Кралски дворец (Неапол)

Кралски дворец (Неапол)
Palazzo Reale (Napoli)
	Кралски дворец (Неапол) Palazzo Reale (Napoli)
	Монументална сграда
	Местоположение в Неапол
Местоположение	Неапол, Италия
Архитект	Доменико Фонтана
Стил	Барок, Неокласицизъм
Изграждане	1600 – 1858
Статут	музей, библиотека
Собственик	Италия
	Кралски дворец (Неапол) в Общомедия

Кралският дворец в Неапол е историческа сграда, разположена на площад „Плебишито“, в историческия център на града. Строителството на сградата започва през 1600 г. и достига окончателния си вид през 1858 г.

През вековете дворецът е владян от създаването му през 1600 до 1734 г. от испанските вицекрале в Неапол. От 1734 г. когато на неаполитанския престол се възкачва Карлос III, до 1861 г. дворецът е седалище на неаполитанските крале от династия Бурбони, с прекъсване от 1806 до 1815, в които Неаполитанското кралство се управлява от Жозеф Бонапарт и Жоашен Мюра. На 17 март 1861 е обявено съединението на Кралство Италия и дворецът в Неапол преминава във владение на управляващата Савойска династия до 1919, когато Виктор Емануил III го предоставя на държавата. Същата година частта Кралски апартаменти е превърната в музей, а богатата билблиотека в Национална, съхраняваща днес 1 480 747 печатни тома, 319 187 брошури и 18 415 ръкописа.

Много архитекти: Доменико Фонтана, Гаетано Дженовезе, Луиджи Вантелители, Фердинандо Санфеличе и Франческо Антонио Пикиати участват в изграждането на сградата и множеството възстановителни работи.

История[редактиране | редактиране на кода]

Началото[редактиране | редактиране на кода]

След падането на управляващата от 1442 г., Арагонска корона, Неаполитанското кралство се превръща в земя на раздора между Кралство Франция и Испания. На 11 ноември 1500 г. кралете Фернандо II и Луи XII подписват в Гранада секретен договор, с който си поделят Неаполитанското кралство. Въпреки клаузите в договора, всяка от страните се опитва да го наруши. През 1503 г. предвождащият испанската войска Фернандес де Кордоба разбива французите и завзема Неапол.

Испанския период на Неапол, който продължава повече от двеста години, в исторически план се разглежда като тъмен и регресивен. Обратно на това, градът се радва на значителен културен подем и развиваща се буржоазия, както и на авангарден търговски флот, способен да се конкурира със Севиля и Фландрия.

По искане на Педро Алварес де Толедо е решено да се построи дворец за Вицекраля. Проектиран от архитектите Фердинандо Манлио и Джовани Бенинкаса, строителството на двореца започва през 1543 г., за да приключи малко след това. Вицекралете са ангажирани да реорганизират завоюваните италиански градове. В Неапол преоритет са изграждането на жилища за испанската войска и укрепване и доизграждане на градските стени.

XVII век[редактиране | редактиране на кода]

Вицекрал Фернандо Руис де Кастро, граф на Лемос, и съпругата му Каталина де Зунига, решават да построят нов дворец в чест на крал Фелипе III с оглед предстоящото му посещение. Кралят на Испания обаче, никога не посещава Неапол.

Районът, избран за новото строителство е в западния край на града, близо до хълма Пицофалконе, с изглед към пристанището, което в случай на вражеска атака е отличен път за бягство на краля. Изборът на мястото е почти стратегически, тъй като градът се разширява на запад и сграда със сходно значение води до увеличаване цените на земята в районите Пицофалконе и Киая. Проектът е поверен на изпълняващия ролята на главен инженер на Кралството – архитект Доменико Фонтана, считан по това време за най-престижния архитект в западния свят.

На съществуващия преди строежа площад „Сан Луиджи“, през 1600 г. е направена първата копка на новия дворец. Окончателният проект на двореца е публикуван от Фонтана едва през 1604 г. Отпечатъкът, който архитектът е дал на произведението, е в стил късен ренесанс, с централен двор и вътрешна лоджия на първия етаж. За времето си сградата е адекватна на нуждите, имаща представителна функция, а не укрепена резиденция. Освен това пред двореца има голям площад, подходящ за военни паради и събирания. Работата протича експедитивно както при графа Лемос, така и при наследника му Франсиско Руис де Кастро. При вицекрал Хуан Алонсо Пиментел дьо Ерера строителството се забавя, вероятно поради лоша икономическа наличност след войните и кризата, която засяга Испания.

