Богомил Райнов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Богомил Райнов
български писател
Роден
Богомил Николаев Райнов
Починал
8 юни 2007 г. (87 г.)
ПогребанЦентрални софийски гробища, София, Република България

Националност България
Литература
Периодот 1942 г.
Жанровекриминален роман, шпионски роман, белетристика, поезия, мемоари
Направлениесоциалистически реализъм
НаградиДимитровска награда (1952, 1969)
Ордена „Георги Димитров“ Орден „Кирил и Методий“ Герой на социалистическия труд
Политика
ПартияБКП
Народен представител в:
VII НС   VIII НС   IX НС   
Семейство
БащаНиколай Райнов
Братя/сестриБоян Райнов
СъпругаВесела Гайтанджиева
Лиляна Генова
Соня Захариева[1]
ДецаМаня Райнова
Диана Райнова
Иванка Райнова

Уебсайт

Богомил Николаев Райнов е български писател и професор по естетика.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Син е на писателя, философ и художник академик Николай Райнов и брат на скулптора Боян Райнов. Участва в Съпротивително движение през Втората световна война. Членува в марксически кръжоци. Член е на БКП от 1944 г.[2]

Бил е главен редактор на в. „Стършел“. Известно време е доцент във Висшия институт за изобразителни изкуства „Николай Павлович“.[3].

От 1953 до 1960 г. е аташе по културата в българското посолство в Париж, като по това време закупува различни произведения на изкуството, изложени в Националната художествена галерия.[4]

Член на ЦК на БКП от 1976 г. Подпредседател от 1967 г. и заместник-председател от 1972 г. на СБП. Член-кореспондент на БАН от 1974 г.

Заедно със Светлин Русев участва в подбора и закупуването на картини на Националната галерия за чуждестранно изкуство. Парите са държавни, отпуснати по настояване на Людмила Живкова.[5]

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Сътрудничи на вестниците „Вестник на жената“, „Ученически подем“, „Светлоструй“, „Литературен живот“ и „Литературен критик“, на списание „Изкуство и критика“ и др. За първи път негови творби са публикувани през 1936 г. във в. „Вестник на жената“.

Има научни публикации в областта на естетиката, изкуствознанието и културологията. Автор е на многобройни монографии за изобразителното изкуство, история на теософията, криминални и шпионски романи, чийто главен герой е Емил Боев, както и романизирани автобиографии. Романите му са много популярни, издават се по няколко пъти в големи тиражи.

В една от последните си книги – „Людмила“, дава интересни сведения за задкулисието в българския културен и политически живот през 80-те години на 20 век и опитът да се разчупи тесногръдието и отвори врата към света на свободната култура.

След смъртта на Богомил Райнов са публикувани книгите му „Лека ни пръст“ и „Писмо от мъртвец“, изпълнени с груби нападки срещу Александър Жендов, Борис Делчев и Радой Ралин.[6]

Признание и награди[редактиране | редактиране на кода]

Заслужил деятел на културата (1965), народен деятел на културата (1971), герой на социалистическия труд (1976). Носител на „Димитровска награда“ (1952, 1969).

През 2006 г. е удостоен с държавната награда „Св. Паисий Хилендарски“.[7]

На Богомил Райнов е наречена улица в квартал „Манастирски ливади“ в София (Карта).

Критика на дейността му[редактиране | редактиране на кода]

Богомил Райнов е силно противоречива фигура в българската култура. Дългогодишен заместник-председател на Съюза на българските писатели и член на Централния комитет на Българската комунистическа партия, той изиграва голяма роля за налагането на социалистическия реализъм в българската литература и в идеологическия разгром на много „идеологически заблудени“ български писатели, като Александър Жендов, Христо Радевски, Атанас Далчев и други, по време на ранните години на комунистическото управление до падането на Вълко Червенков от власт, както и по-късно.

Известният български литературен критик Борис Делчев го нарича в дневника си „подлец и полемист от висока класа“, „човекоядец“, „дясната ръка на култа и негова ударна сила, един от моралните убийци на Жендов“.[8] Българската поетеса и преводачка Невена Стефанова го нарича „талантлив угодник“.[9] Радой Ралин му лепва прословутия прякор „Погодил Номерайнов“.[10]

Паметна плоча на Богомил Райнов
Домът на Райнов на ул. „Елин Пелин“ 32, София

Избрана библиография[редактиране | редактиране на кода]

Романи и повести
Стихосбирки
  • „Стихове“ (1940)
  • „Стихотворения“ (1941)
  • „Сталин“ (поема, 1944)
  • „Стихотворения“ (1949)
  • „Стихове“ (1962)
  • „Любовен календар. Лирична поема“ (1942)
  • „Градски ветрове“ (избрани стихове, 1969)
  • „Стъпки по пясъка. Стихове 1936 – 1986“ (1989)
  • „Облачно“, стихове, 2002, ISBN 954-90442-7-0
Есеистика
  • „Стилът в изобразителните изкуства (увод в стилознанието)“ (1948)
  • „Против изкуството на империализма“ (1953)
  • „Пътищата на ционизма“ (1969), очерк
  • „Ерос и Танатос“ (1971)
  • „Портрети“ (1975)
  • „В името на отца“, биография, ISBN 954-90442-5-4, Продуцентска къща „2 ½“, 2001
  • „Людмила“ (2003)
  • „Тайното учение“ (2003)
  • „Париж"

Родословие[редактиране | редактиране на кода]

 
 
 
 
 
 
 
Иван Райнов
(1860 – 1944)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Николай Райнов
(1889 – 1954)
 
Стоян Райнов
(1894 – 1978)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Богомил Райнов
(1919 – 2007)
 
Боян Райнов
(1921 – 2005)
 
 
 

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Ковачев, Пенчо. Първородният внук на Богомил Райнов се прекръщава, за вземе името на прочутия си дядо // 24 часа, 28 януари 2019. Посетен на 8 юни 2023.
  2. Народни представители в Седмо народно събрание на Народна република България, ДПК „Димитър Благоев“, 1977, с. 76.
  3. Народни представители в девето народно събрание на Народна република България, Изд. Наука и изкуство, 1987, с. 81.
  4. Дейността му по това време е описана в автобиографичната книга „Ерос и Танатос“.
  5. Как бе източвано културното наследство при Людмила Живкова? (Стенограма на интервю със Светлин Русев в Коритаров Live по Нова телевизия) Архив на оригинала от 2012-01-27 в Wayback Machine., focus-news.net, 21 март 2007 г.
  6. Панайотов, Филип. По „Богомил-Райновски“ начин // Култура, 2010. Посетен на 5 февруари 2010.
  7. „Богомил Райнов избран за носител на държавна награда за 2006 г.“, Mediapool.bg, 31 октомври 2006 г.
  8. Борис Делчев, „Дневник“, София, 1995, стр. 206, 278 и 467.
  9. Невена Стефанова, „Талантлив угодник, какво унизително съчетание“, в. „Култура“, бр. 24, 14 май 2002.
  10. Любослава Русева, „Добре дошли в музея!“, в. „Дневник“, 14 юни 2007 г.
  11. Повестта му „Пътища за никъде“ е екранизирана през 1968 г. като „Бялата стая“, с уч. на Апостол Карамитев и Доротея Тончева, реж. Методи Андонов. 11. Антоанета Алипиева "Вълкът единак. Богомил Райнов" (монография), Балкани, С., 2022.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за