Направо към съдържанието

Бошняшки език

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Бошняшки)
Бошняшки език
bosanski jezik / босански језик
/bɔ̌sanskiː/
СтранаБосна и Херцеговина,
Сърбия и др.
РегионБалкански полуостров
Говорещи2 000 000
Писменосткирилица, латиница
Систематизация по Ethnologue
-Индоевропейски
.-Славянски
..-Южнославянски
...-Западни южнославянски
....→Бошняшки
Официално положение
Официален в Босна и Херцеговина
Черна гора (регионално)
Малцинствен в Сърбия
Хърватия
Северна Македония
Словения
Косово
РегулаторСараевски университет
Кодове
ISO 639-1bs
ISO 639-2bos
ISO 639-3bos
Бошняшки език в Общомедия

Босненски или бошняшки (самоназвание: bosanski jezik/босански језик, на хърватски: bošnjački jezik; на сръбски: бошњачки језик) е южнославянски език. Той е национален стандартен език на бошняците (босненските мюсюлмани), който е базиран на щокавския йекавски диалект, като за писменост се използва латиницата. На босненски език говорят около 2 милиона души в Босна и Херцеговина, Черна гора, Сърбия и Хърватия, както и неустановен брой емигранти в Турция, Европа и Северна Америка.

Босненски език е приет за един от трите официални езика в Босна и Херцеговина наред със сръбски и хърватски. Бошняшкият, сръбският и хърватският са един език в лингвистично отношение, наричан до 1991, а и все още сърбо-хърватски или хърватско-сръбски език, главно извън територията на четирите страни, говорещи на него (Сърбия, Хърватия, Босна и Херцеговина и Черна гора), въпреки че това название има недостатъци и предизвиква различни възражения. Разликите между тях са съпоставими с разликите между британски, американски и австралийски английски. Бошняшкият език е създаден чрез лингвистична глотомия по подобие на македонския и молдовския език по политически причини.

Името на езика е спорно. Хърватските и сръбски лингвисти смятат, че бошняците трябва да наричат езика си бошняшки, а не босненски, като се обосновават, че езикът би трябвало да се нарича по народа, а не по страната. Бошняшките лингвисти смятат, че такова становище има политически измерения, понеже сърбите и хърватите се боели да не би чрез названието „босненски език“ бошняшкият да се наложи като единствен официален език в Босна и Херцеговина. Тези противоречия са една от основните пречки „босненският“ език да бъде признат в Сърбия и Хърватия.

На диалектно ниво езикът на бошняците се базира на щокавските диалекти, които се делят на три главни групи: новощокавски йекавски („южно наречие“, източнохерцеговско), новощокавски икавски („западно наречие“) и старощокавски иекавски („източнобосненско наречие“, шчакавско йекавско). На първото от тези наречия, освен бошняците, говорят още и сърби, хървати и черногорци, а на другите две – бошняците и хърватите.

Босненският език е базиран на т.нар. източнобосненски говор, приет за диалект в сърбохърватския.

Характерни особености

[редактиране | редактиране на кода]

Според хърватски източници, бошняшкият език се обляга върху сръбския език с йекавски изговор, особено в морфологично и синтактично отношение, както и по отношение на терминологията.

Според бошняшки източници обаче, този език не е сръбски и е стандартизиран с речника на Алия Исакович, граматиката на Джевад Яхич, Сенахид Халилович и Исмаил Палич и правописа на Сенахид Халилович, въпреки че този езиков стандарт все още не се е наложил изцяло в медиите на бошняците в Босна и Херцеговина.

Популярно е мнението, че босненският език е преименуван сърбохърватски език, какъвто е бил в официална употреба по времето на СФРЮ. На практика обаче още тогава е признато съществуването на т.нар. босненскохерцеговски стандартноезиков изказ, който официално е смятан за южен подвариант на сърбохърватския език. Така например, в „Езиковия съветник“ (Jezički savjetnik) на Милан Шипка, издаден в Сараево през 1975 г., на стр. 44 се казва следното:

„Основата на автентичността на стандартноезиковия изказ в Босна и Херцеговина се състои в употребата на узаконени езикови особености, каквито са:
  • босненскохерцеговски иекавски изговор – с всички свои специфики (според иекавския стандарт в Хърватска и Черна Гора):