През 1607 г., след смъртта на Фонтана, синът му Джулио Чезаре Фонтана поема управлението на строителната площадка. Строителството се радва на подем, когато през 1610 г, Педро Фернандес де Кастро е назначен за вицекрал. През 1616 г., за да се увеличи значението на сградата, в края на Виа Толедо е изградено ново седалище на университета „Палацо дегли Студи“ (днес Национален археологически музей в Неапол). Дори точната дата да не е известна, работата по интериорната декорация започва с картините на Батистело Карачоло и стенописите на Белизарио Коренцио и Джовани Балдучи. През 1644 г. Франческо Антонио Пикиати подготвя търговете за украса на кралския параклис, докато през 1651 г. по нареждане на вицекрал Иниго Велес де Гевара започват строителни работи по голямото стълбище и висящите градини с гледка към морето.

XVIII и XIX век[редактиране | редактиране на кода]

През 1734 г. Неапол е превзет от Карлос III и града отново става столица на автономно кралство. Новият крал решава да използва двореца като кралска резиденция и за целта започва реставрационни дейности, реорганизира както пространствата на официалните стаи, където изпълнява командните функции, така и частните апартаменти. По този начин двореца е разширен към морето със сграда, наречена „Икономски апартамент“, и към страната обърната към Везувий с „Апартамент за князете“. Построени са и два вътрешни двора, подредени са висящите градини, завършена е фасадата към улица „Актон“. Мраморните и живописни декорации са преработени в стил Барок с участието на художниците Франческо де Мура и Доменико Антонио Вакаро. По време на управлението на Фердинанд I крал на Двете Сицилии, архитекта Фердинандо Фуга проектира и строи Голямата зала и придворният театър.

През 1837 г., след пожар, който избухва в стаите на кралицата-майка, се налага нова реставрация на целия комплекс. Крал Фердинанд II поверява работата на придворния архитект Гаетано Дженовезе, който се придържа към новото художественото течение Неокласицизъм. Използвайки част от градините, на изток е създадена нова сграда, в която впоследствие е поместена националната библиотека. По време на тези работи частните апартаменти биват преместени на втория етаж, докато стаите на главния етаж са преустроени за представителни цели. Работите приключват през 1858 г., придавайки на сградата окончателния ѝ вид.

След обединението на Италия дворецът става резиденция на управляващата Савойска династия, но кралските особи почти не живеят там. През 1869 г. в двореца се ражда Виктор Емануил III Савойски.

XX и XXI век[редактиране | редактиране на кода]

През 1919 г. Виктор Емануил III отстъпва сградата на държавата. Вече държавна собственост, дворецът отваря врати за обществеността, като Кралските апартаменти са превърнати в музей, а богатата библиотека в Национална библиотека.

По време на Втората световна война са нанесени големи щети на сградата и театъра. Англо-американските войски го използват като клуб за социални грижи, докато бомба ударя зоната на театъра, разрушавайки тавана. Към щетите от разрушенията са добавени кражби на произведения на изкуството и унищожаването на множество завеси и килими, докато мебелите са хоспитализирани на безопасни места в началото на конфликта и следователно запазени за поколенията.

Реставрационните работи са извършени в периода от 1950 до 1954 г. Картините са възстановени и някои от тях реставрирани, мебелите са подредени, а копринените завеси, първоначално направени в Сан Леучио, са възстановени, използвайки същите стари тъкачни станове и схеми. През 1994 г. седалището на Област Кампания е преместено окончателно на друго място.

В средата на 2010 г. фасадата е възстановена и някои помещения на Кралския апартамент са пренаредени, включително придворния театър.

