Артемизия Джентилески

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Артемизия Джентилески
италианска художничка
Артемизия Джентилески 
Автопортрет 1630-те, Royal Collection, Лондон
Родена: 8 юли 1593
Починала: 1652

Артемизия Джентилески, родена на 8 юли 1593 в Рим, починала 1652 или 1653 в Неапол) е италианска художничка от ранния Барок, считана днес за един от най-завършените художници в поколението, повлияно от Караваджо. В една епоха, в която жените художници не са били приемани лесно от артистичната общност, тя е първата жена художник член на Академията за изящни изкуства във Флоренция.

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Артемизия Джентилески е родена на 8 юли 1593 г. в Рим, най-голямото от шестте деца на художника Орацио Джентилески и на Пруденсия Монтонес, която умира през 1605. Артемизия често служи като модел на баща си, който рано открива таланта ѝ и я обучава.

„Св. Цецилия, свиреща на лютня“, 1616 г.

За да изучи перспективата, баща ѝ най-вероятно я праща при своя колега и приятел Агостино Таси, който изнасилва Артемизия. Обещавайки да се ожени за нея, Таси изтръгва признанието ѝ да мълчи, но не изпълнява обещанието си, защото най-вероятно е бил женен. Бащата Джентилески завежда процес срещу Таси, но Артемизия е подложена по мъчителен начин на проверка с цел, че не е проституирала, както е обвинението. Въпреки гнусните обвинения на Туси, Артемизия е оправдана, а той е осъден на осем месеца затвор, още повече, че е обвинен и в кражба на картини. Въпреки присъдата на Туси и последвалата сватба на Артемизия с флорентинския художник Пиетро Антонио ди Виченцо Стиатеси нейното добро име не може напълно да бъде възстановено, поради което семейството се мести във Флоренция.

Флоренция[редактиране | редактиране на кода]

Там се ражда дъщеря ѝ Палмира. Артемизия е удостоена през 1616 с честта да бъде първата жена, приета във Флорентинската академия на изкуството /Accademia dell’Arte del Disegno/. Още през 1615 тя получава първата си голяма поръчка от Микеленджело Боунароти Младши, който е племенник на Микеланджело.

Артемизия започва скоро да поддържа приятелски отношения с художници, поети и други известни личности, като Кристофано Алори и Галилео Галилей /Cristofano Allori und Galileo Galilei/. Артемизия скоро става много известна и създава няколко творби за Медичи, като тя е особено много покровителствена от великия херцог на Тоскана, Козимо ІІ. Едновременно тя развива свой собствен стил, който вече не напомня за този на баща ѝ. Около 1620 създава най-известната си картина „Юдит обезглавява Олоферн“. Този сюжет е бил рисуван между другото и от Тинторето, Караваджо, Каса Копи и Адам Айсхаймер. Артемизия интерпретира сюжета по нов начин, като изобразява Юдит като хладнокръвна убийца, изображението е много реалистично, дори натуралистично. Художничката явно има предпочитание към този сюжет, защото го рисува за първи път през 1612/13 и после пак около 1625.

Рим, Неапол и Англия[редактиране | редактиране на кода]

„Мадоната с младенеца“, 1609/10г.

През 1623 Артемизия е вече толкова прославена, че вече е в състояние да се завърне в Рим с двете си дъщери, където получава няколко поръчки, сред които от кардинал Франческо Берберини, племенник на папа Урбан VІІІ и комендаторе Касиано дал Поцо. През 1630 Артемизия се мести в Неапол, един от най-важните градове в Европа и три пъти по-голям от Рим. Там тя основава собствена работилница и получава по-високи хонорари от мъжете художници. През 1635 тя получава покана да отиде в двора на крал Карл І, където и баща ѝ е бил придворен художник. Артемизия заминава действително за Англия, но вероятно към 1637. Предполага се, че е помагала на вече болния Орацио при изпълнението на фреската на тавана в Queen’s House в Гринуич. Баща ѝ почива една година след това.

Последни години[редактиране | редактиране на кода]

Артемизия се завръща в Неапол, където е подпомагана основно от мецената си Дон Антонио Руфо от Месина. По това време се променя стилът ѝ.

Последните години на художничката са белязани от здравословни и финансови проблеми. Това може да се прочете в писмата ѝ до Руфо. Около 1652/53 Артемизия Джентилески почива в Неапол.

