Петър Алексиев

Петър Алексиев
	Петър Алексиев
Български опълченец 1877 – 1878 г.
Роден	Петър Тодоров Алексиев 23 януари 1848 г. Болград, Руска империя (днес Украйна)
Починал	31 декември 1922 г. Смоленск, Руска империя
Националност	Българин
Въоръжена борба
Кауза	Българска национална освободителна кауза
Подкрепял	освобождение на България от турско робство
Противник на	Османска империя, Япония, Германска империя, Австро-Унгария, Бяла гвардия.
Участник в	Руско-турска война (1877 – 1878): Шипченска битка (август 1877), Шипченска битка (септември 1877), Битка при Стара Загора, Руско-японска война 1904 – 1905, Първа световна война 1914 – 1917 г., Гражданска война в Русия 1917 – 1922 г.
Активна дейност	1873 – 1922 г.
Известен с	раняване в ченето (1877)
Награди	орден „За храброст“, орден „Свети Георги“ (Георгиевски кръст за храброст), орден „Свети Владимир“, орден „Света Ана“, орден „Свети Станислав“ и медали.
Прякор	Петър Солдатинът (в опълчението)

Вижте пояснителната страница за други личности с името Петър Алексиев.

Петър Тодоров Алексиев е български опълченец и революционер през периода на османското владичество.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Петър Алексиев е роден на 23 януари 1848 г. в гр. Болград, Бесарабия. Внук и син е на преселници от ямболското село Бояджик и Източна Тракия, избягали оттам през 1830 г. след поредната Руско-турска война. Завършва гимназията в Болград през 1867 г., в която е съученик на генерал Данаил Николаев. Постъпва в Одеското пехотно училище, което завършва през 1873 г. с чин поручик в Руската императорска армия, след което командва рота в Одеския военен гарнизон. Увлича се по българската националноосвободителна кауза. Чете автори, забранени в Русия, към които го насочва собственият му командир, подполковник Михаил Петряев. Въпреки това е повишен в щабскапитан през 1874 г. През 1877 г., когато Русия обявява война на Османската империя, Петър Алексиев подава молба до командира на Одеския гарнизон да бъде прехвърлен в Българското опълчение. Излизайки в отпуск, запазва службата си в руската армия и става опълченец в Руско-турската освободителна война. През войната преселва заедно с руската армия семейството си в Северна Добруджа. Участва в сражението при Шипка и е удостоен от император Александър II с Георгиевски кръст за храброст, изгубвайки в сражението цялото си чене.

През 1879 г. се завръща от отпуск отново в Руската армия, но получава още 2 години отпуск по болест заради ченето си. След освобождението живее за известен период в поробената от Румъния Северна Добруджа в с. Алибекьой, но е прогонен от румънските власти за подписана от него и 10 български първенци петиция до румънското правителство Северна Добруджа да бъде върната на България. След изгонването му от Румъния живее за няколко години във Варна, като преселва там и съпругата си и двамата си сина. По време на режима на пълномощията 1881 – 1882 г. подкрепя руските генерали министър-председатели на България – Леонид Соболев, с когото лично се познават от Русия, и Александър Каулбарс.

Когато 1886 г. е извършен военния преврат, свалил от власт княз Александър Батемберг, Петър Алексиев подкрепя преврата (близък е с капитан Анастас Бендерев, с когото са в постоянна връзка) и все още в състава на руската армия е назначен от детронаторите за управляващ тяхната временна власт във Варна. След контрапреврата на Стефан Стамболов и подполковник Сава Муткуров във Варна противниковите на Алексиев сили взимат връх и в града влизат български княжевски войски. За да се спаси в последния момент, облечен вече във военната си униформа на офицер от руската армия, Петър Алексиев тайно се измъква от Варна, оставяйки съпругата си и синовете си там, и се качва на руски боен кораб, акостирал предния ден, за да защити проруското управление на детронаторите на княз Александър. С него заминава за Одеса, където отново постъпва в руската армия и след 6 месеца е изпратен да учи в Николаевска артилерийска академия в Петербург.

Завършва академията с чин майор през 1892 г. и е изпратен да служи в гр. Казан, където командва артилерийска бригада. През 1900 г. е назначен за командир на батальон в 5 сибирски корпус. Участва в избухналата и водена през 1904 – 1905 г. Руско-японска война, където за проявление на храброст на Мукденското направление е повишен в чин подполковник и смъртта на зам.-командващия корпуса го издига през октомври 1904 г. до зам.-командир на 5 ти сибирски корпус на Руската армия. Макар и в напреднала възраст, след войната продължава да е зам.-командир на корпуса и през Първа световна война, когато е изпратен да води настъпление срещу германците в западните части на Руската империя. През 1916 г. корпусът е прехвърлен в Смоленск, където го заварва Октомврийска революция, която той подкрепя. За награда съветската власт го произвежда в полковник и след като е военен инструктор, той постъпва в Червената армия година по-късно. Участва в боевете с белогвардейците в Смоленск, където му излиза прозвището „Стареца“.

Умира на 31 декември 1922 г. от инфаркт по време на изпълнение на бойна задача в гр. Смоленск, където е погребан на местното гробище, но през 1946 г. тялото му е пренесено в България.

Списък с ордените и медалите, с които е награден Петър Алексиев[редактиране | редактиране на кода]

Руска империя:

орден „Свети Георги“ (Георгиевски кръст за храброст) – 1878 г.
орден „Свети Георги“ (Георгиевски кръст за храброст) – 1895 г.
орден „Свети Георги“ (Георгиевски кръст за храброст) – 1905 г.
орден „Свети Владимир“ – 1905 г.
орден „Света Ана“ 1916 г.
орден „Свети Станислав“ -1910 г.
медал „В памет на Руско-турската война 1877 – 1878 г.“ – 1878 г.
– медал „За спасение“ – 1879 г.
– медал „1 март 1881 г.“ – 1881 г.
– медал „В памет на освещаването на Храмът на Христос Спасителя“-1883 г.
– медал "В памет за коронацията на император Александър III -1883 г.
– медал „В памет на коронацията на император Николай II“ -1896 г.
– медал „За походите в средна Азия 1895 г.“ -1896 г.
– медал „За походът в Китай“ – 1901 г.
– медал „В памет на 100 години Министерство на външните работи на Руската империя“ -1903 г.
– медал „В памет на 50 години от защитата на Севастопол“ 1904 г.
– медал „В памет на Руско-японската война 1904 – 1905 г.“ – 1906 г.
– медал „В памет на 25 г. от създаването на Църковно-финансовото училище“ – 1909 г.
медал „200 години от Полтавската битка“ – 1909 г.
– медал „За специални воински заслуги“ – 1910 г.
– „В памет на 100 години от Отечествената война на Русия 1812 г.“ – 1912 г.
– медал „В памет на 300 години от царуването на династията Романови“ – 1913 г.
– медал „Георгиевски медал За храброст“ -1913 г.
– медал „За труд по отличното изпълнение на мобилизацията 1914 г.“ -1915 г.
Руска съветска федеративна социалистическа република:
– орден "Червено знаме – 1919 г.