Описание[редактиране | редактиране на кода]

Фасада[редактиране | редактиране на кода]

Главната фасада на Кралския дворец, завършена през 1616 г. е с дължина сто шестдесет и девет метра и гледа към Пиаца дел Плебишито. В стилове късен Ренесанс и Маниеризъм, фасадата е направена от печени тухли, пеперино и вулканични камъни от района на Кампи Флегрей. Ренесансовия стил се забелязва във вертикалните пиластри, изпълнени според учението на Витрувий, хоризонтално разделена от колони, в които се разграничават трите основни стила: на приземния етаж са в Тоскански стил, последвани от Йонийски стил и накрая в Коринтски стил. Докато маниеризма може да се види в модулния дизайн на фасадата, един вид композиция, която може да се повтаря неограничено, без начален и краен елемент, а в горната част липсва рамката.

На приземния етаж първоначално има арки по цялата си дължина, което е иновативен архитектурен избор за времето, търсен от Фонтана, за да могат хората да ходят дори в случай на неблагоприятно време. След Неаполитанската революция предвождана от Масаниело и поради структурни проблеми, тъй като колоните претърпяват смачкване, през 1753 г. арките са зазидани по заповед на архитект Луиджи Вантели и се получават кухи ниши.

През 1888 г. нишите са отворени и са поставени статуите на известните владетели на Неапол, с цел да се представи приемствеността на Савойската династия в неаполитанската история. От ляво надясно могат да бъдат разпознати: Роже II Сицилиански, Фридрих II (Свещена Римска империя), Шарл I Анжуйски, Алфонсо V Арагонски, Карл V, Карлос III, Жоашен Мюра и Виктор Емануил II.

Дясна половина[редактиране | редактиране на кода]

Кралски и вицекралски гербове на Кралския дворец в Неапол

Лява половина[редактиране | редактиране на кода]

В центъра на сградата е главния вход, маркиран от двете страни от две двойки гранитни колони. Над балкона виждаме герба на Фелипе III, до него два други герба, симетрично подредени и с по-малки размери, а именно тези на Хуан Алонсо Пиментел де Ерера и Педро Фернандес де Кастро, свидетелстващи за строежа на двореца през вицекралския период. Две мраморни плочи напомнят, едната за началото на сградата, поръчана от Фернандо Руис де Кастро и съпругата му Каталина де Зунига, а другата възхвалява красотата на сградата. Между главния портал и балкона е гербът показващ ни миналото присъствие на кралете от Савойска династия. Двата часовни павилиона от двете страни на входа, са построени в началото на XVIII век. В краищата на фасадата има два малки входа, маркирани с две прости мраморни колони, които допълнително увеличават усещането за неопределеност и изглеждат почти скрити. Прозорците са вмъкнати в здрави рамки, чисто неаполитански архитектурен елемент.

Фасадата по протежение на виа „Актон“, характеризираща се с висящи градини, претърпява множество обновявания и е завършена през 1843 г. И фасадата с изглед към Площад „Триесте и Тренто“ е завършена през същата година от Гаетано Дженовезе, като впоследствие е свързана с Театър Сан Карло. Тази фасада има П-образна форма с малка градина, в центъра на която има статуя, създадена от Франческо Либерти през 1861 г. представляваща Свободата.

Вътрешни дворове[редактиране | редактиране на кода]

В оригиналния проект на Доменико Фонтана, в кореспонденция с трите входа, трябва да се обособят три двора, свързани помежду си чрез сводести коридори, обаче е построен само този на централния вход, така нареченият „Почетен двор“. Той има квадратна форма, с пет арки от всяка страна, от които централната е по-голяма. На първия етаж е разположена огромна лоджия остъклена с големи прозорци.

В ниша в източната част на двора първоначално е имало басейн, но по-късно през 1840 г, той е заменен с фонтан украсен със статуя на Късмета, фонтанът е поръчан от Карлос III още през 1742 г.

С изграждането на новия южен ръкав на двореца между 1758 и 1760 г. са създадени и два нови двора. Въпреки двете различни епохи на строителството, Дворът на каретите, наречен така поради близостта си до навес за карети, архитектурно се доближава до стила, придаден на двореца от Доменико Фонтана. Вътрешният двор има правоъгълна форма, с елипсовиден мраморен басейн в центъра и е свързан с Двора на честта посредством два служебни коридора.

