Направо към съдържанието

Стефан Цанев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Тази статия е за писателя. За военния деец вижте Стефан Цанев (офицер).
Стефан Цанев
български драматург, поет и писател
Стефан Цанев, 2012 г.
август 2012 г.
Роден
Стефан Неделчев Цанев
7 август 1936 г. (88 г.)
Учил вСофийски университет
Литература
Жанровестихотворение, роман, драма, есе
НаправлениеАприлско поколение[1][2]
Известни творби„Последната нощ на Сократ“,
„Български хроники“
Награди„Пеньо Пенев“ (1986)
„Петко Р. Славейков“ (1992)
„Иван Вазов“ (2004)[3]
„Златен ланец“ (2004)[4]
„Христо Г. Данов“ (2011)[5]
„Златен Орфеев венец“ (2012)[6]
„Стоян Михайловски“ (2014)[7]
„Икар“ (2019)[8]
„Аскеер“ (2021)[9]
Семейство
СъпругаДоротея Тончева
ДецаЕвгения, Анна и Яна
Уебсайт

Стефан Неделчев Цанев е български драматург, поет и писател.

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Роден е в село Червена вода, Русенско, на 7 август 1936 г. В Русе завършва Второ средно училище „Баба Тонка“ през 1954 г.[10] През 1959 г. завършва журналистика в Софийския университет. През 1960 – 1965 г. учи драматургия в Московския киноинститут. Кореспондент на вестник „Народна младеж“ в Родопите и в Перник (1959 – 1960). Работил е като редактор в Студия за игрални филми (1965 – 1967), драматург в Държавен сатиричен театър (1967 – 1970), в Театър 199[10] и Театъра на окръзите (1970 – 1973), в Театър „София“ (1973 – 1984; 1991), в Драматичен театър в Пловдив (1984 – 1991), Театъра на армията[10] (1992 – 1996), Театър „София“[10] (1996 – 2008). Автор е на стихове, на 30 драми, на публицистика и есета, на романа „Мравки и богове“, на 4-томната историческа сага „Български хроники“, както и на стихове и пиеси за деца.

Негови стихове са превеждани на всички европейски езици, на китайски, монголски, арабски и иврит, а пиесите му (най-вече „Последната нощ на Сократ“, „Другата смърт на Жанна д`Арк“) са играни в повече от 200 театъра в България и по света: в Париж, Гренобъл, Бордо, Атина, Монреал, Петербург, Лайпциг, Висбаден, Варшава, Краков, Прага, Гьотеборг (Швеция), Будапеща, Киев, Москва, Питсбърг (САЩ), Вилнюс, Братислава, Никозия, Букурещ, Гюргево, Хага, Анкара, Измир, Истанбул и др.

Негова съпруга е актрисата Доротея Тончева. Има три дъщери: Евгения, Анна и Яна. [11]

Творчество

[редактиране | редактиране на кода]

Стихосбирки

[редактиране | редактиране на кода]
  • „Часове“, 1960
  • „Композиции“, 1963
  • „Хроники“, 1965
  • „Перигеи или най-голямото приближаване до Земята“, 1967
  • „Аз питам!“, 1976
  • „Анини приказки“, 1976
  • „Реквием“, 1980
  • „Небесни премеждия“, 1986
  • „Сезонът на илюзиите“, 1988
  • „Спасете нашите души!“, 1992
  • „Стъпки по облаците. Парапети“, 1997
  • „Сълзата на Бога“, 2003
  • „Птици“, 2005
  • „Спасете нашите души!“, 2009
  • „Душата ми плаче за сняг“, 2017
  • „Небесна гледна точка“, 2023

Пиеси

[редактиране | редактиране на кода]
  • „Истинският Ивайло“, 1962
  • „Табу“ – театрални миниатюри (в съавторство с Константин Павлов), 1965
  • „Бунтът на статуите“, 1967
  • „Весела България“, 1968
  • „Процесът против богомилите“, 1969
  • „Девет заседания за спасяването на България“ (в съавторство с Георги Марков), 1969
  • „Разпята събота (Събота 23)“, 1971
  • „Носете си новите дрехи, момчета!“, 1974
  • „Джуджето и 7-те снежанки“, 1975
  • „Единайсетият час“, 1977
  • „Рицарят на печалния образ“, 1978
  • „Любовни булеварди“, 1982
  • „Животът – това са две жени“, 1983
  • „В неделя Господ си почива“, 1984
  • „Най-чудното чудо“, 1985
  • „Последната нощ на Сократ“, 1986
  • „Тайната вечеря на Дякона Левски“, 1987
  • „Страшният съд“, 1988
  • „Другата смърт на Жанна д`Арк“, 1990
  • „Параноя“, 1991
  • „Величието и падението на Стефан Стамболов“, 1993
  • „Тайното евангелие на Иоан“, 1995
  • „Пир по време на демокрация“, 1996
  • „Адът – това съм аз“, 1997
  • „Конят на Александър Велики“, 2003
  • „Всички луди ме обичат“, 2004
  • „Певецът на северните морета“, 2005
  • „Деца на света“, 2011
  • „Духът на поета“, 2011
  • „Заговорът на Калигула“, 2014
  • „Плач на ангел“, 2015[12]
  • „Цигуларката на Бога“, 2016
  • „Убийството на Богородица“, 2020

