Меру (вулкан)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за Меру (вулкан). За други значения вижте Меру.

Меру
Меру (вулкан) (Танзания)
Montanya.svg
Височина 4 565 m
Географски координати 3°15′00″ ю. ш. 36°45′00″ и. д. / 3.25° ю. ш. 36.75° и. д.[1]
Местонахождение Танзания
Тип стратовулкан
Диаметър на кратера 5 km
Последно изригване 1910 г.
Първо изкачване 1901 или 1904 г.
Оптимален маршрут „Момела“
Меру в Общомедия
Топографско изображение на вулкана Меру

Меру (на английски и суахили Meru) е втората по височина планина в Танзания и четвърта в Африка след Килиманджаро, Кения и Рувензори.[2] Известна е още с имената Черната планина, Олдойньо и Орок.[3] Представлява активен стратовулкан и е едно от най-примамливите места за алпинистите в Източна Африка.[4] Разположен е в сърцето на Националния парк Аруша, на около 70 km югозападно от Килиманджаро и на 45 km от град Аруша.[2] Вулканът е част от Източноафриканския рифт, една от най-впечатляващите структури на Земята.[4] През 1967 г. е включен официално в територията на парка.[5]

Откриване за европейците[редактиране | edit source]

Първият европеец, който описва планината Меру е немският изследовател Карл фон дер Декен, достигнал тази област през 1862 г. През 1882 г. отново е описана от немския военен лекар и изследовател на Африка Густав Фишер, а през следващата година — и от шотландския изследовател Джоузеф Томсън. През 1887 г. австро-унгарският граф Самуел Телеки и членовете на неговата експедиция проникват през гъстите гори по ниските склонове на планината и оттам виждат Килиманджаро.[5] Името на първия европеец, изкачил Меру е спорно. Предполага се, че това е Carl Uhlig през 1901 г. или доктор Фриц Йегер през 1904 г.[4][5]

Описание[редактиране | edit source]

Меру се намира в северната част на Танзания на около 70 km[2] от Килиманджаро и в ясно време от тук се вижда връх Ухуру.[4][5] На юг в подножието му се намира град Аруша, на югозапад се простира Масайската степ, на изток е платото Шира и след него връх Ухуру (Кибо), а на северозапад се виждат териториите около езерото Натрон.[6]

Съществуват данни, че някога планината е била по-висока от Килиманджаро, но върхът ѝ се е сринал след едно масивно изригване на вулкана.[7] Най-високият връх на планината се нарича Връх на социализма и се издига на около 4565 m[8] над морското равнище, доминирайки над ландшафта на парка. Това име на върха все по-рядко се използва, като обикновено се заменя с Меру. На върха е поставено двуметрово метално знаме на Обединена република Танзания, както и издълбан в бетонна плоча надпис, маркиращ точната височина и името на върха.[5]

Доста по-ниско от него се намира връх Малък Меру, издигащ се на 3795 m над морското равнище.[3] Малък Меру е почти гол.[9]

Билото минава по западния край на калдерата, над драматичния и все още активен Пепелен конус вътре в нея.[10] Вътрешността на кратера и по-ниските склонове са гъсто залесени и представляват смесица от гъсти гори и голи скали. Горната част на склоновете обаче представляват голи безплодни пространства от черен вулканичен прах и случайни огромни застинали парчета лава. До върха се стига по тясно, голо било, откъдето се разкрива прекрасна панорамна гледка към Пепелния конус на планината.[7] Върхът на планината се намира точно под прага на вечния сняг, така че по склоновете му няма ледници или снежни полета.[10]

Климат[редактиране | edit source]

Пътят по билото на планината Меру към най-високия връх - Връх на социализма

Планината Меру попада в зона с два сезона – сух от юли до март и дъждовен.[5] На около 3 500 m надморска височина обикновено се струпват облаци, така че върхът на планината често е скрит от погледа.[7]

Геология[редактиране | edit source]

Меру представлява активен стратовулкан с ширина на калдерата 5 km. Преди около 7 800 години при едно от силните си изригвания, вулканът е избухнал странично, при което е разрушил източните си склонове, докато тези на север, юг и запад са останали непокътнати. По тази причина най-високата част на вулканичния конус има формата на подкова, отворена на изток. При тази ерупция масивни отломки и лахари (потоци от вода, вулканична пепел, пемза и други минерали) стигат чак до западните части на Килиманджаро.[1] Следите от това изригване обхващат 1 500 km2 на североизток, изток и югоизток.[11] От дъното на кратера се издига нов тесен конус от парчета застинала лава и огромни скали, изкачващи се нагоре по кратерния склон и стигащи почти до върха.[7] По всички страни на вулкана се наблюдават паразитни конуси и куполи от лава, а долната северна част е обсипана с маари.[1]