Стил[редактиране | редактиране на кода]

„Естественият талант“, създадена между 1615 и 1616 г.

Артемизия е под влияние на баща си, особено в по-ранните си години. От него тя възприема предпочитанието към точността на детайла, както и бароковия патос. Както върху баща ѝ, така и върху нея оказват силно влияние Адам Айсхаймер и Караваджо. И двамата се познават лично с баща ѝ и семейството. Орацио и Артемизия Джентилески се считат за едни от най-важните представители на повлияния от Караваджо стил – караваджизъм, който впечатлява с жив начин на изобразяване и с драматичните светлинни ефекти.

Когато Артемизия Джентилески се омъжва през 1612 и се мести във Флоренция, тя продължава да развива своя стил. Освобождава се от стила на баща си, картините ѝ стават по-емоционални и по-живи. Тя доразвива и своята принадлежност към караваджизма, като палитрата ѝ става още по-искряща и изсветлена. Характерни за нея са тоновете в кафяво и охра, искрящото червено и наситеното синьо, както и оранжевите сенки. Типични за нея са точното изображение на гънките на дрехите, както и много умелото предаване на текстурата на тъканите.

Както бащата, така ѝ дъщерята Джентилески са били в състояние да нагодят своя стил към съответните художествени изисквания на средата, в която работят. Както Орацио се приспособява в късното си творчество към вкуса на английския двор, където работи, така и Артемизия нагажда своя стил във Флоренция към тамошния, в Неапол съответно към неаполския. В късното си творчество тя променя своето виждане за „женствеността“ и се приближава към художествения стил на Болоня, който изисква идеализирано представяне на човека. Фигурите стават по-фини и изящни, женските фигури загубват от активността и силата си.

В по-късните си години художничката проучва актови скици за своите композиции. В много от картините ѝ се появяват собствените ѝ черти и телесни форми, като например в „Алегорията на живописта“, където тя прави свой автопортрет.

Трябва да се подчертае, че в един доминиран от мъжете свят, Артемизия не само има собствена живописна работилница с мъже помощници, но и избира сюжети, които тогава са били запазени за мъжете, а именно библейски, исторически и митологични теми, в едно време, когато жените-художнички са се задоволявали с рисуване на портрети, натюрморти с цветя и плодове, пейзажи, миниатюри. Освен това тя рисува и голямоформатни картини. Често прототипи за нейните картини са жени, като например в „Юдит и Олоферн“, „Лукреция“ и др.

При съзерцаване на нейните картини прави впечатление необикновеното излъчване на женските персонажи, които изобразяват в своите пози по-скоро психичната, отколкото физическата драма. Нейните женски фигури показват смелост, решителност, енергичност.

В картините на Артемизия жените не са жертви. Те държат оръжие, разпореждат се с живота си, не искат съчувствие от зрителя, дистанцират се от ренесансовата еротика и култа към разголената плът, характерни за времето.

Коментирайки „Юдит обезглавява Олоферн“ проф. Ролан Барт отбелязва:

Гениално е било хрумването да се въведат в картината две жени, вместо само една. Докато в библейската версия слугинята чака отвън господарката ѝ сама да убие неприятелския пълководец, две жени, съюзени в общата работа, със събрани помежду им ръце, които сплотяват мускулните си усилия в едно: да надвият огромната маса, чиято тежест надхвърля силите на една само жена – не напомнят ли две слугини, запретнали ръкави да колят свиня?

Артемизия Джентилески днес[редактиране | редактиране на кода]

Въпреки че е била много известна приживе, след като почива, изпада в забрава. Едва през шейсетте години на 20. век, във връзка с развитието на феминистки движения, тя отново излиза на сцената.

Феминистката Джуди Чикаго /Judy Chicago/ ѝ посвещава в творбата си „The Dinner Party“ един от 39-те трапезни сервизи.

Каталогизиране[редактиране | редактиране на кода]

Картините на Артемизия Джентилески са каталогизирани от Raymond Ward Bissell през 1999 със заглавието „Artemisia Gentileschi and the Authority of Art: Critical Reading and Catalogue Raisonné“. От тогава на сетне около петдесет нейни произведения получават кода и номера [WB …]. Вече не съществуващи картини получават отпред буквата „L-“. А картини със спорно авторство получават отпред буквата „X-“.

Галерия[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]


Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]