Преводи

[редактиране | редактиране на кода]

Други

[редактиране | редактиране на кода]
  • „Убийците са между нас“ – есета, 1996
  • „Внимавайте с вятърните мелници“ – есета, 1999
  • „Измислици за деца“ (Анини приказки, Янини притчи, Джуджето и 7-те снежанки, Рицарят на печалния образ, Най-чудното чудо, Духът на баща ми) – в три тома, 1999
  • „Мравки и богове“ – роман, 2000
  • „Пир по време на демокрация“ – трагедии & комедии, 2003
  • „Сънят на сенките. Книга за мъртвите“ – есета, 2003
  • „Дяволите в ада ще ми ръкопляскат. Публичен дневник (1978 – 2002)“, 2003
  • „Ars poetica. За поетическото изкуство“, – синтез между учебник по стихосложение и антология на творческия опит, 2005
  • „Български хроники“ – том I (2137 г. пр. Хр – 1453 г. сл. Хр.), 2006. Книгата е белетристично произведение.[13]
  • „Да убиеш вярата“ – есета, 2007
  • „Български хроники“ – том II (1453 г. – 1878 г.), 2007
  • „Български хроники“ – том III (1878 г. – 1943 г.), 2008
  • „Български хроники“ – том IV (1943 г. – 2007 г.), 2009
  • Съчинения в 12 тома – 2013 – 2014

Отличия

[редактиране | редактиране на кода]

Носител е на:

  • Наградата за поезия „Пеньо Пенев“ (1988)
  • Националната награда за детска литература „Петко Р. Славейков“ (1992)
  • Националната награда за литература „Иван Вазов“ – за цялостен принос към литературата (2004)
  • Националната награда „Христо Г. Данов“ – за „Български хроники“ и за цялостен принос към българската книжнина (2011)
  • Наградата „Орфеев венец“ – за високи постижения в съвременната поезия (2012)
  • Наградата „Икар“ – за изключителен принос към българския театър (2019)
  • Наградата „Аскеер“ – за цялостен принос към театъра (2021)

Удостоен е с орден „Стара планина“ I степен – за цялостен принос към българската култура (2006).[14]

Почетен гражданин на Балчик от 24 май 2011 г.[15]

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ И. Вандов, „За поетите от априлското поколение“. – В-к „Отечествен фронт“, 18 януари 1964 г.
  2. ↑ Виолета Якимова, „Литературната критика за поезията на Стефан Цанев“. – сп. „Думите“, бр. 3, 2013.
  3. ↑ Стефан Цанев – лауреат на Вазова награда 2004 Архив на оригинала от 2014-04-26 в Wayback Machine., сайт на община Сопот.
  4. ↑ „Литературен конкурс „Златен ланец“ 1995 – 2004“. София: Труд, 2004, 126 с.
  5. ↑ „Национална награда „Христо Г. Данов“ 2011, в. „Култура“, бр. 22 (2640), 10 юни 2011.
  6. ↑ Евелина Здравкова, „Стефан Цанев се закичи с „Орфеев венец“, в. „Марица“, 6 юни 2012 г.
  7. ↑ Стефан Цанев с награда „Стоян Михайловски“ // в-к „24 часа“, 8 януари 2014.
  8. ↑ „Стефан Цанев с „Икар“ за изключителен принос към българския театър“, БНР, 6 февруари 2019 г.
  9. ↑ „Връчват театралните награди „Аскеер“, БНР, 23 май 2021 г.
  10. ↑ а б в г Стефан Цанев гостува на МГ „Баба Тонка“ // www.sever.bg. Sever.bg, 25 март 2011. Посетен на 3 септември 2013.
  11. ↑ Петкова, Станислава. Доротея и Стефан Цанев – едно италианско семейство // в-к Сега. Сега АД, 10 ноември 2001. Архивиран от оригинала на 2021-05-14. Посетен на 3 септември 2013.
  12. ↑ Атанасова, Албена. Стефан Цанев: Обвинявам народа // Стандарт. 11 септември 2015. Посетен на 19 септември 2015.
  13. ↑ Борис Попиванов, „Махмурлукът на един национализъм“, в-к „Култура“, бр. 31 (2690), 15 септември 2006 г.
  14. ↑ Указ № 221 Обн. ДВ. бр.44 от 30 май 2006 г.
  15. ↑ Почетни граждани на Балчик на сайта на Община Балчик.
  • Речник на българската литература, т. 3 (П-Я), Институт за литература на БАН, Издателство на Българската академия на науките, София, 1982.

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
Стефан Неделчев Цанев.
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Стефан_Цанев&oldid=12372473“.