„Дворът Белведере“ е създаден като вътрешен двор с изглед към морето и първоначално има П-образна форма, затворен от лоджия, модифициран през XVIII век, след изграждането на новите части на двореца. За достъп до двора е изградена арка с йонийски и коринтски полуколони. От двора има коридор, който го свързва с градините гледащи към Неаполитанския залив. Има също достъп до различни зони на сградата: вляво има стълбище, което води до вестибюла на историческия апартамент, окрасено с ниши, в които са поставени гипсови копия на статуи от колекцията на Фарнезе, изложена в Националния археологически музей в Неапол, докато мост, който бива разрушен при бомбардировките от Втората световна война и възстановен върху същите чугунени опори, свързва двора директно с градината на покрива. От двора може да се стигне както до частен апартамент с помпейски декорации, служил за официалните срещи на Фердинанд II от Двете Сицилии, така и до мост, който пресичайки защитния ров, свързва двореца с крепостта Кастел Нуово.

Кралски апартамент[редактиране | редактиране на кода]

Кралският апартамент се намира на етажа на благородниците. От 1660 до 1734 г. е използван като представително място на испанските и австрийските вицекрале в Неапол. От 1734 до 1860 е частен и обществен апартамент на Бурбоните и с обединението на Италия, апартамент на кралското семейство Савойя. След като през 1919 г. става част от Държавния институт за антики и изкуство, апартаментът е отворен за обществеността, докато неговият музеен аспект се дължи на възстановителните дейности, извършени след Втората световна война. Оформлението на стаите остава почти непокътнато и е както след последното подреждане, извършено през периода на Бурбоните и описано в савойските архиви от 1874 г. Вътрешните декорации на стаите обикновено проследяват живота на различните видни личности от династиите, които са ги обитавали, като се придържат към вкуса и модата на периода, в който са направени. Картините в стаите са от известни италиански и неаполитански художници, както и някои картини съхранени в сградата след разрушаване на някои църкви. Дворецът обаче няма пълна колекция, а само отделни шедьоври, тъй като през годините многобройни произведения, по заповед на Бурбоните и Савойя, са прехвърляни в други музеи, като Национален музей и галерия на Каподимонте, в Национален археологически музей в Неапол, или в обществени сгради. Мебелите, в стил рококо и барок, са изработени между XVIII и XIX век в ателиетата на неаполитанските майстори или донесени от Франция по време на престоя на Жоашен Мюра в Неапол. Килимите и гоблените са изработени в Кралската фабрика за килими в Неапол. Оцеляват и са изложени редица порцеланови изделия, часовници, бронзови и мраморни скулптури и произведения от полускъпоценни камъни.

Схема и описание[редактиране | редактиране на кода]

1. Придворен театър
2. Първо преддверие
3. Неокласическа стая
4. Второ преддверие
5. Трето преддверие
6. Тронната зала
7. Пасето на генерала
8. Зала на посланиците
9. Стая на Мария Кристина
10.Ораторска зала
11.Зала на Първия Капитан
12.Зала на фламандците
13.Кабинет на краля
14.Четвърти салон на кралицата
15.Трети салон на кралицата
16.Втори салон на кралицата
17.Първи салон на кралицата
18.Второ преддверие на кралицата
19.Зала на натюрморта
20.Преддверие
21.Галерия
22.Зала на Херкулес
23.Вестибюл
24.Зала на Дон Кихот
25.Западна стая на кралицата
26.Пасето на кралицата
27.Алков на Мария Амалия от Саксония
28.Пасето
29.Зала на охраната
30.Кралски параклис
34.Будоар на кралицата

Почетното стълбище[редактиране | редактиране на кода]

Първоначално е построено скромно стълбище с два рампи, дело на Доменико Фонтана. По заповед на Иниго Велес де Гевара между 1651 и 1666 г. е построено ново стълбище направено от Франческо Антонио Пикиати,

определено през 1729 г. от Шарл дьо Монтескьо като най-красивото в Европа. След пожара в сградата през 1837 г. е решено да се построи ново стълбище, същото е завършено през 1858 г. по проект на Гаетано Дженовезе.

