Артемизия Джентилески

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Артемизия Джентилески
Artemisia Gentileschi
италианска художничка
Автопортрет, 1638 – 39, Royal Collection, Лондон
Автопортрет, 1638 – 39, Royal Collection, Лондон

Родена
Починала
1653 г. (59 г.)
Националност Флаг на Италия Италия
Семейство
Баща Орацио Джентилески
Майка Пруденсия Монтонес
Съпруг Пиетро Антонио ди Виченцо Стиатеси
Деца Палмира
Подпис Gentileschi, Artemisia - Authograph - 1635.gif
Артемизия Джентилески в Общомедия

Артемизия Джентилески (на италиански: Artemisia Gentileschi) е италианска художничка от ранния Барок, считана днес за един от най-завършените художници на поколението, повлияно от Караваджо. В една епоха, в която жените художници не са били приемани лесно от артистичната общност, тя е първата жена художник, член на Академията за изящни изкуства във Флоренция.

Произход и младежки години[редактиране | редактиране на кода]

Артемизия Джентилески е родена на 8 юли 1593 г. в Рим, най-голямото от шестте деца на художника Орацио Джентилески и на Пруденсия Монтонес, която умира през 1605 г. Артемизия често служи като модел на баща си, който рано открива таланта ѝ и я обучава.

„Св. Цецилия, свиреща на лютня“, 1616 г.

Най-вероятно за да изучи перспективата, баща ѝ я праща при своя колега и приятел Агостино Таси, който изнасилва Артемизия. Обещавайки да се ожени за нея, Таси изтръгва признанието ѝ да мълчи, но не изпълнява обещанието си за женитба, защото най-вероятно е бил женен. Бащата Джентилески завежда процес срещу Таси, но Артемизия е подложена по мъчителен начин на проверка, че не е проституирала, каквото е обвинението. Въпреки гнусните обвинения на Таси, Артемизия е оправдана, а той е осъден на осем месеца затвор, още повече, че е обвинен и в кражба на картини. Въпреки присъдата на Таси и последвалата сватба на Артемизия с флорентинския художник Пиетро Антонио ди Виченцо Стиатеси, нейното добро име не може напълно да бъде възстановено, поради което семейството се мести във Флоренция.

Флоренция[редактиране | редактиране на кода]

Там се ражда дъщеря ѝ Палмира. Артемизия е удостоена през 1616 г. с честта да бъде първата жена, приета във Флорентинската академия за изкуство. Още през 1615 г. тя получава първата си голяма поръчка от Микеленджело Боунароти Младши, който е племенник на Микеланджело.

Артемизия започва скоро да поддържа приятелски отношения с художници, поети и други известни личности, като Кристофано Алори и Галилео Галилей. Артемизия скоро става много известна и създава няколко творби за Медичите, като тя е особено много покровителствена от великия херцог на Тоскана, Козимо ІІ. Едновременно тя развива свой собствен стил, който вече не напомня за този на баща ѝ. Около 1620 г. създава най-известната си картина, „Юдит обезглавява Олоферн“. Този сюжет е бил рисуван между другото и от Тинторето, Караваджо, Каса Копи и Адам Айсхаймер. Артемизия интерпретира сюжета по нов начин, като изобразява Юдит като хладнокръвна убийца. Изображението е много реалистично, дори натуралистично. Художничката явно има предпочитание към този сюжет, защото го рисува за първи път през 1612/13 г. и после пак около 1625 г.

Рим, Неапол и Англия[редактиране | редактиране на кода]

„Мадоната с младенеца“, 1609/10 г.

През 1623 г. Артемизия е вече толкова прославена, че вече е в състояние да се завърне в Рим с двете си дъщери, където получава няколко поръчки, сред които от кардинал Франческо Берберини, племенник на папа Урбан VІІІ и комендаторе Касиано дал Поцо. През 1630 г. Артемизия се мести в Неапол, един от най-важните градове в Европа и три пъти по-голям от Рим. Там тя основава собствена работилница и получава по-високи хонорари от мъжете художници. През 1635 г. тя получава покана да отиде в двора на крал Карл І, където и баща ѝ е бил придворен художник. Артемизия заминава действително за Англия, но вероятно към 1637 г. Предполага се, че е помагала на вече болния Орацио при изпълнението на фреската на тавана в Queen’s House в Гринуич. Баща ѝ умира една година след това.

Последни години[редактиране | редактиране на кода]

Артемизия се завръща в Неапол, където е подпомагана основно от мецената си Дон Антонио Руфо от Месина. По това време се променя стилът ѝ.