Исторически активният Пепелен конус е плод на многократни изригвания на вулкана в по-ново време. Представлява симетричен конус, завършващ с кратерен отвор, разположен доста по-ниско от върха, на дъното на опустошената от ерупции калдера.[7] Между него и стената на калдерата има втори отдушник, от който понякога изтича лава и постепенно запълва голяма част от дъното ѝ.[1] Съществуват и няколко малки конуса и кратери, които са резултат от множеството епизоди на вулканична дейност.[2] По високите склонове през различни по размер пукнатини се издигат изпарения, а от други извират горещи води. Това говори за високи температури близо до повърхността и е един от факторите, които определят вулкана като действащ.[6]

Планината завършва със стръмен конусовиден връх, а една от отвесните скали се издига над 1 500 m над дъното на кратера. Тя е призната за една от най-високите скали в света и е притегателна сила за алпинисти от целия свят.[5][9]

През последните 100 години са докладвани слаби изригвания, като при тях пепелният конус продължава да увеличава височината си.[5] Последното изригване, което е съвсем слабо, става през 1910 г.[1]

Вулканична активност[редактиране | edit source]

Известни са четири изривания на вулкана Меру, като годините на ерупция на някои от тях не са уточнени:[12]

  • 5850 г.пр.н.е. (предполагаема година) – Изригването е експлозивно и става централно от калдерата. Потичат кални потоци, лахари, лава, а отломки се пръскат на голямо разстояние.
  • 1878 ± 1 година – експлозивно изригване от централния отдушник с вулканичен експлозивен индекс 2, т.е. изхвърлят се над 1 000 000 m3 вулканичен материал, а пепелта се издига на височина между 1 и 5 km. По склоновете се стичат лавови потоци.
  • 1886 г. - изригване от Пепелния конус с вулканичен експлозивен индекс 0, т.е. изхвърлят се по-малко от 10 000 m3 материал, а височината е под 100 метра. По склоновете се стичат лавови потоци.
  • 26 октомври 1910 г. - Експлозивна ерупция от Пепелния конус с вулканичен експлозивен индекс 2, т.е. изхвърлят се над 1 000 000 m3 вулканичен материал, а пепелта се издига на височина между 1 и 5 km. По склоновете се стичат лавови потоци. Изригването приключва на 22 декември 1910 г.

Вулканични образувания[редактиране | edit source]

Пепелният конус
Калдерата на Меру

По-големите вулканични конуси, съпътстващи главния конус, надморската им височина и местоположение:[3]

  • Малък Меру - 3795 m - 3,22°S и 36,78°E
  • Пепелен конус - 3669 m – 3,23°S и 36,77°E
  • Great Domberg Hill - 1551 m - 3,35°S и 36,95°E
  • Кратерът Матуфа - 3,35°S и 36,98°E

Лавови куполи и местоположението им:[3]

  • Bastion Hill – 3,28°S и 36,88°E
  • Burlow Hill - 3,27°S и 36,82°E
  • Button Hill - 3,17°S и 36,72°E
  • Naigonesoit - 3,15°S и 36,73°E
  • Songe - 3,15°S и 36,78°Е
  • Tululusia – 3,23°S и 36,83°E

Флора и фауна[редактиране | edit source]

Изкачването на планината минава през няколко различни растителни пояса, всеки с характерния за него животински свят. По-сухолюбивите гори в долните части постепенно отстъпват на гъстите тропически гори, които още по-нагоре преминават в храстовидна растителност. Към върха на планината растителността се състои от редки и ниски храсти, които накрая преминават в пусти, голи хълмове.[13]

В подножието на планината преобладават акациеви гори и савани.[7] Склоновете на вулкана са изключително плодородни, с много потоци и гъсти гори. По тях шумят каскади от планински ручеи, спускат се водопади, расте яркочервено многогодишно растение от род книфофия Kniphofia uvaria, а от дърветата висят снопове испански мъх. По-високите зони са обсипани с гигантски лобелии, които достигат до 12 m височина, за разлика от около 50 сантиметровите си представители в Европа. Тук често се срещат ярко розовата горска слабонога (циганче) и калуната (Calluna vulgaris) - пълзящ вечнозелен храст с розови цветове.[14] За няколко месеца след кратките дъждове през ноември склоновете на планината се изпъстрят с яркочервените кълбовидни цветове на слонското ухо (Scadoxus multiflorus). Върху планинската стръмнина се намира и свещеното хвойново дърво, под което племената са провеждали жертвени церемонии по време на продължителна суша.[15] Тропическите гори обхващат териториите до 2 900 m надморска височина.[8]