Стълбището е разположено в северната част на сградата, стените и пода са покрити с различни видове мрамор от кариерите на Кралството на двете Сицилии. По страничните стени има четири ниши, по две от всяка страна, украсени с огромни скулптури от гипс, изобразяваши „Сила“, „Справедливост“, „Милост“ и „Внимание“.

Декорациите са завършени от два барелефа, съответно отдясно и отляво, изработени от мрамор от Карара, изобразяващи „Победа между гения на славата и доблестта“ дело на Салваторе Ирди и „Слава сред символите на справедливостта, войната, науката, изкуството и индустрията“ изработена от Франческо Либерти.

Амбулакрум[редактиране | редактиране на кода]

Амбулакрума се състои от четири свързани коридора обикалящи почетния двор. В началото това е била открита лоджия, която по време на реставрацията от XIX век е затворена с големи прозорци. Към него се отварят вратите на Кралския апартамент, като: по първия коридор, този, който минава успоредно на фасадата на Пиаца дел Плебишито, са разположени придворният театър и публичните зали, по втория коридор успореден на висящите градини е Апартамента на кралицата, по третия коридор с източно изложение са Залата на Херкулес и Кралската капела, от двете страни на четвъртия коридор излизат стъпалата на Почетното стълбище.

Апартамент на краля[редактиране | редактиране на кода]

Зала I. Придворен Театър

Придворният театър е построен през 1768 г. по случай сватбата между Фердинанд I и Мария-Каролина Австрийска. Създаден от Фердинандо Фуга, театъра е сериозно повреден по време на Втората световна война. Сцената е оригиналната от XVIII век, докато таванът е реставриран през петдесетте години на миналия век. Оригиналните стенописи на тавана, създадени от Антонио Доминичи и Кресченцио Ла Гамба, са въстановени от художниците Алберто Канконе, Винченцо Чиардо и Антонио Брешани. Изработени от Анджело Вива, в ниши по стените са поставени статуи от гипсокартон, изобразяващи Минерва, Меркурий, Аполон и деветте Музи.

Зала II. Първо преддверие

Първото преддверие или дипломатическата зала се нарича така, защото в тази зала дипломатическите делегации изчакват, преди да бъдат приети от краля.

Цялата зала е в стил Барок. Таванът е изграден и изографисан между 1737 и 1738 г., периодът, в който Карлос III се жени за Мария-Амалия Саксонска. Стенописите дело на Франческо Де Мура изобразяват добродетелите на краля и кралицата: които за краля са твърдост, справедливост, милост и добродушие, а за кралицата са лоялност, внимание, стойност и красота. В монохром, на златен фон в четирите страни на тавана е изобразена Алегория на четирите части на света.

На две от стените са закачени гоблени произведени във френската фабрика Гоблен. Гоблените изобразяващи Възхвала на крал Луи XIV, са подарени на двора през 1719 г. от Апостолския Нунций в Неапол. Мебелите са произведени през 1862 г. в ателието на Пиетро Челон. Вратите изрисувани с темпера на златен фон, са изработени между 1774 и 1776 г., в ателието на Антонио Доминичи.

Зала IV. Второ преддверие

Във Второто преддверие е запазен оригиналния стенопис на тавана, датиращ от периода на испанскатите Вицекрале, управлявали Неапол. В маниеристичен стил творбата изобразява успехите на испанците, по-специално славата на Алфонсо V Арагонски, същата тема, която се среща в някои римски дворци, построени от самия Фонтана за папа Сикст V. Стенописите рисувани от Белизарио Коренцио, около 1622 г. изобразяват последователно: „Алфонсо влиза в Неапол“, „Грижа за изкуството и буквите“, „Генуа връчва ключовете на Алфонсо“.

По стените има картини от седемнадесети век като „Обличане на Свети Аспрено“, дело на Масимо Станционе. С Конзола произведена в Неапол през 1780 г., фотьойли и огледала от XIX век в стил Ампир, донесени от Жоашен Мюра, вази, часовници и канделабри от бронз изработени от Пиер-Филип Томир, и китайски порцеланови вази от XIX век, подарък на Фердинанд II от руския цар Николай I по случай посещението му в Неапол през 1845 г., е обзаведена залата.