Последните години на художничката са белязани от здравословни и финансови проблеми. Това може да се прочете в писмата ѝ до Руфо. Около 1652/53 г. Артемизия Джентилески умира в Неапол.

Стил[редактиране | редактиране на кода]

„Естественият талант“, създадена между 1615 и 1616 г.

Артемизия е под влияние на баща си, особено в по-ранните си години. От него тя възприема предпочитанието към точността на детайла, както и бароковия патос. Както върху баща ѝ, така и върху нея оказват силно влияние Адам Айсхаймер и Караваджо. И двамата се познават лично с баща ѝ и семейството. Орацио и Артемизия Джентилески се считат за едни от най-важните представители на повлияния от Караваджо стил – караваджизъм, който впечатлява с жив начин на изобразяване и с драматичните светлинни ефекти.

Когато Артемизия Джентилески се омъжва през 1612 г. и се мести във Флоренция, тя продължава да развива своя стил. Освобождава се от стила на баща си, картините ѝ стават по-емоционални и по-живи. Тя доразвива и своята принадлежност към караваджизма, като палитрата ѝ става още по-искряща и изсветлена. Характерни за нея са тоновете в кафяво и охра, искрящото червено и наситеното синьо, както и оранжевите сенки. Типични за нея са точното изображение на гънките на дрехите, както и много умелото предаване на текстурата на тъканите.

Както бащата, така ѝ дъщерята Джентилески са били в състояние да нагодят своя стил към съответните художествени изисквания на средата, в която работят. Както Орацио се приспособява в късното си творчество към вкуса на английския двор, където работи, така и Артемизия нагажда своя стил във Флоренция към тамошния, в Неапол съответно към неаполския. В късното си творчество тя променя своето виждане за „женствеността“ и се приближава към художествения стил на Болоня, който изисква идеализирано представяне на човека. Фигурите стават по-фини и изящни, женските фигури загубват от активността и силата си.

В по-късните си години художничката проучва актови скици за своите композиции. В много от картините ѝ се появяват собствените ѝ черти и телесни форми, като например в „Алегорията на живописта“, където тя прави свой автопортрет.

Трябва да се подчертае, че в един доминиран от мъжете свят Артемизия не само има собствена живописна работилница с мъже помощници, но и избира сюжети, които тогава са били запазени за мъжете, а именно библейски, исторически и митологични теми, в едно време, когато жените-художнички са се задоволявали с рисуване на портрети, натюрморти с цветя и плодове, пейзажи, миниатюри. Освен това тя рисува и голямоформатни картини. Често прототипи за нейните картини са жени, като например в „Юдит и Олоферн“, „Лукреция“ и др.

При съзерцаване на нейните картини прави впечатление необикновеното излъчване на женските персонажи, които изобразяват в своите пози по-скоро психичната, отколкото физическата драма. Нейните женски фигури показват смелост, решителност, енергичност.

В картините на Артемизия жените не са жертви. Те държат оръжие, разпореждат се с живота си, не искат съчувствие от зрителя, дистанцират се от ренесансовата еротика и култа към разголената плът, характерни за времето.

Коментирайки „Юдит обезглавява Олоферн“, проф. Ролан Барт отбелязва:

Гениално е било хрумването да се въведат в картината две жени, вместо само една. Докато в библейската версия слугинята чака отвън господарката ѝ сама да убие неприятелския пълководец, две жени, съюзени в общата работа, със събрани помежду им ръце, които сплотяват мускулните си усилия в едно: да надвият огромната маса, чиято тежест надхвърля силите на една само жена – не напомнят ли две слугини, запретнали ръкави да колят свиня?

Артемизия Джентилески днес[редактиране | редактиране на кода]

Въпреки че е била много известна приживе, след като умира, изпада в забрава. Едва през 60-те години на 20 век, във връзка с развитието на феминистки движения, тя отново излиза на сцената.

Феминистката Джуди Чикаго ѝ посвещава в творбата си „The Dinner Party“ един от 39-те трапезни сервизи.

Каталогизиране[редактиране | редактиране на кода]

Картините на Артемизия Джентилески са каталогизирани от Raymond Ward Bissell през 1999 г. със заглавието „Artemisia Gentileschi and the Authority of Art: Critical Reading and Catalogue Raisonné“. Оттогава на сетне около петдесет нейни произведения получават кода и номера [WB …]. Вече несъществуващи картини получават отпред буквата „L-“, а картини със спорно авторство получават отпред буквата „X-“.

Галерия[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]


Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]