а) prenos, prevoz и т.н. (срещу хърватските prijenos, prijevoz); или

б) nisam (не съм) (срещу черногорското nijesam, както е и в някои народни говори в Босна и Херцеговина);

  • акцентни и фонетични особености: ìmāmo (имаме), čìtāmo (четем) (срещу сръбските imámo, čitámo, както е и в някои босненски народни говори), sretan (щастлив) (срещу сръбското srećan), ko (кой) (срещу хърватското tko), tačno (срещу хърватското točno), а най-вече
  • лексикални особености: grah (боб), mrkva (морков) (срещу сръбските pasulj, šargarepa), paradajz (домат), hiljada (срещу хърватските rajčica, tisuća) и т.н.“

Езиковите норми, които се налагат понастоящем в босненския език чрез „Правописа“ на Халилович и „Речника“ на Исакович запазват малък брой форми, идентични със сръбските, като напр. ko, šta (какво), hemija (химия), hirurgija (хирургия) и др., а налагат в по-голяма степен форми като historija (история), općina (община), organizirati (организирам), informirati (информирам) (а не istorija, opština, organizovati, informisati).

Езиковите паметници със специфичен босненски език (т.е. такива, които не са писани на смесица от църковнославянски и народен език, използван при надписите от надгробните камъни през 14 и 15 век), са от 16 и 17 век. От този период е т.нар. алхамиядо литература, писана с модифицирана арабска азбука, наречена аребица на щокавско-икавски и йекавски разговорен език, както и първият босненски речник (на щокавско-икавски диалект) – римуван босненско-турски глосар – „Потур шахиди“ (1631) от Мехмед Ускуфи. През същия период, в кореспонденцията на босненските мюсюлмански първенци често се използва т.нар. босанчица (босненски вариант на старата кирилица), известна още и под името „беговица“ (писменост на бейовете).

Първоначално след окупацията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария през 1878 година австро-унгарската администрация има намерение да използва в областта хърватската литературна норма. Малко по-късно, по инициатива на Бенямин Калаи, започва създаването на нова „Граматика на босненския език“, която да отрази някои особености на местните диалекти и най-вече да бъде изчистена от присъстващите в хърватските граматики примери, обидни за мюсюлманите и евреите. В същността си граматиката не се отличава особено от сръбската и хърватската литературни норми, които също като нея се базират на източнохерцеговинския диалект. Заради критиките, че граматиката се опитва изкуствено да разграничи босненския от другите сърбохърватски форми, в по-късните си издания тя е озаглавена „Граматика на сръбско-хърватския език“, а след 1907 година австро-унгарската администрация също нарича официално езика сърбохърватски.[1]

През 19 век и особено в края на века, културната дейност сред бошняците става по-всеобхватна. Езикът, който се използва за тази цел, се нарича различно: сърбохърватски, хърватски, босненски, сръбски, бошняшки. Управлението на австроунгарската монархия довежда до окончателно налагане на латиницата като писменост и до разцвет на литература на език, който може да се характеризира като босненско-хърватски. Най-изтъкнатите представители на тази литература са Сафет Башагич, Едхем Мулабдич и Муса Чазим Чатич. По своя облик, езикът на тази литература не се отличава съществено от хърватския стандарт, но се характеризира с редица ислямизми или ориентализми (заемки от турски, арабски и др.), както и с характерни фонетични особености, присъщи за говорите на бошняците.

В периода на съществуване на двете Югославии господства тезата за наличието на общ език за трите основни националности в Босна и Херцеговина. Наименованието на този език най-често е сърбохърватски, а по-рядко хърватскосръбски.

След разпадането на СФРЮ и войната в Босна и Херцеговина, се извършва окончателна стандартизация на босненския език. В предговора към „Граматиката на босненския език“ (2000) Джевад Яхич изтъква, че отличителни черти на босненския стандартен език са по-честата употреба на ориентализми и въвеждането на фонемата х в значителен брой думи, дори и там, където не е етимологично обосновано, като отражение на особеностите на говора на бошняците.

  1. Алекзандър, Ронел. Език и идентичност: съдбата на сърбохърватския език // Даскалов, Румен и др. Преплетените истории на Балканите. Том 1. Национални идеологии и езикови политики. София, Издателство на Нов български университет, 2013. ISBN 978-954-535-793-0. с. 366 – 369.