Зала V. Трето преддверие

Третото преддверие е обзаведено с мебели, конзоли и огледала в стил Барок и Рококо, Френски порцеланови вази от XIX век, украсени с библейски фигури и помпейски танцьори, дело на Рафаеле Джовине.

Стените са украсени с поредица от неаполитански гоблени, като: „Похищението на Прозерпина“ изработен през 1762 г. от Пиетро Дуранти, „Портрет на старец“ и „Портрет на възрастна жена“ дело на Себастиано Пиерони, „Портрет на млада жена“ изработен от Антонио Рисполи и „Портрет на жена с обеци“ от Гаетано Лори. Картините „Портрет на дама“ от Никълъс Лание и „Лот и дъщерите“ на Масимо Станционе допълват интериора.

Таванът на залата е украсен със стенописа „Палада рисуван през 1818 г от Джузепе Камарано, вдъхновен от триумфалното завръщане на Фердинанд I на трона на Двете Сицилии.

Зала VI. „Тронната зала“

Облика на Тронната зала е променян много пъти, в зависимост от модата и желанията на всеки нов Крал на Неаполитанското кралство.

Таванът е украсен с поредица от женски фигури с корони, изобразяващи Четиринадесетте провинции на Кралството на двете Сицилии, стенописите са изпълнени от Валерио Вилареале и Доменико Масучи през 1818 г.

С времето е унищожена тапицирията на стените от червено кадифе, избродирано с хералдически лилии, на нейно място са изложени картини с ликовете на Кралските особи обитавали двореца.

Характерен за залата е тронът в стил Ампир от 1850 г., в резбовано и позлатено дърво, украсен с елементи, които са показват магъществото на Бурбоните, като лъвовете под формата на скулптурен ефект. Такива лъвове се забелязват и на трона на Наполеон I, както и на този от Версайски дворец, запазен в музея Виктория и Албъртв Лондон. На върха на трона, един орел символ на Савойската династия, напомня за тяхното присъствие в двореца. От двореца на кралете от династия Нормани, Палермо, е преместен в Неапол, окрасяващият кралския трон балдахин от червено кадифе извезано със златни нишки.

Мебелите в стил Ампир са неаполитанско производство и са изработени около 1840 г. От XVIII век са трите стола изработени от позлатено дърво и тапицирани с кадифе.

Апартамент на кралицата[редактиране | редактиране на кода]

Салоните на кралицата

Зала XIV
Четвърти салон на кралицата
Зала XV
Трети салон на кралицата
Зала XVI
Втори салон на кралицата
Зала XVII
Първи салон на кралицата
Зала XVIII
Първо предверие
Зала XIX
Зала на натюрморта

Декорацията на таваните е в стил Рококо и датира от периода на управление на Карлос III. Изработени в бяло на златен фон, фигурите имат различна символика в зависимост от предназначението на салона. Картините по стените са на художници от неаполитанската школа от ХVІІ, ХVІІІ и XIX век. Мебелите са изработени за новия апартамент на кралицата, от неаполитански занаятчии между 1840 и 1841 г.

Зала на Херкулес[редактиране | редактиране на кода]

Тази зала първоначално е наричана Зала на Вицекралете, тъй като в нея са се помещавали портретите на различните вицекрале, рисувани от неаполитанските художници Масимо Станционе и Паоло Де Матейс. По-късно е трансформитана в Бална зала, а при управлението на Жоашен Мюра същата е преименувана в Зала на Херкулес. Наречена е така защото в залата са били разполижени гипсови копия на статуите от Колекция Фарнезе, сред които и на Херкулес Фарнезе.

При управлението на Династия Савоя, залата е реконструирана и придобива нов вид. През 1956 г.при отстраняване щетите нанесени от бомбардировките при Втората световна война, се предприема реконструкция на тавана.

Декорацията по стените е от поредица гоблени в стил Рококо, произведени между 1783 и 1789 г.от Кралската фабрика в Неапол. Конзолите в неокласически стил са пренесени от преддверията и украсени с множество вази. Забележителен часовник, украсен с Атлас, който държи земното кълбо допълва обзавеждането на залата.

