summer of Love: Psychedelic Art, Social Crisis and Counterculture in the 1960s. Liverpool, Liverpool University Press, 2005. ISBN 978-0-85323-919-2. (на английски)
- Harry, Bill. The Beatles Encyclopedia: Revised and Updated. London, Virgin, 2000a. ISBN 978-0-7535-0481-9.
- Harry, Bill. The John Lennon Encyclopedia. London, Virgin, 2000b. ISBN 0-7355-0404-9.
- Harry, Bill. Beatles Browser Three // Mersey Beat. 2009. Посетен на 4 юли 2009.
- Ingham, Chris. The Rough Guide to The Beatles. London, Rough Guides, 2006. ISBN 978-1-84353-720-5. (на английски)
- Inglis, Ian. Cover Story: Magic, Myth and Music // Sgt. Pepper and the Beatles: It Was Forty Years Ago Today. Aldershot, UK, and Burlington, VT, Ashgate, 2008. ISBN 978-0-7546-6249-5. (на английски)
- Kozinn, Alan. Critic's Notebook; They Came, They Sang, They Conquered // The New York Times. 6 февруари 2004. Архивиран от оригинала на 2022-06-16. Посетен на 27 септември 2009.
- Larkin, Colin. Encyclopedia of Popular Music. New York, NY, Oxford University Press, 2006. ISBN 0-19-531373-9. (на английски)
- Lennon, Cynthia. John. London, Hodder & Stoughton, 2006. ISBN 978-0-340-92091-6.
- Lewisohn, Mark. The Complete Beatles Chronicle:The Definitive Day-By-Day Guide To the Beatles' Entire Career. 2010. Chicago, Chicago Review Press, 1992. ISBN 978-1-56976-534-0.
- Lewisohn, Mark. The Complete Beatles Chronicle. London, Bounty Books, 1996. ISBN 978-1-85152-975-9.
- MacDonald, Ian. Revolution in the Head: The Beatles' Records and the Sixties. 2nd revised. London, Pimlico, 2005. ISBN 1-84413-828-3. (на английски)
- McNeil, Alex. Total Television. New York, Penguin, 1996. ISBN 0140157360.
- Miles, Barry. Paul McCartney: Many Years from Now. New York, Henry Holt and Company, 1997. ISBN 0-8050-5249-6.
- Miles, Barry. The Beatles Diary—Volume 1: The Beatles Years. London, Omnibus, 2001. ISBN 0711983089.
- Neaverson, Bob. The Beatles Movies. London, Cassell, 1997. ISBN 978-0-304337965. (на английски) Архив на оригинала от 2009-10-02 в Wayback Machine.
- O'Brien, Ray. The Beatles' Early Venues in and around Merseyside. Т. 1. Wallasey, Merseyside, Ray O'Brien, 2001. ISBN 978-0-9544473-0-4.
- Pawlowski, Gareth L. How They Became The Beatles: A Definitive History of the Early Years, 1960 – 1964. London, McDonald, 1990. ISBN 978-0-356-19052-5.
- Plagenhoef, Scott. Revolver // Pitchfork Media. 9 септември 2009. Посетен на 31 октомври 2009. (на английски)
- The 500 Greatest Albums of All Time // Rolling Stone, 18 ноември 2003. Архивиран от оригинала на 2008-06-23. Посетен на 13 септември 2009. (на английски)
- Rolling Stone. The Immortals: The First Fifty // 2004. Архивиран от оригинала на 2010-04-11. Посетен на 13 февруари 2010.
- Schaffner, Nicholas. The Beatles Forever. New York, NY, McGraw-Hill, 1978. ISBN 978-0-07-055087-2. (на английски)
- Spitz, Bob. The Beatles: The Biography. New York, Little, Brown, 2005. ISBN 978-0-316-80352-6.
- The Beatles. The Beatles Anthology. San Francisco, Chronicle Books, 2000. ISBN 978-0-8118-2684-6. Архивиран от оригинала на 2021-02-25.
- Trynka, Paul и др. Die Beatles. Ihre Geschichte – ihre Musik. Starnberg, Dorling Kindersley, 2004. ISBN 3-8310-0656-3.
- Thompson, Gordon. Please Please Me: Sixties British Pop, Inside Out. Oxford and New York, Oxford University Press, 2008. ISBN 978-0195333183.
- Unterberger, Richie. Biography of The Beatles // Allmusic. 2009a. Посетен на 15 септември 2009.
- Unterberger, Richie. Rubber Soul // Allmusic. 2009b. Посетен на 27 септември 2009.
- Unterberger, Richie. Magical Mystery Tour // AllMusic. AllMusic. Архивиран от оригинала на 2012-05-30. Посетен на 2011-12-21. (на английски)
Външни препратки
[редактиране | редактиране на кода]
|