Вътрешността на кратера и по-ниските склонове са гъсто залесени и са смесица от буйни гори и голи скали.[14] Горната част на склоновете обаче представляват голи безплодни пространства от черен вулканичен прах и случайни огромни застинали парчета лава.[7]

Плодородните гористи склонове се издигат над околната савана и се наблюдава голямо разнообразие на дивата природа, включително около 400 вида птици, както прелетни, така и постоянни обитатели.[2] Тук могат да се срещнат чукоглава чапла, гъска от вида Plectropterus gambensis, чапли, кълвачи, папагали жако, птица-секретар и още много други.[15]

Подножието на вулкана и самата планина са дом на много диви животни. Районът е обитаван от слонове, големи стада от кафърски биволи, зебри, водни козли, брадавичеста свиня, дива свиня, жирафи, хипопотами, хиени. Антилопите са представени от бушбок и дик-дик.[2][15][16] Макар и рядко, тук могат да се срещнат и леопарди.[7][15]

Районът се слави с многобройните си примати.[2] Планината е и добро място да се наблюдава това разнообразие - интересните черно-бели колобуси, диадемен гвенон (Cercopithecus mitis), коткоподобни маймуни верветки (Chlorocebus pygerythrus), бабуини, галаго.[2][16]

Гъстите гори са изпъстрени с многобройни видове пеперуди, хамелеони и по-малки влечуги.[16]

Население[редактиране | edit source]

Поглед от Килиманджаро към Меру

Южните и източните склонове на планината са гъсто населени. Тъй като са изложени на ветрове, които донасят до тях дъждоносни облаци и са добре напоявани, по тях са организирани обширни кафеени плантации.[8]

Туризъм[редактиране | edit source]

Достигането на върха пеш изисква 3-4 дни сериозно изкачване. Има един добре маркиран официален път до него, по който са разположени две хижи. Неофициалните маршрутите по западните и северните склонове на планината са незаконни. Туристите задължително са придружени от рейнджъри, тъй като често се срещат значителен брой биволи и други диви животни. Най-подходящото време за такова дълго и трудно пътуване е между юни и октомври и от декември до февруари.[4]

Официалният маршрут „Момела“ започва от входа „Момела“ в източното подножие на планината на 1 500 m надморска височина.[5] След около два часа достига до водопада Maio и няколко живописните поляни.[13] Пресича река Ngarenanyuki и се промушва под изрязана арка в огромно старо смокиново дърво.[6] Преминава край връх Малък Меру, по северния ръб на кратера и по билото достига до върха. Първата хижа по този маршрут „Мириакамба“ се намира на 2 514 m надморска височина и може да бъде достигната по два начина.[4] Единият е по по-кратък, но доста стръмен път, а другият - по-лек маршрут с по-плавно изкачване, който на някои места минава покрай река Jekukumia.[4][15] Съществува и път, сравнително подходящ за коли, който стига почти до самата хижа.[7] В близост до нея, се виждат останки от сечища и дъскорезници от колониалната епоха, както и открити тревни площи, останали след тяхната дейност.

Между „Мириакамба“ и следващата хижа „Saddle Hut“, почти по средата на пътя, се намира местността Elephant Ridge, от която се открива прекрасна гледка към кратера и Пепелния конус. Пътят до хижата минава през обширни терени с храстовидна растителност и отнема от 4 до 6 часа изкачване, а самата тя е разположена на надморско ниво 3 570 m.[4][7] Всъщност „Saddle Hut“ представлява струпване на няколко бараки, изградени съвсем близо една до друга в седловината между двата върха на планината – Меру и Малък Меру.[7][9]

Разстоянието от нея до върха се изминава за около 5 часа. Пътят е стръмен и често разкалян. На 3 800 m надморска височина е разположена местността Rhino Point, а на 4 350 m - Cobra Point, от която до върха се стига за един час доста стръмно изкачване. При сериозно застудяване или при силни ветрове преминаването над Rhino Point е изключително трудно.[7] Счита се, че разходката по кратерния ръб дава възможност да се види една от най-впечатляващите гледки в света.[4]

Схема на Ухуру (Кибо), Мауензи, Шира, Меру, Мондули и кратера Нгурдото

Източници[редактиране | edit source]

Портал
Портал „Африка“ съдържа още много статии, свързани с Африка.
Можете да се включите към Уикипроект „Африка“.