Кралски параклис[редактиране | редактиране на кода]

Кралският параклис „Успение Богородично“, е построен през 1643 – 1644 г. от Франческо Антонио Пикиати. Използван е, както от кралските особи, така и като седалище на неаполитанската музикална школа. Реставриран няколко пъти, както в края на XVII век, така и през XIX век.

Параклисът е еднокорабен с по три параклиса от всяка страна. Мазилката и живописните декорации са дело на художници от престижната по онова време Академия за изящни изкуства в Неапол, включително и Доменико Морели.

Главният олтар идва от църквата „Санта Тереза дели Скалци“ и е направен от полускъпоценни камъни.

В параклиса се помещава Презепе (рождественска сцена), съставена от над триста фигурки, датиращи от XVIII и XIX век.

Градини[редактиране | редактиране на кода]

Градината на Кралския дворец достига до този си вид, след множество реконструкции. Тази градина е създадена през 1842 г. от германския ботаник Фридрих Денхард, оползотвирявайки пространството, създадено след разрушаването на някои сгради, използвани като конюшни между Кралския дворец и крепостта Кастел Нуово.

Градината разполага с цветни лехи, като растенията варират между местни и други екзотични видове, маркирани с етикети, показващи датата на засаждане.

Цялата градина е заобиколена от ограда със златни конуси. През 1924 г. Камило Гера отваря вход в оградата за да осигури независим достъп до националната библиотека. Портата е украсена от два бронзови коня, дело на Петер Якоб Клод, копие на тези, направени в Санкт Петербург, и подарък от цар Николай I в памет на престоя му в Неапол през 1845 г., както е изписано на пиедесталите.

Театър Сан Карло[редактиране | редактиране на кода]

Театър Сан Карло също принадлежи към комплекса на Кралския дворец. Построен от Джовани Антонио Медрано, той е открит на 4 ноември 1737 г., по случай именния ден на крал Карлос III.

Театърът през годините претърпява множество ремонти, както по фасадата, така и отвътре. Фасадата, която първоначално има прости архитектурни линии, е модифицирана от Антонио Гали да Бибиена през 1762 г., от Фердинандо Фуга през 1768 г., от Доменико Чели през 1791 г. Окончателния си вид, в неокласически стил придобива между 1810 и 1812 г. след работите, извършени от Антонио Николини.

Самият Николини реставрира интериора на театъра, през 1841 г., а след пожар, през 1861 г. с помощта на сина си Фаусто и Франческо Мария Дел Джудиче, отново работи по вътрешния дизайн на театъра.

Разширен през 30-те години на миналия век, салонът на театъра е във формата на подкова, дело на Джузепе Камарано и може да побере малко над 1 300 зрители. Завесата е от 1854 г., изработена от Джузепе Манцинели и изобразяваща Музи и Омир между поети и музиканти.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Camillo Napoleone Sasso, Storia de' monumenti di Napoli e degli architetti che gli edificavano, Napoli, Tipografia Federico Vitale, 1856, ISBN non esistente.
Touring Club Italiano, Guida d'Italia – Napoli e dintorni, Milano, Touring Club Editore, 2008, ISBN 978-88-365-3893-5.
Ornella Cirillo, Carlo Vanvitelli: architettura e città nella seconda metà del Settecento, Firenze, Alinea Editrice, 2008, ISBN 978-88-6055-309-6.
Alessandra Anselmi, La Calabria del viceregno spagnolo: storia, arte, architettura e urbanistica, Roma, Gangemi Editore, 2009, ISBN 978-88-492-9121-6
Annalisa Porzio, Il Palazzo Reale di Napoli, Napoli, Arte'm, 2014, ISBN 978-88-569-0446-8.
Antonella Delli Paoli e Stefano Gei, Il palazzo reale di Napoli nel periodo del viceregno spagnolo, Napoli, Palazzo Reale di Napoli, ISBN non esistente.
Antonella Delli Paoli e Stefano Gei, Il palazzo reale di Napoli nel periodo borbonico, Napoli, Palazzo Reale di Napoli, ISBN non esistente.
Antonella Delli Paoli e Stefano Gei, Guida alle sale dell'appartamento storico, Napoli, Palazzo Reale di Napoli, ISBN non esistente.

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Palazzo Reale (Napoli) в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.